Шумните хора



Илиана Александрова

Конституционният съд се произнесе днес, че Истанбулската конвенция действително противоречи на Конституцията и не е препоръчителна за здравето на българската правова държава. Мотивите дават възможност да се разбере, че преценката не се свежда до политически пристрастия, социална антропология, философия или филология, а до съвкупност от правила и механизми, по които действа и се прилага правото. Казано просто – съдът стига до извода, че ако обществото ни в момента се е съгласило и закрепило конституционно своето разбиране за принципи, по които ще се изгражда,  отношения, които щe подкрепя и права, които ще защитава, Конвенцията е в състояние да попречи на някои от тези положения да останат същите. 

Въпросът е какво ще правят сега толкова много хора, които развиха навици да наричат други хора невежи и примитивни, и да обясняват как работи правото, без самите да знаят това. И преди всичко – какво да правим със самия Конституционен съд – да го пращаме ли в “империята на злото” да бие жени и да пие с “патреотите”, или пък да хващаме пътя за “гейропата”, напъдени там от същите тези патриоти…?  Изобщо как ще разпределим сега публиката, за да продължи безсмисленото представление, наречено български обществен живот, в което обществото е пластмасовата патица на колела от социалистическия “Детмаг”, която радва основно с това, че главата й се върти наляво и надясно при движение? И най-важният въпрос: в кое действие на пиесата се научава поуката?

Разбира се, че може да се мисли различно; в това число и по Истанбулската конвенция. Въпросът е да се мисли. Вместо това хората, неспособни на информирана преценка, се оказаха разделени според внушенията от лидери на мнения със също толкова съмнителен капацитет. И така размисълът върху Конвенцията и изобщо върху проблема за домашното насилие в България приключи преди да е започнал. Така сме свикнали да става през последните тридесет години; преди това бяхме малки, както би казал “малкият Никола”. 

Някои може би си спомнят как промяната през 1989 беше бленувана най-вече заради свободата на мисълта, съвестта и словото. По идея това означаваше всеки да говори и да мисли свободно – с други думи, свободно да съобщава на другите всичко, което е измислил. Това предполага и свободата да се съобщават неистини. Но и свободата човек да прецени дали да им вярва; или поне честно да се опита да прецени. По време на социализма не беше така – тогава лъжата и вярата в нея бяха задължение. Разликата е съществена; проблемът е защо и тогава, и сега хората отказват да мислят свободно? И защо различните гледни точки вместо да добавят нюанси в картината, добавят злоба. Да кажем две думи за това как българските интелектуалци идейно обезпечиха тази умствена инвалидизация. 

Излишно е да отговаряме на въпроса какво е власт без китка интелектуалци на ревера. Всяка власт се плаши от отговора и съответно се стреми да се закичи. Не е трудно да се види, че едно активно поколение днешни български интелектуалци са цветя, изпаднали от ревера (или от масата) на предишната власт. И не е толкова важно откъде точно са изпаднали; по-важно е, че и едните, и другите имат история, а някои имат и досиета. Друго нещо, което ги обединява, е, че са били откъснати. Че нямат връзка с корена, от който са пораснали, и макар днес да са в нови вази, не растат повече и няма как да дадат плод. Но това не им пречи, защото публиката не го забелязва –  в общи линии днес на малко хора в България им е до цветя.

Защо българските публични интелектуалци (да ги наречем просто шумни хора, понеже понятието интелектуалец все пак има някакви дефиниции) често се оказват слепи водачи на слепи?

Темата е голяма, но нека да кажем нещо, което ще  се заслуша от специфичната прослойка на църковно представените шумни хора – едни и същи, независимо от политическата им окраска. Същите, заради които днес мнозина наричат Европа “гейропа”, а Русия “империята на злото”. Същите, заради които днес всеки глас от Църквата, който не изразява тяхното мнение, е заклеймяван като опасен за обществото, ретрограден, цивилизационно-катастрофален, антихристиянски, неправославен, икуменически, антиевропейски, античовешки или направо фашистки. И същите, които си присвояват правото да говорят от името на Църквата и да я използват, за да надъхват публиката с параноичен патриотизъм и истерично сиромахомилство. Същите, които не разбраха, че политическите промени без промяна на целите и средствата, всъщност продължават статуквото с други цветове. 

