Аборт
В живота ти неканен се явих,
нечакан и незван – порой, стихия,
повикан от болезнения стих,
горчиви истини да ти разкрия.
Ти бе дете самò на кръстопът,
с жестока рана, с болка неприкрита,
и търсеше най-правилния път,
най-вярната посока под звездите.
В живота ти дойдох обнадежден,
с решителност живота да запазя,
понесъл вяра в утрешния ден,
от тежък грях с добро да те предпазя.
Душата си разкрих като на длан,
опитах се надежда в теб да влея,
вода от Извор вечен да ти дам,
и ти да станеш нов човек чрез нея.
Но ето провалих се, закъснях,
и питам се: Защо не ме послуша?
Защо, все пак, извърши този грях?
Та ти не си момиче равнодушно!
Десница крепка исках да подам,
разрухата в душата да поправя,
от своя жизнен опит да ти дам,
отново на крака да те изправя.
Поредна равносметка правя сам,
и сбирам опит – чужда болка жива.
Дали обичаш истински – не знам,
но любовта не може да убива…
А къде е момчето равнодушно, що на мъж се е прави’ло?
И греха си двамата да носят те.
И покаянието.
И прошката от Бога.
Та поне единият от тях да се спаси.
Благодаря за коментара! Досега не бях получавал римувани коментари. Това, приятелю, е една лична история, чието разнищване не би трябвало да става точно тук. Благодаря на Пламен Сивов, че одобри стихотворението за публикуване!
Цветан Диковски