Каин и Авел – последици от братоубийството
Есето е отличено с Първа награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”, възрастова група на учениците
„И Адам позна жена си Ева; и тя зачна и роди Каина; и каза: С помощта на Господа придобих човек. Роди още и брата му Авела. Авел пасеше стадо, а Каин беше земледелец… И Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му; а на Каина и на приноса му не погледна така. Затова Каин се огорчи твърде много и лицето му се помрачи… И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби. И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си? И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.“ (Битие 1:1-10)
Ала Той нищо не стори на Каина; прости му и забрави за случилото се. Нима така е описан в Библията краят на тази история?
Определено не.
Точно обратното – сам Каин признава, че наказанието му е толкова страшно, че не може да го понесе.
„И сега проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на брата ти от твоята ръка. Когато работиш земята тя няма вече да ти дава силата си; бежанец и скитник ще бъдеш на земята.“ (Битие 1:11-12).
От мига на братоубийството насетне земният път на Каин никога няма да бъде същият. Неговата жестока орис не е просто поредното доказателство за Божията справедливост – за Неговата безкрайна любов към човешкия род, задължаваща Го да закриля, но и да наказва онези, злоупотребили с милосърдието Му. Описанието на страданията, които Каин сам предвижда за себе си, отнемайки живота на Авел, са и своеобразно предупреждение на какъв „живот“ се обрича всеки, позволил си да вдигне ръка срещу брат си.
Защо тогава толкова много хора по света все пак посягат на собствената си кръв – на най-близкото си човешко същество, сякаш Библията не предрича никакви последствия за това най-ужасно човешко престъпление?
***
„Миличка, би ли прочела на татко си писмото, което написа?“ – На четири години аз все още не можех да чета – защо тогава мама би искала от мен да го правя? Вероятно причината се криеше във факта, че аз не можех и да пиша, та предполагам множеството кръгчета, с които бях запълнила белия лист, не са имали смисъл за никого, освен за мен самата. Но едва ли има родител, способен да признае подобно нещо на невръстното си дете – много по-лесно е да го убедят, че просто искат да (го) чуят как само им „прочита“… „написаното“.
–Добре, тати, слушай! „Драги г-н Щъркел, пише ти Мира Мидитрова. Искам да ти кажа, че аз много искам да си имам братче…“
***
Няколко месеца след тази случка, в една особено студена февруарска утрин мама каза, че се налага да замине далеч от къщи за няколко дни. През цялото време, предхождащо момента на сбогуването ни, аз бях наблюдавала как коремът ѝ постепенно нараства – знаех, че вътре има бебе, даже му бях говорила от време на време. И въпреки това гледката на отдалечаващата се кола ми дойде някак изневиделица. Дори си поплаках тайничко от баба и дядо, които бяха натоварени със задачата да ме гледат, докато мама и татко (който също трябваше да тръгне с нея), се върнат обратно у дома. С прибирането си двамата донесоха чанта с дрешки, твърде малки, за да ги нося аз, няколко играчки, които определих като твърде бебешки, за да са предназначени за менq и малък вързоп на име Стефчо.
Внезапно целият свят се завъртя около бебето. Стефчо се усмихва, Стефчо киха, Стефчо плаче, Стефчо се мръщи – всичко невероятно, интересно и забавно беше направено от Стефчо. Аз самата бях толкова запленена от бебето, че не се отделях и за минутка от креватчето му. Обръщайки поглед назад обаче, вероятно още в онзи момент в мен се е прокраднала мисълта, че нищо вече няма да е същото – просто беше нужно малко време, за да се сблъскам с пълните последствия от подобно осъзнаване.
Стефчо порасна, аз също. През годините имаше моменти, в който плаках твърде много заради него. Караха ми се, когато той направеше беля; гледаха ме лошо, ако се разплачеше в ръцете ми; сърдеха се, когато не исках бебето да ме следва навсякъде по петите като сянка. Постепенно в мен се породи усещането, че мама и татко обичат братчето ми повече от мен самата – усещане, което с времето не изчезна, а се задълбочаваше с всеки изминал ден. Когато най-накрая събрах смелост да призная на мама как се чувствам, тя отрече напълно възможността за подобна… неравнопоставеност в любовта, с която с татко се отнасяха спрямо всеки от нас. Спомена дори, че въпреки това е нормално да усещам нещата по този начин – щяла съм да свикна, да го преодолея, да осъзная, че не е вярно… Но как да стане като знаех, че понякога наистина се налага да обърнат внимание на бебето, вместо на мен, но в съзнанието ми болката от пренебрежението се увеличаваше стократно? Та дори аз обичах Стефчо повече, отколкото ценях себе си – как тогава да виня невръстното момченце, което кротко спеше в съседната стая, че останалите са готови за него на неща, които ми се струваше, че никога не биха сторили за мен?
Може би всичко това си имаше обяснение. Може би аз просто не заслужавах да бъда обичана, или поне не наравно с брат ми. Осъзнаването, че причината за всичките ми вътрешни терзания се коренеше в мен самата, подчини целия ми живот на стремежа да променя статуквото. Да накарам родителите си да се гордеят с мен. Да ги накарам истински да ме заобичат – дори не толкова, колкото обичат Стефчо.
А много, много повече.
