Целият свят е обичан
Как да пиша за Рождество? Какво да напиша за Рождество? Как да ахна още веднъж пред Чудото на Яслите? Не е ли всичко казано, не се ли казва всяка година… И ето посягам към О. Хенри, Деян Енев, Георги Господинов – с техните коледни истории – за поглед и ракурс някакъв, в опит за хрумване на история, за моя си история…
* * *
Качвам се в автобуса за родния ми град. По-рано през деня съм се изповядал. Пътувам между София и Габрово, но и между Изповедта и Причастието – утре на Рождество, ако е рекъл Бог, ще пристъпя… Леко ми е като без грях и без дебело пардесю, което вече съм съблякъл и натъпкал в нишите над седалките. Навън предстоящите пътници изпушват горещи пари и дим в мразовития въздух. Брадата ми тече по пуловера, размразена от топлата струя над мястото, на което съм седнал. След малко потегляме. Образите от кишавия град се зареждат като пациенти пред лекарски кабинет. И оживяват в паметта, вече умъртвени за очите. Докато бръчките на челото ми, набраздени от детска почуда и възрастна погнуса, се лекуват положени в ледената барокамера на голямото като свят стъкло на рейса.
Служители на “Градска мобилност” таксуват на големите си нелепи апарати, окичени като мечове, сиромашията на умиращите. Куче на повод, без повод, лае по автомобилите. Огромни изоставени халета в индустриалната част поемат пълзящата влага.
И сетне – бялото като запенено море поле с още по-бялата светлина, която ще ме ослепи. Далечните параклиси посред нищото. И онова Неизказано Нещо поради самото пътуване. Унасям се, опрян на стъклото…
* * *
Сутринта на Бъдни вечер. Пред входа човек чисти снега с дървено гребло. Излизат хора, взели странни допълнителни смени по никое време, и се запътват към фабрики и заводи. Вие се пушек от комините като от рисунки в детските книжки, като ченгелчета на първолак. Деца с омотани шалове и ушанки, с червени като ябълки бузи, играят в бялата стихнала стихия. Прокопават тунели, строят крепости, похапват сняг. Апреските им хрускат и звънят глухо като камбанки без езичета. Родителите ги викат от терасата. Кварталните кучета са напомнили за себе си със ситни жълти следи по цялото бяло – ето и тази зима и студ преживели са…
Горе в уютния апартамент възрастните натъпкват позакъснели подаръци в увисналите чорапчета. Избутват големите цветни кутии до самата кръстачка-основа на елхата, която се пери и ги крие мълчаливо-съзаклятнически. Да не са съвсем видими за прибиращото се от игра в снега дете. От радиоточката в кухнята, между две новинарски емисии или равносметки на годината, Марая Кери пее, че “всичко, което искам за Коледа, си ти!“; православният християнин Йоргос Кириакос Панайоту, познат още и като Джордж Майкъл, отишъл си точно на Рождество преди две години, ѝ отговаря, че “миналата Коледа ти дадох сърцето си, бе, булка… “.
В хола бумти следобедният мързелив филм – разбира се, “Сам вкъщи“ или “Наистина любов“ – без него и нелепите чорапчета, топки и гирлянди по секцията няма да са същите. Разтропаните жени в къщата – мама и баба – завиват като послушни деца топките ориз в лозови листа; с хирургическа посветеност внасят лъжици боб в червените пещери на чушките; и сочат с показалец, и броят като първолаци пред сметало блюдата на дървената маса – 1,2, 3, 4, 5, 6, 7. Там са още ошавът, купичката с ядки, купичката със скилидки чесън, разноцветната като опаковъчна хартия за подаръци туршия и, разбира се, Питката с късметите – някъде в меките ѝ тъкани е Паричката. Под масата в кашони почиват банани и портокали – още пъстра опаковъчна хартия – досущ като във Виденовата зима, като в зимите на 90-те. В хладилника, в обширна като континент тава са положени начуканите, мариновани пържоли за след полунощ или за закуска на другия ден. Чубрицата по тях е видима.
Всички домашни са като деца. Всички са деца, обичани от Детето, Което се ражда в тази тиха нощ, свята нощ, обажда се малкият телевизор в малката детска стая.
Градската чаршия е пълна с народ. Разминават се стари приятели с големи хартиени торби от подаръци – козметични комплекти, чорапи и топли пантофи. Спират и се поздравяват. Говорят си неловко, бързат да си пожелаят весели празници и да продължат. Родители чакат децата пред въртележката с шейни и елени. Дядо Коледовци с червени мантии, потъмнели по периферията от кал и киша, с посивели бради от времето и нафталина в скрина, посрещат хлапетата на вратите на магазините и търговските центрове. Лампичките, усукани по уличните лампи на главната, светят, при все че още е светло. Подранила пиратка отеква в горната махала, близо до гората, и разлайва кучетата по дворовете.
В църквицата малцина чакат за изповед. Гледат в земята и се опират на перилата на стасидиите. В кораба на храма е стълкновение от свещоносци. Кръстят се ситно и срамливо, все едно солят манджа. Някои се зареждат от иконите с положена длан върху тях – като енергетици.
Скоба. От известно време си го мисля. Парадоксално, нашите близки и познати, които влизат в храма само за да запалят свещ, изявяват своята може би голяма вяра с този малък акт – в делник и празник. В делника, отбиват стъпка към Храма от своя забързан ход в градското пространство, защото очевидно им е важно да запалят свещ и да се поклонят. А Празника свързват отново със запалената свещичка. Може да са три минути, но там в Храма, при Бога. Има някаква неизменна атавистична Вяра в това.