Казано накратко, всички тези хора провалиха една истинска възможност на обществото да се изцели. Нещо повече, пренесоха този провал в църквата. Имаше време и условия за това,  имаше и надежда. Но времето мина, а надеждата стана посланик в Турция. Обществото пък потъна в болките си и отказа всякакво лечение; отказа и новите учители на живота, защото имаше инстинкти, които улавяха лъжливия им патос. Тези хора, на които много е дадено, но и много ще се иска от тях,  са отговорни за това, че взеха на кредит обществено доверие и го пропиляха за лични нужди. Че приеха да са почитани като пророци, знаейки, че са обикновени шарлатани. Че нямаха качества, за да бъдат наистина будители на българите след толкова години ступор, но пък им подвикваха непрестанно. Че нямаха любов. И значи – нямаха мъдрост.

Те си присвоиха правото да съдят, но не съдеха великодушно, нито справедливо, защото не умееха да различават. Умееха единствено да изобличават и да се изобличават взаимно – до заслепение и ярост, до кост, до пълно себеизтощение и разпадане.

Отговорни са, защото не търсиха спасение за всички, а търсиха реванш. В това число – и в Църквата.

В своята книга “Дух, душа и тяло” свети Лука Кримски говори като учен за сърцето като орган на мисленето. За това, че в сърцето се раждат импулсите за нашите разсъждения. Ако звучи странно и някак езотерично, значи най-добре да се прочете книгата. Мислите се раждат и в сърцето, не само в ума.  Интересно е, че св. Лука обосновава тези разсъждения десетки години преди неврофизиците да направят наблюдения, че мозъкът обработва вече готови отговори – решение, което човекът е манифестирал с тялото си минимални единици време преди мозъкът да е реагирал на въпроса. Специалистите казват толкова. Но отците на Църквата отдавна знаят това от опит и казват повече – каквото носим в сърцето си, това и ще помислим. Затова и очистването на сърцето е най-важното дело в християнската духовна работа: няма как умът да види ясно, ако в сърцето е тъмно.

Църковните шумни хора не предизвикват духовно събуждане, защото говорят от лъжливи сърца.  Вместо това те почти успяха да превърнат и Църквата в посмешище, дискредитирайки последователно всеки, с когото не са съгласни по политически или лични причини. Жълти и непроверими разкрития, сексуални и бизнес скандали, обиди и подигравки към духовници и църковни йерарси, представяни като фашисти (Сърбия), мафиоти (Русия), икуменисти (Гърция) и пр. Името на Църквата се търкаля из медиите, сглобява се в пластмасови проекти за силни Западни Балкани (виж Македонския въпрос), размахва се като политическо чучело (виж Руския въпрос). И за всичко това са отговорни именно хората, които създават през медиите този нов обществено-църковен “бон тон”, с охота възприеман от техните излъгани публики.  Като лъжата тук не е непременно грешка във фактите, както и истината не е простото им потвърждаване. Лъжата е разсъждение, което извира от помрачено сърце.

Шумните хора, които говорят от възпалени чувства, не са безобидни. Говоренето има последствия, защото думите създават реалност.

Такава реалност е например тълпата, почвата на политическите процеси в България. Тази почва от десетилетия се наторява с лъжи, от които цветовете на надеждата изгоряха и окапаха; и се оказаха сякаш единственото, което прословутият вятър на промяната успя да издуха. Говоренето на шумните хора е на път да превърне и църковното общество в такава тълпа, вгорчена и лишена от надежда. Със или без Истанбулска конвенция.

При социализма в България за дисидент минаваше всеки, който е разказал поне два-три вица за Тодор Живков. В плиткото на политическия героизъм оставаха разказвачите на иносказателни вицове, които могат да се изтълкуват политически, но могат и да не се изтълкуват. “Защо синоптиците не познават времето? Защото забравят да погледнат през прозореца” е пример за един такъв виц.  И докато политическият пласт в него е спорен, здравият разум е безспорен. В духа на този здрав разум ми се иска да кажа и на българските интелектуалци, че е време да погледнат през прозореца. Крайно време.  А след това да погледнат нагоре. 

И ако нуждата им да спасяват Църквата и света остане все така обострена, а не знаят как да го постигнат, да си спомнят едно просто, старо, трудно и най-важно правило: ако имаш любов, имаш всички отговори.

(А ако нямаш, нищо не те ползва.)

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: