Въпросителна в небето



Допреди две седмици никой не можеше да си представи, че „целият свят“, както каза една продавачка на софийски пазар, е в състояние да се подстрои под мерките, които прилагаме днес в защита срещу пандемията от Ковид-19. Че е възможно дори дерогирането на документи в защита на основни права, към които човечеството се е придвижвало хилядолетия, да бъде въпрос на едно движение, лесно… „като детска игра“.  Че за няколко дни цели народи могат да бъдат изолирани и убедени да спазват ограничения и да приемат безропотно команди как да посрещат основните си нужди. Да получават храна през ден от непознат човек вкъщи. По-високотехнологичните да  следят чрез телефонно приложение хората около себе си, за да знаят дали наоколо има заразени. Да получават цялата информация за околния свят от медиите, да изпълняват всичко, което им се каже от телевизията….

Антиутопия? Реалност. Независимо кой как си я обяснява, тя е факт. Глобалните процеси и технологиите преобърнаха за секунди историческо време представите ни за автономност, защитеност, предвидимост… и най-вече – за свобода. Всички защити са пробити. Ако доскоро някой се е съмнявал, че подобен сценарий е възможен, вече не се съмнява.

Какво да мислим? На една ръка са апокалиптичните пророчества. Но по-добре е да ги оставим настрана. Не са ни по мярка; най-вече на тези, които чувстват у себе си пророчески заложби.

Обществото ни се обръща в трудни моменти към духовниците и специалистите по богословие с молба да тълкуват Божията воля. Журналистите обикновено ги питат защо ни сполетяват нещастията, а те отговарят нещо общо казано. Понякога, за радост рядко, се случва някой да измисли конкретна причина, концерт на Мадона например. А после животът продължава. Но днес сякаш чувстваме, че няма да може да продължим с тази рутина. Една голяма въпросителна сякаш е изписана на небето; при това не от нас, а към нас. И трябва някак да отговорим – лично.

След първото стъписване пред общата заплаха обществените ни отношения отбелязаха кратък „регрес“ –  върнахме се към изгубеното съзнание, че сме преди всичко хора. Обединихме се. Дори Народното събрание гласува единодушно на 13 март. Но дни по-късно вече се отърсваме от шока и сме готови да освежим цветовете на разделителните линии. Готови сме за взаимната нетърпимост, отново. За съжаление – и в църквата. Там обаче, освен да се обвиняват един друг в малодушие или във фанатизъм и да се наричат отстъпници или поклонници на лъжичката, някои вярващи нападат и светското общество. Че всичко е заради него, че разтлява в охолство, че съсипва планетата, живее в грях, няма вяра, няма смелост, враждува с църквата и я гони, иска да затвори храмовете, за да си спазва противоепидемичните мерки.  Проблемът по традиция е изнесен навън – върху някакъв друг, враг, лош човек и лош християнин, някой виновен за бедите на добрите хора. Само че християнството така не учи, а учи да търсиш вината първо в себе си.

Тези дни една българка, която живее в чужбина, написа: „Дадох си сметка, че съм възприемала причастието за даденост, която неотменно и винаги трябва да ми бъде достъпна, под ръка…“ . В тяхната енория с православни от цял свят достъпът до храма е забранен, служи само свещеникът с дякон и псалт, но хората правят всичко възможно да остават заедно духом, да слушат литургията до един, да водят всеки ден неделно училище за децата. Имат такова смирение и такова доверие към Бога. Запитах се – а ние?

Защо ние не останахме заедно духом? Били ли сме някога заедно духом? Защо приемаме причастието за даденост? Защо не се уплашихме, например, че е възможно този достъп да ни бъде отказан, че Господ може да не приема жертвата ни заради нас самите, не заради пандемията. Празникът на света Мария Египетска е добър повод за такъв въпрос. Нейният достъп до храма също е бил отказан. А животът ѝ дълги години след това е преминал в борба – докато дръзне да пристъпи към Причастието, ангелоподобна. Ние видимо имаме дръзновение, по-голямо от нейното. Но дали имаме и по-голямо покаяние?

Сега нашият достъп до храма е свободен. Може да отидем на богослужение и да се молим за тези, които няма да отидат, и за целия свят; а може да отидем на богослужение и да презираме тези, които няма да отидат, и целия свят. Може да останем вкъщи и да се молим за другите и за целия свят; а може да останем вкъщи и да наричаме другите фанатични църквари, като измисляме вицове за тяхната безпросветност. Но е време да си спомним – и едните, и другите –  че жертвата, която няма да отхвърли Господ, е съкрушеният дух, съкрушеното и смирено сърце. И да видим какво стана със сърцата ни напоследък.

Църковното предание говори за сърцето като за мистичен център на личността, онази скрита и безкрайна дълбочина в човека, където той може да срещне Бога. И ако Бог тайнствено се открива на човека в сърцето му, на света Той се открива в Църквата, в църковните тайнства. Църквата е сърцето на света. Какъв път има човечеството, ако това сърце се взриви?

Нашите духовни вируси доведоха Църквата до състояние, в което разривът изглежда неизбежен. Православието днес е в незапомнена криза. Дори в светското общество – любимият отрицателен герой на църковните морализатори – е трудно да се види толкова концентриран нарцисизъм и болни претенции за водителство, озлобление, интриги, лицемерие, немилостиво, незачитащо и агресивно отношение един към друг, колкото може да се види в църковните общности през последните години. Христос е казал на учениците си: „Вие сте солта на земята.“ Въпросът тук е какво става, ако солта обезсолее и вместо да удържа света от развала, тя самата се нуждае от друг, по-силен консервант.  Това е въпрос към нас, днешните християни. Какво става, ако хората наричат себе си „църква“, но са изгубили смисъла на това? Ако са опаковали църквата в пропагандни табели и знамена, ако я придърпват към себе си за лична употреба – за да маниерничат публично от нейно име или да я размахват като пропагандно чучело? Ако църковният народ се реди под светски знамена, набучени върху тялото на Църквата, вместо да се събира пред Чашата; ако хората са пропити от взаимна ненавист, лицемерие, лъжа?

Имаме отговор на тези въпроси в Евангелие от Матея: Ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците.

Зависи от нас. Социалната изолация не спира полета на взаимните изобличения, но сега е благоприятно време човек да изобличи себе си. Да провери дали може да спре да занимава другите със своите страсти. Да утихне. Да направи място на Бога. Да отстъпи от нещо (от какво?). Да направи път на другия (на кого?). Въпросите са практически. Те се отнасят до това, което ще направя точно аз и точно сега – което ще променя, което ще се опитам да разбера у другия, от което ще се откажа в себе си. Аз. Не той или тя, не всички ние, не те, не Вселенският патриарх, не Руският патриарх, не Българският патриарх или кризисният щаб, или… Мадона. Аз.

Пандемията се причинява от микроорганизъм, който не е нито добър, нито лош. Не знаем защо изведнъж е станал толкова смъртоносен за човека, но знаем нещо друго:  действието на този организъм унищожи всякакъв род  различия, разделения и защити на човек от човека, изграждани с всички средства на съвременната цивилизация. Защити, които допреди дни ни се струваха непреодолими.

Днес пандемията демонстрира убедително нещо много важно, което Църквата се опитва да съобщи на хората от хилядолетия: ние сме свързани един с друг повече, отколкото сме готови да приемем. Човекът не е автономен. Съществуването на другия, отношението и връзката с него е условие на нашето собствено съществуване. Но за да видим тази връзка и да осъзнаем нейното значение, ни трябва подходяща перспектива. Христовата любов е такава перспектива. В нея другият е за нас живот и спасение: „Моят брат е моят живот“ (св. Силуан Атонски). А ако не можем в любовта, пандемията предлага друга перспектива, в която да видим тази свързаност. Наистина зловеща перспектива, в която другият ни се открива не като живот, а като заплаха за живота ни.

Не знам как да се върнем към правилната перспектива и да се съберем наистина в Църквата. Но светът се променя час по час пред лицето на общ враг, или поне вярва, че е така. Сваля оръжията си, загърбва различията, хората си протягат ръка и си задават въпроси. Можем да опитаме и ние, вярващите хора, да го направим – не пред лицето на врага, а пред лицето на Бога. И да видим на какво сме готови, за да изпълним Христовата заповед за любов към ближния.

(Илюстрация: „Света Мария Египетска“, графика, Владислав Кутрев)

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...