Тайната на истинския ерос

Източник: сп. Мирна, бр. 15 [поръчай]

В тайнството Брак Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението й на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

В това тайнство, както и във всяко друго, човекът принася природния си живот в Църквата, за да го впише в църковното битие. И това е начинът, по който Църквата превръща природата в безсмъртие. В тайнството бракът е не просто двустранна връзка и някакъв вид познание, което не отива по-далеч от “силата на любовта” в природата. Връзката и познанието на партньорите се превръща в събитие, реализирано не само в природния порядък, но и в църковния. То е опит от участие в общението на светците – мъжът и жената се срещат и познават мъжът среща и познава жената, и жената – мъжа не просто в рамките на природната връзка на сексуалната любов и семейството, но в контекста на връзките, които конституират Църквата като отражение на троичния Първообраз. Това не означава “спиритуализация” на брака и обезценяване на природната връзка, а динамично преобразяване на естествения сексуален импулс в събитие от порядъка на личното общение, по начина, по който Църквата винаги носи общение; като благодат, дар на лична неповторимост и свобода.

Така бракът напуска природния порядък и бива преобразен в личностна връзка на съвместност в любовта; връзка на личности, получили екзистенциалната си ипостас чрез участието си в църковното единство и общението на Църквата. Индивидуалната неповторимост, която извира и се осъществява чрез природната сексуална връзка, постепенно се преобразява в личната отличителност на участника в събранието на светците, в идентичността на името, дадено на християнина в кръщението и Евхаристията. Това постепенно преобразяване на природния ерос в “истински ерос” съставлява етичния и динамичния характер на тайнството, неговата аскетична природа. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себе-принасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство.

Чрез това динамично “ставане” бракът се докосва до пълнотата на любовта, до “тоталността на любовта”. Човешкото тяло се превръща в общностна реалност, надхвърляща както индивидуалното, така и двойнственото, обгърнато в единството на живота на Църквата. Човешкото тяло се възприема като достойно да реализира образа на Христовото тяло, което е факт на общението в контекста на Евхаристията – “мирно предаване на божествено подобие”.

Св. Павел определя брака като “велика тайна”, свързана с Христа и Църквата (Ефес. 5:32). Начинът, по който екзистенциалното единство на човешката природа се осъществява в брака е тайна, недостъпна за всеки обективен психологичен или социологически подход – защото отделната природа е екзистенциално неспособна да бъде съединена с нещо друго, а индивидуалните цялости са обречени на раздяла при смъртта си. Единението на мъжа и жената в църковния брак обаче се корени в тялото Христово, във връзката между Главата и Тялото (Ефес. 5:23). Устройството на тялото – живото единство на неговите членове – е резултат от тяхната връзка с Христос, главата на Църквата. Това означава, че единството е в крайна сметка благодат, дар на лична свобода и любов, която се постига единствено “в Христа”, защото грехът не се отстранява автоматично или магично, а може само чрез покаяние да бъде преобразен във връзка на свобода и любов. Нито пък дарът на единството е просто психологическо или субективно преживяване. Той се осъществява естествено, като реалност от един живот, който получава своята ипостас ипостаста си от богочовешката природа на Църквата, в тялото Христово.

Връзката между мъжа и жената нито отрича, нито заклеймява своя биологичен произход и осъществяване. Тя просто отказва да се ограничи като екзистенциално събитие на единство в рамките на живота на индивидуалните биологични ипостаси, обречени на раздяла и смърт. Тя гледа към онова единство, което дава на съществуването и връзката ипостас в есхатологичната пълнота на природата. Бракът ипостазира сексуалната любов и тялото по начин, който е църковен, преобразявайки физическата връзка в единство на личности, осъществявано в свобода и любов, чрез връзката им с Христос в Евхаристията. И въпреки че смъртта си остава най-болезнената опитност от раздялата, тя не може да разруши това единство, което се реализира всеки път в евхаристийната чаша, за да бъде изпълнено окончателно и завинаги в последните времена, в Царството Божие. Църковната ипостас на природното единение на партньорите, осъществено в тайнството Брак, побеждава смъртта, защото преодолява разделението между биологично отделните индивиди; тази ипостас е единение в Христовите Тяло и Кръв, които съединяват живота на двамата. Чрез природната брачна връзка двамата са съединени в “една плът”, а чрез евхаристийното единение на брачното тайнство тази една плът, споделеният живот на двама души, получава нетление и безсмъртие.

Когато говорим за есхатологичната пълнота на личностното и физическото единство на партньорите в тайнството Брак, имаме предвид едно динамично събитие, съответстващо на приемането на човешката природа от страна на Христос, една “жива представа за онова, за което се надяваме”, и в същото време – непосредствената опитност на светците: природата е приета, въпреки “петната” и “пороците” си (Ефес. 5:27) и е включена в троичния начин на живот, в живота на Бога. “Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея” (Ефес. 5:25). Това приемане идва след отричането от себе си и “себеизтощението”, чрез любов, която е от порядък, различен от този на “обществения алтруизъм”, и представлява екзистенциална промяна; процес, в който индивидуалността се “изпразва” от себеопределянето си и изглажда автономните си защити. Така в църковния брак естественото самоотдаване под формата на сексуална любов се превръща в динамично и постепенно взаимно проникновение – взаимно личностно придобиване на индивидуалната природа на другия, приемането на нейната автономна съпротива и на смъртоносните последствия от “озверялата” й екзистенциална самодостатъчност. С други думи, естественото самоотдаване на сексуалната любов в църковния брак е преобразено в динамично подражание на Христовия кръст и в изобразяване на Неговото доброволно приемане на смъртта на нашата природа – изобразяване, чийто плодове са възкресението и нетлението.

