За болезнената молитва, в която човек се ражда за вечността
Днес цялата земя е изпълнена с хора, които дирят отговор на своите търсения. Неутолената духовна жажда на мнозина – ето едно наистина трагично историческо събитие. Не са малко и онези, които са на границата на отчаянието. Всеки от тях в своята мяра страда в дълбините на духа си от безсмислието на съвременния живот. Тези хора са неутешими в мъката си: индивидуалните ни усилия не са достатъчни, за да се освободим от духовния смут, обхванал света, и да съсредоточим ума си върху най-важното.1
Някои са склонни да определят нашата епоха като постхристиянска. Лично аз, според познанията ми по история на света и на Църквата, съм убеден, че християнството в неговите истински измерения никога не е било възприето от широките маси така, както трябва. Различни държави са претендирали да се наричат „християнски” и народите им са носили маската на благочестието, „но от силата му са се отрекли”2: те са живели и живеят по езически. Колкото и да е странно, но именно християнските държави векове наред държат по-голямата част от човечеството в железните окови на робството; а през последните години те са покрили света с тъмния облак на очакването на апокалиптичния огън: „сегашните небеса и земята… се пазят за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци.”3
При днешната криза на християнството е напълно оправдан бунтът на естествената съвест у народните маси срещу изкривяванията, които е претърпяло евангелското учение в историческите си съдбини.
Живеем в атмосферата на първите векове от нашата ера: „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него”.4 Неведнъж изпитвах радост от мисълта, че животът ми в по-голямата си част съвпадна с гонения срещу християнството. Това ми дава да се чувствам по-силно християнин, да съзнавам несравнимата чест да следвам в такова време Единородния Син на Отца в Неговото възхождане на Голгота. Гонения има навсякъде, макар и в различни форми. И нито една от тях не е лека. Да опази нашият Бог на любовта всеки човек от бедствието да стане гонител дори на един от „малките”.5
В страданията за Христос6 се крие огромно благословение и дори избраничество: страдащият чрез самия ход на външните обстоятелства бива поставен в непрекъсната връзка с Господа, въведен е в сферата на Божията любов, става богоносец. Има два вида богословие: едното е широко известното през последните векове богословие от академичната катедра на ерудита; а другото е да се съразпъваш заедно с Христос7, да Го познаеш в скритите дълбини на сърцето си. Първият от тези два вида богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е задължителна жива вяра в Божествеността на Христос, изразяваща се в живот според заповедите. Вторият вид е богословието на изповедничеството, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се „изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което наблюдаваме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, т.е. непосредствено действие на Бога в нас: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил… У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени”. Всякой, който е чул (в сърцето си) от Отца и се е научил, дохожда при Мене.”8
Светата Троица е Бог на Любовта. Любовта, за която говори Евангелието, е нетварната жизнена енергия на безначалното Божество. Тя има свойството да съединява в самото битие. Човекът, който пребивава в такова единение с Бога, постепенно израства в духовното осъзнаване на ставащото с него. „А нам Бог откри това (познание за Него) чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии… Ние приехме не духа на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго.”9 „Ти си Христос, Синът на Живия Бог.”10 Също и според думите на Христос: „Не плът и кръв са открили това (на Петър), а Отец, Който е на небесата.”11 „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава.”12 Това е естественото израстване в Духа чрез пребиваването в божествената сфера, което е резултат от спазването на Христовите заповеди. Умът изведнъж схваща познанието и го формулира с човешки думи. То идва като блясък на мълния в сърцето, възпламенено от любовта. Това е онази светоносна вечност, към която всички сме призвани.13 Когато в църковния опит се натрупват множество такива моменти на озаряване на човешкото съзнание, естествено се стига до свеждането им в едно цяло. Така се появява и първият опит за систематизиране на живото богословие, осъществен от св. Йоан Дамаскин, мъж богат и със собствен духовен опит. Но в това удивително възхождане към Бога в непостижимото богатство на най-висшето познание настъпва срив. Той е предизвикан (в следствие на упадъка на живия опит) от тенденцията данните на Откровението да се подлагат на критиката на разсъдъка, от склоняване към „философия на религията”. Следствие от всичко това са схоластическите „богословски суми”, в които откриваме повече философия, отколкото Духа на живота.
