Благовестената от апостол Павел свобода, Алфа и Омега на спасението
Есето е отличено с Първа награда в Националния конкурс за есе „Вечната книга и ние“, възрастова група „Над 19 години“
„Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни“, казва в първото си Послание към коринтяните апостол Павел (14:20). Адам, по аналогия с тази заръка, макар и сътворен съвършен, притежавал относително съвършенство, защото умът му бил още в младенческа възраст, и неограничената, дарена свобода, можела лесно да се превърне в стихия. Както и станало. Затова бил нужен урок (замислен заедно с Адамовото сътворение), чрез който човекът щял да узнае колко нищожен е без Бога, точно както цветето е мъртво без слънцето. И този урок бил в предизвикателството (или възможността) да не послушаш твореца си, да отделиш Аз-а си от цялото битие, и така от надареното със славата Божия творение да станеш тленен човек-субект. Защото само в нетленното няма никакво разделение, тоест, егоизъм. Йерархията в неилюзорното битие не се изразява в разделянето или в поделянето му, а в съ-преживяването му. Както дъбът и малката тревичка растат на метри един от друг в огромната гора, без да си пречат.
Знаем, че Адам пада. Но истината е, че детето, колкото и лошо нещо да извърши, постъпва така от неопитност. Ето защо Бог дал на нашия прародител възможността да изтръгне от сърцето си коварната въдица и да спре безвъзвратно изтичащата кръв на вечния живот.
Преди да падне, Адам бил поставен над всички земни твари, цялата Вселена го пазела и покровителствала, хранела и въздигала. Бог обаче му поставил малко, миниатюрно условие – да не вкусва плода на едно дърво. А дърветата в рая били много и плодовете им били от вкусни по-вкусни. Рефлективното, но в голяма степен и вярно, тълкуване е, че от първостепенно значение бил видът на дървото, защото опитването на точно този плод щяло да разкрие на непорочния и неопитен човек какво е злото. Адам и Ева добре знаели какво е доброто, тъй като проявявали само него, ала не го дефинирали, по подобие на това как слепият по рождение не различава дори черния цвят, нямайки нито сетивото, нито базата за сравнение.
В миниатюрната Божествена забрана истинският препъни-камък обаче може би е бил друг. Дали същността на енигматичната заповед не била дилемата да нарушиш или не Божия промисъл, волята на Бога? Така поставен, особено в нашето време, въпросът може да звучи ретроградно. Несправедливо. Къде изобщо отива свободната воля? Как така хем си свободен, хем подчинен? И как е възможно заради неподчинението си да бъдеш хвърлен в най-зловещия затвор – вечната смърт?
От камбанарията на един либерален, с огромен релативистичен потенциал свят (клонящ към безкрайна толерантност), точно тази е не просто възможната, а задължителната гледна точка. Но мистичното съществува, независимо от човешките мнения, и негов израз са апостолите и пророците, двата Завета, идването на Иисус Христос в света, свещеното Послание и свещеното Предание. Рационалистичният или позитивистичният ум сами се възпират да проникнат в Sanctum Sanctorum, или Светая Светих, където релативизмът изчезва.
„В Откровеното Учение Божие няма място за човешки умувания: там от алфата до омегата всичко е Божие“, пише Игнатий Брянчанинов. Но все пак това Божие трябва да се благовести колкото може по-разбираемо, за да е полезно. Благовестяването е роса, дар за падналата душа. Откровеното wчение е за нея, колкото и да е грешна, то не е елитарно, нито изисква tabula rasa; дадено е за всички, и най-вече за грешниците, което е тавтология, защото всички сме такива. Ние просто сме свободни да кажем „да“ или „не“.
Сещам се за един експеримент с мишки. Пред тях имало копче или ръчка, която можели да натиснат, а в главите им били поставени електроди. Щом мишките натиснели копчето, електродите действали на центъра на удоволствието в мозъка. Пред тях имало най-добрата храна, най-чистата вода, но, изпитали веднъж безмерната наслада, те натискали още и още. И натискали, и натискали, докато умирали от глад и от жажда. Тъжно… В падналото си състояние имаме същата склонност, затова апостол Павел обяснява без умора какво е свободата, как да не я заменяме с мними свободи, как да не забравяме заради нищожното добрата храна и чистата вода. Той говори за това най-вече на римляни, коринтяни, и особено на галатяни.
Апостолът проповядва отмяната на закона, даден при посредничеството на ангели и на Мойсей. Този закон е въздържал злото в граници, но не е избавял от смъртта. С Възкресението на Изкупителя обаче е дошла благодатта, а с нея и спасението… Гъсеницата един ден ще се превърне в пеперуда, ала не защото е гъсеница, а защото ще се трансформира. Сега тя е мудна, тромава и некрасива, но неписаният природен закон, действащ като инстинкт в нея, я пази от враговете й и от собствената й лудост (онази на нещастните мишки, имали „късмета“ да се сдобият с изкуствени електроди), пази я здрава и жива до трансформацията й.
