Сватба с небето

Под черна мантия – венчалната ми дреха,
притиснал силно с две ръце сърцето,
дочаках в храма с вяра и утеха
и свойта чудна сватба с небето.

И от сватбарите не исках никой
дори една сълзица да отрони,
ала обърнах се – и гледам, бликат
очите им – сълза сълзата гони.

И пред олтара свят – приет от Бога,
облякоха ме в дълго черно расо –
ах, то за мен и в радост и в тревога
е светло като слънце неугасно !

А щом игуменът повтори,
че нямам веч приятел, майка, татко,
не знам защо пред плахите ми взори
те бяха всички – и заплаках сладко.

И дадоха ми да държа в ръцете
наместо свещ и цвете – свещ и кръст,
на младоженеца душата тъй да свети,
догде се върне той във тая пръст.

О, не прегръщах ли във тях тогава
страданията си и светлината,
която греховете ни прощава
и кръста, що подкрепя ни душата?

Поведоха ме братята и пяха
„Достойно ест“ към моята килия.
Сватбарите разплакани и плахи –
те бяха сякаш в някаква магия.

Целуваха челото ми, косата,
а аз си мислех в тихите си сълзи:
на втората ми стъпка във душата
ще бъде мир – душата ще разцъфне.

Под черна мантия – венчалната ми дреха,
притиснал силно с две ръце сърцето,
дочаках в храма с вяра и утеха,
и свойта чудна сватба със небето.

Монах Нестор (понастоящем еп. Нестор), Рилски манастир, 1946 г.

Снимка: Александра Карамихалева, www.bg-patriarshia.bg

Коментари

коментара