Човешки неща
Като малък имах мечта да летя, бях си събрал разни чаркалаци с идеята да си построя самолет или поне делтапланер… Много ми се летеше, чувствах се като птица. Ако контролирам управлението или поне се возя на мотоделтапланер с пилот, съм спокоен. Но в самолети изпитвам неистов страх, смразяващ ужас, не летя често, десетина полета сигурно имам, но всеки път е едно и също, ръцете ми се потят, заговарям непознатите по съседните седалки само и само да минава времето, пия някакъв алкохол и тогава съвсем се успокоявам и спира да ми пука, ако ще и в космоса да съм. Последно летях през миналия септември до Барселона и обратно, от същото летище, откъдето излетя и самолетът за Дюселдорф.
Най-кошмарното нещо на света за мен са минутите, в които пътниците са знаели, че самолетът ще се разбие… Представям си тия минути, когато летя, затова и имам тази фобия. Дали онзи пилот е изкукал и ги е избил, или се е случило нещо друго, никога няма да се разбере. Напълно възможно е металната носеща се на няколко километра височина кутия да падне и да се разбие. А след като е възможно, то все някога се реализира. Човешкият фактор е слабото място на всяка машина.
Преди това трима младежи пребиха от бой един човек само заради неговия външен вид. Нещо в масовото съзнание е дало накъсо, гръмнал е някой бушон и хората са се превърнали в зверове, в глутница бесни кучета. Постъпили са тези тримата глупаци от Варна напълно човешки, защото само човек може да стигне такива низини, дори дяволът трепери от Бога, но човекът прекрачва тази граница на страха и падението е безкрайно, тъмната бездна е прекалено дълбока, никой не е успял да стигне дъното, опитите продължават. И те са душевноболни като онзи пилот. И като всички други, които убиват.
Като например онзи голфаджия, който засича мотористите нарочно. Той си бил освидетелстван, но според мен цялото човечество трябва да бъде освидетелствано. Присъждам една обща жълта книжка на всички хора, които не притежават свойството емпатия. И знам как да ги тествам за такава наличност. Приема се един списък с литературни или кино произведения, лично мога да предложа „Белия Бим, черното ухо“, „Ъндърграунд“, „Кочо“ от „Епопея на забравените“, „Майчина сълза“ на Ангел Каралийчев, „Съдбата на човека“, „Сибир. Монамур“, които да служат като лакмус, като задача, която има само едно правилно решение – от очите на зрителите или читателите трябва да потече солена вода. Ако вкусовете на изпитвания не му позволят да се разплаче на някоя творба, му се предлага втора и трета, поне на една от тях трябва да му тръгнат сълзи. Не се ли появят сълзите (или поне да му се зачервят очите), този човек е лишен от емпатия, осакатен е, ощетен от природата и родителите си, не бива да заема политически постове, да става шеф на някого, да му се дава шофьорска книжка.
Особено това последното – осакатеният душевно българин проявява най-силно своята емоционална неуравновесеност и незрялост точно когато седне вътре в своя тъп железен сандък и се окаже между другите на пътя. Може би в изпиленото му съзнание вътрешността на колата е като вътрешност на танк или си представя, че колата му го обгръща с непробиваем космически щит и добива чудесни и суперменски сили, с които може да направи физическите закони невалидни за себе си. Докато не дойде до онзи кратък миг преди учудената му душичка да отлети от разкъсаното му тяло. Тогава той разбира, но вече е късно. Вече само майка му ще го оплаква, ще му сложи паметна плоча край шосето, ще поднася цветя пред нея и няма да проумява какво точно е станало. Къде е сбъркала тя.