Да пребивават действено в Бога и с Бога се дава или на „децата”14, или на безумстващите заради Бога като великия Павел.15 Той пише за себе си: „Но това, що беше за мене придобивка, поради Христа счетох го за вреда. Па смятам, че и всичко (изобщо) е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа… за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите.”16 Апостол Павел изпълнил завета на Господа, Който казва: „Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик.”17 „От всичко, що има” в плана на тварното битие в неговата отделеност от Бога, в неговото самоутвърждаване. „Ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови… и биват благословени заедно с верния Авраам,”18 И така, нужно е да последваме примера на нашия отец по дух Авраам: да вземем огнен нож и да се изкачим на високо място, за да принесем на Бога във всесъжение всичко, което ни е скъпо по плът. Тогава и ние ще чуем: „Сега те познах… и ще те благословя и преблагословя.”19 И това е верният път към блажената вечност. всеки друг път носи следи от смъртта. Само при условие, че следваме Христос предано „докрай”20, в нас се отварят висшите потенции на нашата природа и ставаме способни да възприемаме Евангелието в неговите вечни измерения. Решимостта „да оставим всичко”21 ни отвежда на границата между времето и вечността. Тогава започваме да съзерцаваме реалността на друго, нетленно Битие, скрито допреди това за нас. Бог не насилва свободата ни: Той няма Сам да нахлуе в сърцето ни, ако ние самите не желаем да Му отворим входа: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него.”22 И колкото повече отваряме вратите, толкова по-изобилно нетварната Светлина изпълва вътрешния ни свят.
Любовта към Бога, която сме изпитали, както и Неговата любов към нас, радикално променя и психиката, и мисленето ни. Всяка вражда между човеците-братя ни се разкрива като страшно безумие. Всички имаме един-единствен враг – нашата смъртност. Ако човекът е смъртен, ако хората няма да възкръснат, то цялата световна история не е нищо повече от безсмислено страдание на творението. Дори любовта на този свят е преплетена със смъртта: да обичаш означава да умираш. И духът ни се измъчва, търсейки да премине в онази светоносна сфера, където няма преграда за ненаситната любов; където самата ненаситност не е нищо друго освен пределна динамика на живота, „изобилие на живота”, даруван ни от Христос.23
Доближаването до висшата молитва е тясно свързано с дълбокото покаяние за нашите грехове. Когато горчивината на тази чаша превиши силата ни да търпим, тогава от болка, която е извън времето, от силното себеотвращение, съвсем неочаквано за нас, чрез явяването на Божията любов, изведнъж всичко се променя, и ние забравяме света. Това събитие мнозина наричат екстаз, изстъпление. Аз не обичам тази дума, понеже с нея са свързани много изкривявания. Но дори ако трябва да назовем този Божи дар, ние бихме го нарекли излизане на каещата се душа пред Бога, като и в този случай трябва да кажа, че никога не ми е идвала мисълта да „култивирам”, т.е. да постигам изкуствено това състояние. То винаги е идвало съвсем неочаквано, при това всеки път по различен начин. Единственото, което си спомням (и то с пълна сигурност), е пределната ми скръб, поради отдалечеността ми от Бога, скръб, която дълбоко се бе срастнала с душата ми. С огромно страдание се разкайвах за падението си. И ако имах физическите сили, нямаше да спра да ридая.
Ето, пиша тези думи и с тъга си спомням за „стародавните дни”24, по-скоро нощи, когато умът и сърцето ми с такава енергия се откъсваха от житейското ми минало, че спомените за много години от оставеното зад мен не ме докосваха. Забравях дори духовните си сривове, но съкрушителното виждане на моето недостойнство за светия Бог непрестанно се засилваше.
Неведнъж усещах себе си разпънат на невидим кръст. На Атон това се случваше, когато ме обхванеше гняв към онези, които ме бяха оскърбили. Тази зла страст убиваше в мене молитвата и така ме довеждаше до ужас. Понякога борбата с нея ми се струваше невъзможна: тя ме измъчваше така, както свиреп звяр измъчва жертвата си. Веднъж молитвата ме напусна само за един миг раздразнение. Борих се в продължение на осем месеца, докато тя се върне. Но когато Господ склоняваше към сълзите ми, сърцето ставаше по-трезво и по-търпеливо.
