Добрият старец на Грузия. Свети отче Гаврииле, моли Бога за нас!

На днешния ден се навършват 17 години откакто се престави в Господа добрият старец, както го наричат, един от най-обичаните подвижници и изповедници на Православието през XX в. – преподобният старец на Грузия – Гавриил (Ургебадзе).

Архимандрит Гавриил е причислен към лика на светиите на 20 декември 2012 година. Денят на неговото представяне пред Господа, 2 ноември, е установен за ден, в който се чества паметта му. След прославянето на стареца Гавриил в Грузия, Руската православна църква също го прослави и го включи в своя календар. На 22 февруари 2014 година били извадени неговите свети мощи.

 

С течение на времето много хора са се убедили, че животът на стареца Гавриил олицетворява всичките девет заповеди на блаженствата: той е бил беден духом и е намерил Царството небесно; той от цялото си сърце преживявал всяка проява на нелюбов и бил плачещ, кротък, гладен и жаден за правда – и се наситил. Той сеел словото Божие и жънел плодове – укрепвал хората във вярата, давал им надежда и дарявал любов, наставлявал ги по истинския път. Старецът бил милостив, чист по сърце, мир и благодат извирали от сърцето му. Гонели го за правда, оскърбявали го и всячески злословели против него заради Господа Бога. Но той понесъл всичко. Понесъл го мъжествено и единствено заради любовта си към Всевишния, на Когото посветил целия си живот.

Отец Гавриил, в света Годердзи Василиевич Ургебадзе, е роден на 26 август 1929 година в Тбилиси. Той бил около двегодишен, когато изгубил баща си. В детските му години всички наричали малкия Годердзи – Васико – в памет на баща му. Васико ходил само шест години в мъжко училище.

В детството си бъдещият светия се отличавал с мълчаливост. Сестрата на стареца Гавриил, Джулиета, си спомня, че не му харесвало да играе с връстниците си. Той вземал пръчка, връзвал на нея парцал и ходел с пръчката, сякаш извършвайки литийно шествие. От една страна всичко това било неосъзнато, но от друга – тези игри се превърнали в духовно израстване за Годердзи. Особено интересна е случката как той самият разбира за Христос.

Веднъж Васико станал свидетел на гръмкия и шумен разговор на две съседки. Едната викала на другата: „Не ме разпъвай като Христос на кръста!“ Васико учудено попитал:

– Кой е Христос и защо са Го разпънали?

Казали на момчето да отиде да пита в църквата. Пазачът тайно го пуснал и му показал дървеното Разпятие. Момчето благоговейно паднало пред него. Пазачът посъветвал Васико да прочете историята на Христос и той започнал да събира пари, за да си купи книгата.

Сестрата на отец Гавриил, Джулиета си спомня: „Когато баща ни го пращаше до магазина за покупки, му оставяше рестото. Така той успя да си купи Евангелие. Това беше чудо. Васико отишъл на пазара и дълго обикалял. Накрая един старец с бяла брада се приближил и му казал: „Всичко, което те интересува, е в тази книга.“ Най-удивителното е, че цената, която назовал, била 70 рубли, и точно толкова пари имал Васико. Той направил няколко крачки, отворил книгата и видял заглавието. В книгата никъде не пишело „История на Христос“. Той се върнал, но не могъл да намери стареца. Всички се учудили и казали, че не са виждали такъв човек, че не е бил там. Ето по този чуден начин Васико се сдобил с Евангелието.“

Майката на Васико се бояла от странното увлечение на своя син. Разбирайки, че увещанията ѝ не му влияят, тя изгорила Евангелието.¹ И синът ѝ напуснал дома.

Веднъж, когато спял край пътя, го намерила една гадателка и го завела у дома си. Един ден тя не се почувствала добре и момчето започнало самò да приема клиентите ѝ. Тогава се проявил неговият удивителен дар на прозорливост. Васико не предсказвал бъдещето на хората. Той им разказвал за Христос, за Неговата велика жертва и ги призовавал да следват заповедите Му. Той решава да си построи малка килийка от пръст и да стане подвижник. Едва 12-годишен отива в манастира „Света Нина“ в Самтавро² в Мцхета, древната столица на Грузия – същия този манастир, с който ще бъдат свързани последните години от живота му и където намира своя край.

Манастирът бил женски и игуменията го посъветвала да отиде наблизо в патриаршеския храм „Светицховели“³. От този момент започнало дългогодишното странничество на младия човек по грузинските манастири, а дори и в ония тежки години те били много на брой. Там бъдещият светец се учел на монашески живот и се запознавал с опита на подвижниците.