И така както ме е страх от самолетите, ме е страх и от лудите на пътя. Преди време сестра ми беше засекла с колата си без да иска някакъв друг автомобил в София. Човекът слязъл от колата си, отишъл при нея и така я обиждал и заплашвал, че тя цялата треперела и плакала, не успяла дори да му се извини. Извършила съвсем малка грешка, дори да се докоснат двете коли, дори броня или фар да се спука, това не може да бъде причина да се превръщаме в зверове. Това няма как да бъде оправдано поведение, нечовеците се увеличават от ден на ден и логиката им трудно може да бъде оспорена по философски път, само Бог може да отвърне на някой такъв обладан от злото тип, когато той твърди, че „човек за човека е вълк“, че трябва да си лош, свиреп и жесток, за да оцелееш. Не е така, приятели, не е така. Оцелели сме не с жестокост, а точно с противоположното – с милост.
Границата между жестокостта и милостта ни прави хора, ако сме от правилната страна. Прехвалиха „Левиатан“ напоследък, гледах го, изключително майсторска творба, перфектна актьорска игра, убедителни герои, ярко изобличение на реалността и манипулативен сюжет. Зверовете прекършиха човека, постигнаха си своето, сразиха го, машината на властта съсипа живота му. Кметът се напи като куче, отиде при него и му заяви: ти никога не си имал права, нямаш права и няма да имаш права. Тази същата система е възпитала и лудия с голфа, който заявил пред моториста „Братле, какво толкова като умреш, всеки ден умират хора“, това бездушие, тая липса на съчувствие, на възприемане на другия като тебеподобен е необяснима и изумителна за мен. Стоя пред нея като пред стена.
Да си довърша за „Левиатан“ – в старата съборена църква на градчето младежите пушеха и пиеха. А на парчето земя, което отнеха от главния герой, построиха чисто нова църква. С това завършва филмът, при откриването на църквата вътре са и владиката, показан като не твърде християнска личност, и обикновеният свещеник, когото също не бяха изобразили по най-светлия начин, и цялата бандитска власт, начело с видиотения кмет, корумпираните полицаи и съдебна власт, няма Божие чудо във филма, има само зли човешки действия, към които се оказа съпричастен дори владиката… „Левиатан“ спекулира с християнството. Подчинява си го на своите филмови нужди. „Къде е твоят бог, милосърдният?“, пита Николай. „Моят си е с мен. А твоят… Не знам на кого се молиш, в църквата не съм те виждал.“, отвърна му свещеникът. И целият им диалог е най-интересната за мене част от филма. Героят помогна на отчето да отнесе торбата с хляба, а после кадърът премина към една жена, която храни едни прасета… Абсолютна спекула – за мене.
Не такъв е „Сибир. Монамур“, който споменах вече. Там вярата и чудото присъстват. А накрая момченцето задава онзи същия въпрос, който преди много години зададе друго момче в „Съдбата на човека“ на шофьора на камиона – „Татко, ти мене много ли ме обичаш?“. И „таткото“ отвръща в този съвременен филм също като онзи някогашния – „Много, синко.“ Трябва да си скала, за да не заплачеш на тези думи.
„Какво толкова, всеки ден умират хора“, не е изречено от луд голфаджия. Изречено е от обикновен днешен човек. Изричат го и онези, които възпитават бойни кучета и ценят техния живот повече, отколкото на някой разкъсан от кучетата човек. Бултериерът е генетично обременено животно, агресивността му е присъща, но когато направиш забележка на някой такъв собственик на такова псе да не го пуска свободно в парк с деца или да го води с намордник, той те поглежда с всичката омраза и високомерие на този свят – кучето ми е умно, добро, по-добро от тебе, мизерник тъп, това казва той. Съвсем обикновен днешен младеж. Ако гледате „Сибир. Монамур“, ще разберете защо заговорих за кучета, не искам да ви издавам целия филм.
Аз съм ви нужен, нужен съм ви като учител, туроператор, писател, човек, вие сте ми нужни като лекари, търговци, журналисти, човеци, ние сме общество, защото имаме нещо общо и живеем заедно, целта е да си улесняваме взаимно битието, всички сме си нужни и важни, може да не се обичаме, но сме длъжни да се ценим, всеки един е ценен като себе си, не го ли схващате? Ако не го схващате, лошо ни се пише. Но то всъщност ни е написано отдавна. Въпросът е да се съпротивляваме, докато можем.
