Членоразделно



Когато изричаме думите, ние учленяваме звуци. Членоразделната реч е разбираемата реч, която няма нужда от преводач и субтитри. Думата „благодаря“ се състои от девет звука, а думата „харесвам“ от осем. За да ги изговорим, ние полагаме усилието да задвижим лицевата си мускулатура и да вложим чувството си на благодарност или харесване при изговарянето. Разбира се, имало е времена и общества, в които тези думи са били сведени до поглед или измучаване. И днешното ни технологизирано време и общество е подобно на тях. Когато попитах един млад човек защо не изрича думите нормално, а ги цеди през зъбите си и ги потъмнява и дъвче, той ми отговори, че времето е скъп ресурс и по този начин си го спестява. Навярно за да може да увеличи броя на харесванията и благодарностите? Така ще успее за единица време да „артикулира“ много повече такива актове…

Шегувам се. Истината е, че пестенето на енергия и време за нормално говорене си е най-обикновен класически мързел. Технологиите ни правят лениви и разглезени.

Каква е разликата между картинката, изобразяваща вдигнат посинял от кръвосъсирване палец, сложена под изображение, текст или звук чрез един клик и изговарянето на думите „харесва ми“ в личен разговор очи в очи с човека, за когото са предназначени? За да направиш първото, стига да протегнеш ръка. В същото време можеш да си лежиш в леглото, на плажа, да си пиеш кафето някъде под чадъра, където и да е, движението е съвсем леко, не натоварва тялото, защо да не го направиш, защо да не доставиш удоволствие на някого, който обича да си брои „лайковете“? Само че дали „лайкът“ е истинско харесване? За да кажеш на някого „харесва ми“, ти трябва да станеш, да се облечеш евентуално, да се доближиш до него, за да може да те чуе. А за да бъде харесването ти искрено, ще ти се наложи дори да сториш нещо още по-ангажиращо, нещо направо революционно. Да погледнеш човека в очите.

Всички ние, дето сме имали неблагоразумието да се регистрираме в менажерията на М. Зукърбърг, се интересуваме от „лайковете“ си, така е устроена системата. Тя така е предвидена, това е неразделна част от характера ѝ. Системата знае, че човешката природа е порочна, себелюбива, ревнива и суетна. Но това е поредният заместител, който не създава нищо повече от гъдел на егото. Времето на ерзаца завладя общуването ни докрай. Вдигаш палец и си готов. Няма аргументи, няма поглед, нито интонация на гласа и човешка емоция. Има картинка, пиктограма древноегипетска. Пляс картинката и чао. Нямам време да ти отделям повече внимание. Нали си получи палчето от мен, какво повече искаш? Нещо по-човешко ли? Нямам време сега за подобни разхищения. Вниманието ми е нужно, за да успея да си догледам сериала, мача и рекламата.

Нищо лично. Така беше преди. И всичко е лично днес. Всичко стана лично, защото лицата ни посивяха и се изгубиха. Лицата посивяват, палците посиняват. Уеднаквихме се. Еднаквите са безинтересни и скучни. Затова трябва да е лично, за да си върнем цвета на лицето и уникалността на личността. Налага ни се да се преборим с мързела си, с тая размазваща и лъжовна леснина на кликването. Това ще запази човещината ни. Да кликват могат и роботите. Роботите наподобяват хора. Кликването наподобява реалното харесване. Дяволът е майстор на наподобяванията. Имитацията е неговата стихия. На тия размисли ме наведе отец Емил Паралингов, като си говорихме след представянето на сборника ми с есета за покаянието „Пролуката“ в просветния център към църквата „Света Параскева“ в Пловдив на Петдесетница. Помещението се напълни, имаше повече от двайсет души, които бяха дошли лично да се видим и да си говорим за вярата. Благодаря ви, добри люде. Вие преодоляхте времето и пространството, за да се видим на живо, да си поговорим за важните неща, а това в наше време означава много повече отколкото преди.

 

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: