Връстница на стареца Паисий: За щастието

„Нали сте чували за стареца Паисий Светогорец? Ние сме връстници! Аз даже съм по-възрастна: той е роден през лятото, а аз през февруари“.

Монахиня Екатерина действително е родена през същата година като стареца Паисий – 1924. Сега е на 97 години, а ако смятаме от монашеското пострижение (постригана е през 2019 г.), то тя е само на две годинки. Изпълнена е с духовна бодрост, радост и благодарност към Бога. На всеки може да разкаже какво е щастието.

Всички искаме да сме щастливи. Всичко в света се случва заради това. Даже войните и революциите избухват защото хората се борят за щастие. Но покажете ми една революция, която е направила поне един човек щастлив? Няма. Какво тогава? Няма щастие? Не, има и то съществува.

– Какво е щастие? Да, аз зная какво е. Родена съм много отдавна, две седмици след смъртта на Ленин, – разказва монахиня Екатерина.

Историята на нейния живот е и проста, и удивителна – като на всяка душа, намерила Бога след дълги години живот без Него.

Няма случайни неща

Необикновено ясната памет на монахиня Екатерина е съхранила в подробности спомените за далечните години от началото на ХХ век, за семейството и детството. Нейният баща е потомствен шивач, а майката – домакиня. През 1923 г. семейството заминава за Екатеринбург.

– Родена съм в Екатеринбург. Именно в Екатеринбург, а не в Свердловск, – монахиня Екатерина показва потъмняло от времето свидетелство за раждане, където трудно, но все пак ясно се чете: „Екатеринбург“.

Но в Екатеринбург новородената Галина (светското име на монахиня Екатерина) е живяла малко. Била е на няколко месеца, когато властите решават да преименуват града. Предлагани са различни имена – Красноуралск, Червен Урал и даже Реваншбург (намек за убийството на царското семейство). През ноември 1924 г. Екатеринбург е официално преименуван в Свердловск. Градът е лишен не само от историческото си име, но и от почти всички свои храмове. През двадесетте години на ХХ век са затворени Ново-Тихвинският манастир, Възнесенската църква, храмът Малък Златоуст. Само през 1930 г. са взривени Екатерининският и Богоявленският събор, храмът Голям Златоуст, затворени са Свето-Троицкият и Успенският храм. Новата власт се старае да изтрие окончателно името Божие от съзнанието на съветските граждани.

– Тогава не се говореше за вярата, – спомня си майка Екатерина. – Веднъж се разхождахме с мама (даже помня мястото!), а тя изведнъж каза: „Богородице Дево, радуйся…“. След това: „Отче наш, иже еси на небесех…“. И замълча, нищо повече не каза… Изминаха толкова години, а аз помня. Сега разбирам, че няма случайни неща – тогава Господ запали искрица в сърцето ми.

Дългият път към щастието

Следва обикновената съдба на съветска девойка. Завършва училище, случайно – курс по английски език, работи като преподавател в строителен техникум. Там се запознава с бъдещия си съпруг. Игор Дудин е неин ученик. Между тях има 6 години разлика, но той е влюбен в своята учителка. Дълго не се решава да разкрие чувствата си и да поиска ръката ѝ. Решава първо да получи прилично образование – след техникума заминава за Ленинград, в артилерийско училище. Училището е наследник на Пажеския корпус, през четиридесетте години на ХХ век там все още работят учители, преподавали при Царя.

Игор Дудин завършил училището като истински руски офицер – благороден, с изискани маниери. Той мечтаел да се върне в Свердловск и да се венчае с Галина. Именно да се венчае. Веднъж в Ленинград в един от храмовете станал свидетел на венчание и бил очарован… Той ходел на църква от малък, баба му го научила, че при влизане в храма трябва да се прекръсти и да целуне иконите.

След като се върнал в Свердловск, Игор направил предложение на Галина и тя се съгласила. В семейството се родили две момичета.

– Животът ми беше хубав. Разбира се, имаше и тежки моменти, но имаше и много радост и светлина. Като че ли винаги Господ ме е водил, – казва монахиня Екатерина. – Тогава не съм била наясно, че именно Господ ме води. Просто плувах по течението. Навсякъде ми харесваше, навсякъде се чувствах добре. Преживяхме войната, беше тежко и страшно, но спомените ми са светли. Беше трудно, но радостно.

Близките на Галина не помнят да се е карала с някого. Винаги всички е обичала и с всички е живяла в мир. Имала е всичко: любящ мъж, добри деца, любима работа. Какво повече е нужно? Но се оказва, че голямото щастие тепърва предстои.

„Има Бог!“

– Винаги съм чела много, познавам цялата класика. И не само класиката. Както много от нас в Съветския Съюз, се увличах от фантастиката, – разказва монахиня Екатерина и се смее.

Казват, че Бог търси път към сърцето на всеки. Често чрез книгите и музиката. Така се случва и при Галина. Тя се възхищава от хармонията на думите в книгите, хармонията на звуците в любимите мелодии. Чува по радиото мелодия и вика дъщерите си: „Слушайте колко е красиво! Това е „Лунна соната“ на Бетовен“.

В дома на Дудини има богата библиотека, а и времената се променят: на смяна на гладните следвоенни години идват по-благополучни десетилетия, преустройството, демокрацията…

По това време вече могат да се намерят книги и списания за вярата. Галина все така много чете и именно чрез нейното любимо занятие четенето, веднъж ѝ се открива Бог.

– Един ден четях нещо за вярата, даже не помня какво, – казва монахиня Екатерина. – Но помня, че сякаш нещо ме удари: Има Бог! (плаче – Ред.) И казах на своите: „Момичета, бързо отивайте да се кръстите!“

Оттогава цялото семейство започва да посещава храма на Свети Александър Невски, който току-що бил върнат на вярващите, а скоро станал главен храм на възродения Ново-Тихвински манастир. Галина заживява съвършено нов живот.

– А тогава бях млада, само на 70 години.

„Колко ми е леко да живея с Теб, Господи!“

Двете дъщери на Галина станали монахини. Съпругът Игор започнал да боледува и през 2008 г. мирно си отишъл от този свят в ръцете на духовника си. Галина останала сама. Не, не била сама, а с Бога.

Досега не е пропускала служба в храма, всяка неделя и на празник можете да я срещнете в Александро-Невския събор на Ново-Тихвинския манастир, на едно и също място в южната част. Нейният разговор с Бога продължава вече 30 години…

– Вече пет години пътувам с такси до храма, всички ме познават. Когато ме вземат, шофьорите винаги питат какъв празник е днес. Докато пристигнем аз им разказвам, просвещавам ги, – казва майка Екатерина.

Дошло и времето за пострижение. Именно тогава, когато започнала да се замисля за това, от манастира позвънила едната дъщеря и попитала дали не иска да стане монахиня.

– Предложиха ми името Олга, но аз попитах: „А може ли Екатерина? Родена съм в Екатеринбург и медал в чест на света Екатерина получих“.

Запазени са кадри от това събитие, на което митрополит Екатеринбургски и Верхотурски Кирил връчва медал на 94-годишната Галина Леонидовна. Тя и дотогава почита света Екатерина, а медалът станал за нея знак, че тази светица е нейната небесна покровителка. Затова и помолила да ѝ се даде това име. Сега тя е най-старшата по възраст монахиня в Ново-Тихвинския манастир.

– Не Ви ли е тъжно и самотно?

– Никога. Имам толкова много да свърша: и да се помоля, и Евангелието да почета, и акатиста. Самота? Аз не съм сама, аз съм с Бог. А Бог е радост.

Майка Екатерина разказва какво е познала душата ѝ. Преди пострижението тя помолила дъщеря си да ѝ направи красив надпис: „Колко леко ми е да живея с Теб, Господи!“ Тези думи са станали израз на нейното вътрешно състояние. Удивително, нали? Старица на 97 години, самотна, немощна, а изпълнена с такава радост, каквато не могат да намерят в душите си повечето млади хора.

Цял живот монахиня Екатерина се е стремила към своето щастие. Много години не е знаела нищо за Бога, но с благодарност е приемала всичко, което ѝ е давал. Радвала се е на природата, красотата, на своите близки и приятели, на всяка работа. Когато ѝ е било трудно, не е унивала и никога никого не е обвинявала, дарявала е само любов. Така нейната душа се е готвила за среща с Бога.

– Господ ми е дал твърде много. В живота ми имаше много радости. И ето – доживях до това щастие, да позная Бога, даже Господ ме удостои с пострижение. Щастието е в Бога, в това – да живееш за Него.

„Велик си Ти, Господи; велика е Твоята сила и неизмерима е Твоята премъдрост. И човек иска да Те славослови, като частица от създанията Твои. Ти ни услаждаш с това славословие, ибо Ти си създал нас за Себе си, и не знае покой нашето сърце, докато не се успокои в Теб“ (Блажени Августин Ипонийски).

Сестри от Ново-Тихвинския манастир „Александър Невски“

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник: pravoslavie.ru