По-късно, на вечеря вкъщи се кади с тамян от празнично пликче с комплект – тамян и свещичка – закупено по-рано през деня от Коледния базар. Бабата чете “Отче Наш“ и обикаля с Питата из целия апартамент, във всички стаи – прекръства ъглите да прогони караконджулите, сетне разчупва и раздава на всички, но първото парче е за Богородица, второто – за къщата.
А във Витлеемската пещера Детето Христос се ражда. И ти знаеш и чувстваш, че си обичан. Че целият свят е обичан, и то с Любовта на Дете, което се ражда – чиста, неизискваща нищо в замяна, божествена е тази Любов. Не разбираме много добре какво се случва, но се радваме и празнуваме. Всъщност за ума ни е непосилно да проникне в тайната на Въплъщението, но душата ни разбира, затова и тя празнува. Празнуват и мнозина от нас – без да изповядват Христос или без да са прочели дори стих от Евангелието. Тих и ненатрапен е този празник – като мъждива светлинка под дебела пряспа сняг, като Витлеемска звезда в тъмното небе, като бъдникът в камината, който пука спомнящо. Деликатен е Бог в мощта Си. Не извисява глас по площади, не крещи от високоговорители, дори от небето не се обажда. Деликатен е Бог в мощта Си – Бог е новородено Дете в тази нощ. Ражда се не в царски палати, а в сламени ясли – понеже в странноприемницата нямало място. В сърцата се ражда и там тихо празнува. И ни приема, и ни щади, и ни милва, и ни обича с все немощите и глупостите ни, с греховете и нелюбовта ни, с паганистичните ни уклони, със свещичките за здраве и пържолите даже. Целият свят е обичан и в тази нощ сякаш най-добре го усещаме, без да го разбираме. В тази нощ Бог се ражда като Човек, за да ни изкупи и спаси. Но не го крещи и манифестира – то е като бележка под линия, която обаче е по-значима и от заглавието на корицата.
Когато си мисля за тази тиха, изящна картина – Светото семейство в пещерата – се сещам за една история от житието на св. Макарий Велики, дал ни част от сутрешните и вечерни молитви, когото впрочем ще празнуваме само след по-малко от месец – 19 януари.
Та той отишъл в града при две жени, за които разбрал в откровение, че са по-съвършени от него в добродетелта. Искал да научи как именно се спасяват в света. Когато ги открил, те му споделили, че не вършат някакви изключителни подвизи, а следват съвсем достъпен и прост път към съвършенство – живеят в мир и съгласие със съпрузите си – двама братя – изпълняват всичките си семейни задължения, не произнасят празно слово и строго спазват всички Божии заповеди. Но по-важното тук е какво им казал св. Макарий Египетски:
“Младенецът, макар да не може нищо да стори и да не може да се придвижи към майка си, търси я, като се размърдва и плаче. Майката се смилява над него и се радва, че я търси с усилие. Тя сама се приближава до него, взема го на ръце, притиска го до гръдта си и го кърми с голяма нежност. Така постъпва и човеколюбивият Бог с тези, които пристъпват към Него и Го търсят с душата си.”
Какви слова само, а!?! Сякаш не по-слаби от притчата за настойчивата вдовица и неправедния съдия, който все пак я защитил, макар и от досада и отегчение. Та ако викаме към Бога – няма ли да получим отговор!? Колко успокояващо е всичко това! Това си мисля, докато си представям Богородица и Младенеца в онази пещера. А искаме ли да си ги представим – нека погледнем всяка любяща майка с дете в скута. Точно толкова човешко е, особено в тази нощ, в която Бог се ражда Човек.
В своята последна книга “Всичките наши тела“ писателят Георги Господинов е разказал, по собствените му думи, дадени като мото в скоби – “най-кратката коледна история“. Тя звучи така:
НА СУТРИНТА
Когато стопанинът влезе в обора при кравите и магарето, те вече знаеха.
Рождество е онова неизказано знание, което звяр, природа, и човек подразбират и празнуват. Рождество е сякаш Малкото Възкресение. Има като че ли само два дни в годината – именно Възкресение и Рождество – в които безусловно се радваме, бесовете нямат достъп до тях, разгромени пред Кръста и Пещерата. Два дни, в които благодатта безусловно всичко покрива, любовта безусловно всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Да, от утре пак ще е бран, пак ще е тежичко, пак ще има изпитания и скърби, и кървави сълзи, но точно тази нощ, този ден е празник. Доспехите са свалени, чашите са напълнени.
И ако във Възкресение има величие, изключителност, трагика, която се превръща във всепобедност, то в Рождество има детскост, има Любовта на Дете, която покрива като снежна покривка целия свят.
* * *
Стигам входа на блока в родния град. Отпред съседът пак е излязъл да чисти с греблото – “ей, тая зима много сняг, много нещо!”. Прибират се вечните работници от фабрики и заводи, прибавили допълнителни смени в графика, за да донадят парички и провизии за празника дома. Вие се пушек от комините като от рисунки в детските книжки, като ченгелчета на първолак. Деца с омотани шалове и ушанки, с червени като ябълки бузи, играят в бялата стихнала стихия. Прокопават тунели, строят крепости, похапват сняг. Апреските им хрускат и звънят глухо като камбанки без езичета. Родителите ги викат от терасата. Кварталните кучета са напомнили за себе си със ситни жълти следи по цялото бяло – ето и тази зима и студ преживели са…