Ето че най-накрая в мрачината на пашкула се извършва природно тайнство. После се появява пеперудата и гъсеничните правила вече не са нужни. Те са били правилата на старото, вехтото същество; новото не бива да нахлузва отхвърлените си вериги, дори да им съчувства. По същия начин благодатта извършва в нас невидимо тайнство и ни трансформира, кастрейки не просто листата и клоните на греха, а изтръгвайки корените му. Благодатното действие е много по-фино и по-дълбоко от Десетте заповеди, които са контури, карта, детинска рисунка на бъдещите Евангелски заповеди. Апостол Павел пише: „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се поддавайте пак под робско иго.“ (Гал. 5:1) По-нататък добавя: „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму.“ (Гал. 5:13)
Воденият от Духа вече не е под закона, и сее ли в духа, може да пожъне вечен живот. (Гал. 5:18; 6:7) Гъсеницата пълзи в земята – сее в плътта, но пеперудата лети в небето – сее в духа. Духовните повели са изписани не на скрижали, а в сърцата, като майчин език. И, както и преди, спасяваща е вярата, а не добрите дела, колкото и превъзходни да са те. Защото всичко извършено, добро и лошо, е еманация на живеещия в човека дух. Живата вяра не може без добри дела, но добрите дела могат без нея.
Да се върнем на гъсеницата. Да си представим, че някога тя е била пеперуда, но заради свободата си избрала да стане гъсеница. Пръстта й се е усладила, или нещо в чернозема я е привлякло, някой й подшушнал колко е хубаво да се опре на земята… Както и да е. Когато разбрала за всичките земни злини, които я очаквали, вече било късно, изборът бил направен. Тя обаче толкова искала да се върне в пеперуденото блаженство, че творецът най-накрая се смилил и й пратил Спасителя, а Спасителят отворил отново пътя й нагоре, като сам изживял тежкия, болезнен преход, който й предстоял. И когато нашата гъсеница се върнала пак като пеперуда в родното си небе, не била вече онази, старата пеперуда, а много по-съвършена, тъй като оценила любовта на Спасителя си.
Без възпиращата сила на любовта свободата от дар се превръща в проклятие, защото: „ Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука“. (Кор. 10:23) Апостол Павел противопоставя закона (робството) на осиновяването (истинската свобода): „И тъй, братя, не сме деца на робинята, а на свободната“ (Гал. 4:31), като малко преди това сам обяснява, че това е с иносказателен смисъл (Гал. 4: 24-28) И така, преминавайки от робството на страстите към свободата на духа, душата може да пребивава в „тайнството на свободата“, както пише Симеон Нови Богослов, и да се наслаждава на благодатта на духа, макар че, добавя той, в този несъвършен век няма съвършена свобода, понеже човекът все още е пленник на плътта, все още е зад завесата й. Тоест, онова за пеперудата трябва да бъде приемано с ограничителни ремарки, със забележката, че тук ще си носим кръста докрая. Само за бъдния живот са осъществими напълно думите на Блажени Августин: „Велика е свободата да си в състояние да не грешиш, но най-великата свобода е да не си в състояние да грешиш.“
Няма как да се устремим към тайнството и силата на свободата без вяра. Всичко, което проповядва апостол Павел, е акт на живата вяра, който не може да бъде заменен само със знание. Между вярата и знанието дори съществува антагонизъм, блестящо формулиран от руския философ и мислител Николай Бердяев („Философия на свободата“): „Знанието носи насилствен и безопасен характер, вярата – свободен и опасен. Във вярата, в осветляването на съществуването на невидимите неща, във волевия избор на други светове има риск, има риск и опасност. В дръзновението на вярата човек сякаш се хвърля в пропаст, рискува или да си счупи главата, или да придобие всичко. (…) Само в акта на вярата е подвигът на отричането, който не съществува в акта на знанието; само актът на вярата е акт на свободната любов, ненуждаещ се от доказателства, гаранции, принуди.“
Игумения Арсения пише: „Не в ума, не в паметта, не във фокуса на вниманието, а дълбоко в душата оживява съзнанието, че има Спасител. Това съзнание аз наричам вяра, и поради това, че тя не е произведение на ума, а живо усещане на душата, – тя, вярата, е наречена жива вяра, дори да е в най-малката степен, съвсем слаба.“
Ние имаме свободния избор да изберем свободата или несвободата, но само ако сме способни да повярваме, че на Кръста Иисус Христос е умъртвил напълно греха в себе си и така е умъртвил и закона. Дотогава законът – по същество словесна форма без скрита сила – е убивал човека, намножавайки греха, но със Светия Дух в нас е дошла и силата. Ако обаче не повярваме или не поискаме да тръгнем към обновлението, изборът ни както и преди ще е между една несвобода и друга несвобода. Знанието е изключително важно, ала оставени само на него и на себе си, ще сме пак в несвободата. По същия начин, ако ни прожектират 15-минутен, или дори секунден, филм директно от ада, със сигурност ще получим просветление за спасението си, ала ще го направим по принудата на ужаса. Творецът и сам може да ни спаси, но лесно полученото не е ценно, както го потвърдиха Адам и Ева.
Свободната воля ни е метафизически присъща, ала си е чисто наше творение дали ще я насочваме към мътни или към чисти води. Наше дете, добро или лошо, смело или страхливо. Затова можем да сме уж свободни: „А каквото правя, не зная; защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.“ (Рим. 7:15), или наистина свободни, и с порива на орела през небесата, с неговия устрем да надмогваме най-вече себе си: „…защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса, ме освободи от закона на греха и на смъртта.“ (Рим. 8:2)