Бракът като аскеза

Сексуалната любов, естествената “любовна сила” в човека, безспорно формира живота ни. Тя е централната ос, около която се оформя личността с нейните съзнателни, подсъзнателни и несъзнателни нива. Самата екзистенциална идентичност на човека, неповторимите характеристики на неговата личност, зависят от нагласите, които той развива спрямо биологичните изисквания на сексуалния си нагон, от готовността му да се преодолее и да се принесе в жертва, от нивото му на чувствителност спрямо сексуалната любов и от начина, по който той култивира способността си да обича и да бъде обичан. Много векове преди Фройд да открие значението на либидото, и много преди психоаналитиците да “освободят” сексуалния живот от неговите “социални ограничения” и да го превърнат в отделна област от човешкия живот, изолирана от цялото, представяйки го като самоцел – трагична и непостижима – гръцките отци на Църквата са направили връзка между екзистенциалния проблем на човека и посоката на естествения му сексуален нагон: дали той се обръща към чувствени удоволствия или към това да придаде на живота ипостасна реалност като общение и връзка.

В мисълта на отците става ясно, че Църквата признава в сексуалната любов екзистенциалната идентичност на човека, но не я приравнява с процеса на възпроизводството на рода. Или най-малкото, не ограничава ероса до естественото му начало – разликата между половете. Великата възможност за осъществяване на “истинния ерос” не е нито в психологическите, нито във физическите аспекти на процеса на възпроизвеждането на рода, нито пък в институцията брак, а единствено в църковната аскеза. Тайнството на брака спасява естествения ерос – което означава, че го превръща в ипостас в живота на Църквата – именно защото го посява в аскезата, която е евхаристийният начин на живот. Под нейно ръководство естествената любов става като любовта Христова, която приема разпятието; така тя осъществява в себе си чудото на Кръста.

По тази причина църковният брак има твърде малко общо с обществената институционализация на репродуктивния процес. Със сигурност църковният брак не цели да придаде на този процес законност или метафизична сила, нито пък да “подобри” и да улесни естествената връзка с морални задължения, чиято цел е да “хармонизира” характерите на партньорите. Цяла една митология е израснала около буржоазния идеал за “християнско семейство”. Тя може да служи и на полезни каузи, но няма нищо общо с тайната на брака в Църквата. Нещо повече, Евангелието използва доста остри думи срещу естествената семейна институция, въпреки безспорната полза от нея, изисквайки от християните да оставят и дори да “намразят” роднините си: “Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик” (Лук. 14:26).

Тези евангелски думи ще останат неразбрани, ако не си дадем сметка за целта, която си поставят. И тази цел е свобода от естествената необходимост, от изключителността на биологичното отношение, създадено от плътската връзка и естественото родство. В рамките на евхаристийното тяло, което включва и брачното тайнство, плътските и естествените връзки не се унищожават; те просто вече не се свеждат до биологично определената неповторимост, която е основата на индивидуалността.

Дарът на личната свобода, която е любовта, сам по себе си създава връзки на естествена непосредственост в Църквата. В този смисъл църковната общност е едно разширено “семейство”. От самото начало на историческия живот на Църквата, връзките между членовете на евхаристийното тяло, които определят църковния начин на живот, винаги са се изразявали в понятията на брачните и естествените родствени връзки. Естествената основа и почвата за свободна и универсална лична връзка, създадена от Църквата, е плътския съюз и биологичното родство. Но преди да може да се преобрази този потенциал в реалиите на личния живот и личностната връзка, отвъд всяко ограничение на тлението и смъртта, човекът трябва да практикува аскеза – като активно отхвърляне, или буквално “омраза” спрямо начина, по който естествените му склонности за съотнасяне със себеподобните се подчиняват на биологичната реалност, мислена като екзистенциален абсолют.

Така тайнството Брак гледа на “истинския ерос”. И ето защо то се родее много повече с аскезата на монасите, отколкото със социалната институционализация на възпроизводителния процес. Чрез тайнството естествената връзка нито се морализира, нито се спиритуализира; тя се преобразява в потенциал за лична връзка с цялото тяло на Църквата, освободена от естествените закони. Когато Църквата слага мъченически корони на главите на новобрачните (мъченик означава свидетел), тя потвърждава, че пределът на брака съвпада с изпълнението на собствения й живот – а това са връзките в Царството, освобождаването на личната любов от принудата на естествената необходимост.

Символизмът на Песен на песните, занимавал така силно светоотеческата екзегеза, надскача границите на обикновената алегория. В личността на възлюбената жена, цялата Църква придобива смисъл за мъжа. Женското тяло и нейната естествена красота събират в себе си красотата и истината на света, на цялото творение. Опитът от тази ипостасна непосредственост може да бъде получен само от истинския ерос – чрез самоотречението на кръста и саможертвата на аскезата.

От тази гледна точка можем да видим аскетичното девство на монасите не като противоположност на брака или като нещо фундаментално различно от него, а като съвършеното осъществяване на истината за брака, най-великото възможно потвърждение за неговата екзистенциална ценност. Девствеността е ерос, освободен от естествените ограничения на похотта и удоволствието; същият онзи ерос, който засажда брака в живота на Царството. Истинската девственост и истинският брак се достигат по един и същ път – самоотречението на кръста и саможертвата на аскезата.