След отбиването на военната служба семейството решило да се погрижи за неговата женитба. Тогава отец Гавриил извършил невероятна постъпка: за да „затвори темата“ веднъж завинаги, той доброволно отишъл в психиатрична болница и се оплакал от състоянието си. И понеже открито проповядвал в онова безбожно време на всички познати и дори случайно срещнати хора учението на Христа, не е чудно, че там лесно го сметнали за душевно болен. След като му поставили диагноза, го изпратили вкъщи, за да бъде под надзора на майка си.

И тогава започнали желаните за него дни. Повтаряйки, че „който няма Църквата за своя майка, той няма Бога за свой отец“, отец Гавриил се заловил да строи храм в двора на техния дом. Събирал на бунището захвърлени икони и църковна утвар. Възстановявал ги и после ги поставял в „своята“ църква. Разбира се властите не можели да приемат това, дори и от един душевно болен. Неведнъж те заплашвали отец Гавриил, че ще сринат църквичката до земята и няколко пъти започвали да я рушат. Странно нещо обаче, някои от тези, които единия ден рушели, на следващия ден тайно идвали и му предлагали пари за възстановяването ѝ. Монахиня Нино (Пеикрашвили) си спомня: „Веднъж отидох при отец Гавриил и той стоеше на колене пред иконата на Спасителя и плачеше. Изведнъж се обърна към мене и ми каза: „Знай, че рушителите на църквите ще бъдат жестоко наказани.“

С решение на Върховния съд на Грузия отец Гавриил бил изпратен в психиатрична болница за експертиза. Изписали го с диагнозата: психопатична личност, склонна към психозни състояния, подобни на шизофрения, мърмори непонятни неща с тих глас; вярва в съществуването на небесни сили, Бога и ангели.

„Някои все пак се усъмниха, че изобщо съм луд. А аз си мислех: „Докажете ми кой е луд – аз или премъдрият Соломон? Именно в това е и Божието благо, че за вас това е непонятно.“ Така старецът изживял дарения от Бога живот и на 2 ноември 1995 година мирно предал душата си на Създателя.

В деня на погребението, според завещанието на стареца, обвили тялото му в платно и внимателно го спуснали в гроба. Мястото на неговото упокоение се посещавало от много хора. Всички те отнасяли със себе си огромна благодат и любов, приближавали се към Бога и укрепвали във вярата.

Как грузинският светия ни покани в Грузия

Искам да ви разкажа една забележителна история, която за мен е чудо Божие!

Как грузинският светия ни покани в Грузия…

Казвам се Дина, а кръщелното ми име е Анна. Работя в един женски манастир като помощничка на майката-игуменка. Отскоро съм въцърковена – тази година за трети път празнувах Пасха в Божия дом. В тази история ще стане дума за един грузински старец – преподобни Гавриил (Ургебадзе) – мама Габриели, както го наричат грузинците. Подвизите на светиите ни дават прекрасен пример как трябва да живеем, към какво да се стремим, кои са главните ни ценности и как да не се предаваме. В трудни минути, когато се появяват униние, скръб или свършват душевните ми сили, гледам филми за велики хора – за светии, които винаги са благодарили на Бога и никога не са унивали. Тъкмо обратното, те са помагали на хората да се измъкнат от тези греховни състояния. Със своето топло слово, молитва, дела, благ поглед, светиите са преобръщали живота на хората, така че те да започнат да вярват в чудото, да вярват в Бога, да ценят всеки миг и за всичко да благодарят на нашия Създател. Само светостта е способна на това!

Един ден в края на март имах свободно време и реших да го прекарам за душевна полза. Започнах да гледам цикъл от документални филми за великите старци на нашето време. След като изгледах един от тях – за грузинския подвижник и проповедник стареца Гавриил, изпаднах в умиление. Умилих се от неговата външност, от дълбокия му взор, пълен със скръб, и огромната му любов към всичко живо, от неговата ревност в служението на Бога и от постъпките му… Да скриваш светостта си зад поставка за газена лампа – „диадемата“, която старецът носел на главата си… Сърцето ми се разтопи. Не можех да сдържа сълзите си от радост и от съзнанието за собствената си нищожност.