В първи клас бях отлична ученичка, във втори започнах да ходя на състезания по математика. В трети увеличих броя на участията, в четвърти – и на областите, в които се изявявах. Наградите заваляха една след друга и всяка от тях ми носеше усещането, че заедно с медала съм спечелила и частица от времето и обичта на мама и татко. Те ми казваха колко много се гордеят с мен, прегръщаха ме, събираха грамотите ми в специална папка и споделяха успехите ми заедно с всичките си приятели. И нищо от това не беше достатъчно. В стремежа си да не се почувства засенчен от моите победи, те не пропускаха възможност да го уверят колко много го обичат. Любовта, която аз се борех със зъби и нокти да получа, на Стефчо му се даваше без каквито и да е усилия от негова страна. Ненавиждах го заради това, ненавиждах себе си, че съм способна на подобни чувства спрямо едно невинно дете – ненавиждах и факта, че продължавах да обичам брат си повече от всичко на света, въпреки че той отнемаше от мен любовта на мама и татко.
До ден днешен се боря с подобни противоречия. С мисълта, че никога няма да съм достойна да бъда обичана от когото и да е, но и с непрестанната борба да удовлетворя желанията на хората около себе си по всички възможни начини. Дори подобни действия да ми струват собственото ми самоуважение – аз съм готова да ги предприема, за да заслужа чуждото такова. Завистта от факта, че брат ми получава даром онова, което аз се разкъсвам да получа. Осъзнаването, че изрази от сорта на „състезавам се, защото ми харесва“ в моя случай са просто поредната лъжа. Принасянето на всяка награда пред олтара на цел, която ме отвращава – да си „спечеля“ обичта на родителите ми. Обич, която просто няма как да бъде заслужена, но към която ми е вкоренено винаги да се стремя… Всичко това се завихря вътре в мен като ураган от емоции, който не мога и понякога нямам желание да удържа. В такива моменти се оставям на чувствата да ме завладеят, забравям коя съм и колко низко съм способна да падна, за да чуя онези две думи, които никога не би ми омръзнало да ми бъдат доказвани. Скрита зад здраво залостената врата на собствената ми стая, оставям сълзите да се леят, позволявам им да отмият омразата, която изпитвам към себе си, задето съм толкова отчайващо несигурна в себе си и накрая заспивам, изтощена от плач – сън без медали, без братя и родители, които могат безкрайно да се гордеят с теб, но не и да дойдат и просто да ти признаят, че те обичат.
Най-лошото? Аз съм сигурна, че донякъде е така. Че макар да не го казват често, любовта им към мен не знае граници. Но тогава идва въпросът защо толкова много ги е страх да го покажат?
***
Ръката ми застива на дръжката на вратата, а гласовете от другата страна бавно си проправят път към съзнанието ми.
– Мамо?
– Да, Стефчо?
– Да знаеш, аз знам, че никога няма да ме обичате като кака, защото не печеля медали като нея, но аз пак ще продължа да ходя на пеене, понеже само това ми остана да е моето нещо.
И ей така, от нищото, аз побягнах, заключих се в стаята си и заплаках. Останах си както бях притисната до стената, без дори да мога да помръдна и на сантиметър, освен за да се свия в ъгъла в опит да заглуша риданията си. Плачех за Стефчо и за себе си, за това, че аз му завиждах толкова много, а той през цялото време се е чувствал смачкан от мен. В опитите си да заслужа любовта на родителите си, аз просто бях забравила, че на света има и друг човек, който въпреки всичко продължава да ме обича. И въпреки всичко аз също продължавах да го обичам безусловно.
Никога не бих си и помислила да навредя на брат си, макар може би несъзнателно да съм го правила. Замисляла съм се какъв би бил животът ми без него, но и в най-тежките си моменти не съм го обвинявала за положението си до степен да пожелая той да не се беше раждал. И със сигурност не съм способна да му посегна. Дали защото съм прекалено страхлива, за да го сторя, колкото и долно да звучи или просто нямам сили да му завиждам повече, това не зная. Но се уморих от подобно неизказано съперничество, в което всеки се бори да има това, с което другият е бил надарен от Бога. Срам ме е, че дори съм се замисляла за подобна реалност, в която Стефан не съществува и аз съм узурпирала цялата любов на родителите си. В същото време знам, че и на него сигурно му е минавало през ума какво би било мен да ме няма. Убедена съм обаче, че никога не би пожелал аз да изчезна – в крайна сметка си приличаме твърде много.
Устремени към обичта на родителите си, и двамата сме забравили, че се обичаме един друг. И вместо да се опитваме да спечелим по-голяма част от вниманието на една по-висша инстанция, което без да го осъзнаваме, всъщност ни се дава по равно – точно както е било между Каин и Авел, може би няма да е зле по-често да си напомняме за взаимната любов, която изпитваме един към друг.
„А Каин рече на Господа: Наказанието ми е толкова тежко, щото не мога да го понеса. Ето, гониш ме днес от лицето на тая земя; ще съм скрит от Твоето лице, и ще бъда бежанец и скитник на земята; и тъй всеки който ме намери, ще ме убие. А Господ му каза: Затова, който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно. И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери.“ (Битие 1:13-15)
Най-голямото наказание за Каин всъщност не е да бъде лишен от Божията благословия при обработката на земята, която го храни. А закрилата, която Господ му осигурява чрез белега, предпазващ го да не бъде убит. Каин е обречен не просто да се скита като бежанец по света – той е осъден на дълги години живот, през които да носи вината за стореното спрямо Авел.
В действителност аз не мразя наистина брат си не защото ме е страх, че подобно чувство е изначално грешно. Точно обратното – обичам го, понеже обратното би противоречало на цялата ми жадуваща за внимание природа. Както се оказва, той не е човекът, който ми отнема любовта на мама и татко. А онзи, който безусловно ме дарява със своята собствена.
За мен написаното в Библията е просто потвърждение на онова, в което отдавна съм се уверила. Аз съм неспособна да понеса последиците от братоубийството – извършвайки такова отчаяно действие бих лишила себе си от възможността да получа обичта, която всъщност все повече се убеждавам, че заслужавам. Обич, която и аз самата вече съм готова да дам.