Без да отлагам дълго, прочетох книгата, написана от монахиня Евфимия „Диадемата на стареца“. След като прочетох последната страница, затворих книгата и казах следните прости пет думи: „Отче Гаврииле, доведи ни при себе си.“ И заспах. На сутринта отидох в манастира, влязох в кабинета си, приближих се до масата и… онемях. На бюрото ми лежеше книга със следното прекрасно заглавие: „ЧАКАМ ВИ В САМТАВРО“, а до нея имаше голяма хартиена икона на стареца. В кабинета влезе старшата сестра на манастира. Разказах ѝ историята, а тя каза, че нищо подобно никога не е чувала. Книгата донесла игумения Серафима (Читанава), а една наша сестра я занесла в кабинета и я оставила на масата. Така започнах да се замислям за това пътуване. Мина една седмица и ми се присъни сън – виждам моя любим отец, мама Габриели. Той стои пред мен безмълвно в монашеското си одеяние, а аз паднах на земята и започнах да целувам светите му нозе. Никога няма да забравя светлото му лице.

На другия ден започнах да планирам пътуването си до Грузия. Много неща бяха нужни: да се подаде молба за отпуск, да се купят билети, да се изберат хотели, да се състави маршрут и поне малко да се прочете за страната, в която отивахме. Освен това трябваше да получа благословение от духовника си, а същото трябваше да направи и сестра ми, тъй като решихме да пътувахме заедно. Моят духовник се отнесе резервирано към тази идея. Но когато му показах книгата „Чакам ви в Самтавро“ и му разказах всичко, той благослови да отидем да се поклоним на честните мощи на светия старец. Така получих покана от преподобния старец Гавриил да посетя Грузия. Честно казано, никога не бях мислила за пътуване до Грузия. Никога нито една мисъл не ми бе минала да ходя там. Но след като се помолих и старецът ме покани, трябва да се пътува.

Изпълниха ме радост и вълнение. Купихме си билети за самолета – за наше удивление на такава цена, на каквато след това не се продаваха. Те се продават на два пъти по-висока цена и винаги са се продавали на тази висока цена. Запазихме си места в хотелите, подписаха ни отпуските, определихме маршрута: Тбилиси – 3 дни, Мцхета – 2 дни, Батуми – 3 дни, Тбилиси – 3 дни. И така от 15 до 26 май прекарахме на благословената земя Грузия. По време на цялото ни пътуване отец Гавриил беше с нас. Като гостоприемен грузинец той ни прие с всички почести, помагаше ни във всички дреболии, по време на цялото ни пътуване нямаше нито една пречка. Подариха ни туба с домашно вино. То беше толкова много, колкото не бяхме виждали през целия си живот. Е, ние изпихме само три чаши. Хората – добри, отзивчиви, чист въздух, пейзажите – един по-красив от другия. Наистина благословена земя е Грузия, на нея се усеща присъствието на Небесната Царица.

Празника Възнесение на нашия Господ Иисус Христос посрещнахме в Тбилиси. Вече си имаме свой духовник там – човек с изключително добра душа. Той плака, когато му разказах как сме попаднали в Грузия. Подари ни голяма бутилка с масло от кандилото на мама Габриели, за да го занеса в Москва и да раздавам на всички, които искат. В Грузия вече си имаме свое семейство. Имаме си и наш молитвеник и застъпник – свети Гавриил.

Когато пристигнахме в Мцхета, оставихме тежките си чанти в ъгъла на храма в манастира Самтавро и бързо се отправихме към честните мощи на стареца. Колко сълзи проляхме от радост и щастие! Благодатта ни преизпълваше и се лееше безкрай. Монахините ни гледаха с учудване. Прекарахме два щастливи дни в този свят град. Не искахме да се откъснем от мощите на стареца. На другия ден не се полагаше да се служи Литургия в Самтавро. Сутринта обаче, когато отидохме да се поклоним и да се благословим от мощите на свети Гавриил, за наше голямо учудване започна Литургия. Бяха я поръчали някакви хора и ние с радост останахме на службата. Ето такива подаръци получавахме от светията!

Пътят до летището ни излезе много евтино. Таксиметровите шофьори обикновено вземат от чужденците 30 лари, а нашият шофьор ни закара за 10. Накупихме много подаръчета, икони за игуменката и сестрите, подаръци за близките. Радостни и отпочинали се завръщахме у дома. На летището е забранено в ръчния багаж да се взема бутилка с течност повече от сто милилитра. На нас не ни казаха и дума, когато в зоната на изхода за самолета извадихме от раницата си бутилка с вода. Със сестра ми се спогледахме и си казахме: „Нали с нас е отец Гавриил.“ Ето това е моята забележителна история.

СВЕТИ ОТЧЕ НАШ ГАВРИИЛЕ, МОЛИ БОГА ЗА НАС!

Дина Исмагилова

Откъс от „Добрият старец Гавриил“ с Акатист от Константин Церцвадзе, фондация „Покров Богородичен“, 2021 г., превод: Мила Игнатова