Опитът от разпятието се повтори по-късно (вече във Франция), но по друг начин. По това време не отказвах да поемам духовна грижа за хората, които се обръщаха към мене. Особено силно състрадаваше сърцето ми на душевно болните. Разтърсвани от ужасните трудности на съвременния живот, някои от тях настояваха да им отделям много внимание, а това надвишаваше силите ми. Създаваха се безизходни положения: накъдето и да се обърнех, някой щеше да вика от болка. Така ми се разкриха дълбините на страданията на нашите съвременници, съкрушени от жестокостта на прехвалената ни цивилизация. Колосалните държавни машини са монтирани от хора, но по своя характер те са безлични – да не кажем нечовешки – апарати, които с безразличие смазват живота на милиони човешки същества. Безсилен да променя по същество непоносимите, но в същото време законни престъпления в социалния живот на народите, усещах в молитвата си, извън всякакви зрими образи, присъствието на разпнатия Христос. Живеех с духа си страданието Му толкова силно, че ако бях видял с очите си „Възнеслия се от земята”, това ни най-малко нямаше да засили съучастието ми в Неговата болка. Колкото и нищожни да бяха моите преживявания, те задълбочаваха познаването ми на Христос в Неговото явяване на земята, за да спаси света.
Ако при всяко наше страдание с ума си се пренасяме във всемирните измерения, това ще ни уподоби на Христос. Такава насока на мисленето ни ще превърне всяко явление в индивидуалното ни съществуване в откровение за ставащото в човешкия свят. През нас ще преминават потоците на космическия живот. Тогава ще можем да познаем в живия опит и Човека от всички векове на времето, и Сина Човешки в двете Му естества. Именно така – в болезнени страдания – ние израстваме до космичното и свръхкосмичното самосъзнание. Преминавайки през опита на понизяването (кеносиса) в следването на Христос, съразпъвайки се с Него, ние ставаме възприемчиви за безкрайно великото Божие Битие. В изнурителната покайна молитва за целия свят ние духовно се сливаме с цялото човечество: ставаме всемирни личности по образа на всемирната Личност на Самия Христос, Който носи в Себе Си всичко съществуващо. Умирайки с Него и в Него, ние още оттук предвкусваме възкресението.
Господ е пострадал за всички нас. Неговите страдания наистина покриват цялата болка в нашата история след падението на Адам. За да познаем истински Христос, е нужно и ние самите да участваме в страданията Му и да преживяваме всичко, ако е възможно така, както Той Самият. Единствено по този начин можем да познаем Христос-Истината; т.е. да Го познаем битийно, а не абстрактно, не чрез психологическа или рационална вяра, която не се е превърнала в жизнен акт.
В началото на моето завръщане при Христос – вече с по-задълбочено проумяване за това Кой е Иисус – сърцето ми се измени и мисълта ми потече в други направления. От преживяваните вътрешни конфликти спонтанно се пренасях в света на другите, което породи у мен състрадание към цялото човечество. От този опит се появи разбирането, че всички ние трябва да преживяваме сполетелите ни изпитания не само в тесните рамки на своята индивидуалност, а с духа си непременно да излизаме извън оковите на телесната ни ограниченост в просторите на целия свят. С други думи, да съзнаваме, че през нас преминава потокът на един и същ космически живот, който тече в жилите на всеки човек. От това сякаш естествено психологическо движение започнах да преживявам болките, бедите, разприте, враждите, природните бедствия, войните – всичко, което сполетява хората, с още по-голямо състрадание. И този нормален по същността си порив се превърна в корен, от който израсна скъп за мене плод: да живея цялото човечество като самия себе си, като мой собствен живот. Именно това изисква от нас заповедта: „възлюби ближния си като самия себе си”25, разбира се, според християнското виждане за това „кой е моят ближен”.26 Съзнанието ми се разширяваше и укрепваше с годините и така естествено се движеше към последните граници на тоя свят, към тяхното преодоляване: към Безкрайния. С благодарност към Бога си спомнях всичко нелеко, което преживях през Първата световна война; страшните разрушения на целия държавен живот в Русия; революционните сражения навред из нейните простори с неизбежните опасности за всеки човек; крайните лишения от необходимото за нормален живот; откъсването от всичко важно и скъпо за душата и ума; мъчителното наблюдаване на цялото безумие на онова, което ставаше… Така навлязох в трагизма на съвременната история. По-късно вече проникнах и в нейните източници – в библейския разказ за падението на човека.
Картината беше потресаваща. А това все още не е краят: „Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето.”27
Така се доближих до великата тайна на „Божия образ” в нас – Личността. Бог ни се е открил с Името: Аз съм Вечносъществуващият. Да, ние сме Негов образ. Когато предстои пред Него в молитва, духът ни изпитва едновременно и тържество, и болка: тържество от съзерцаването на реалности, които надхвърлят земното въображение, и болка – от усещането за собственото ни нищожество, което по никакъв начин не може да вмести Божия дар. Така още от самото начало на нашето раждане свише душата страда. Ние, разбира се, израстваме, но това израстване ни се струва бавно, а освен това е и мъчително. Може да се каже, че целият християнски живот се свежда до „родилните ни болки” за вечността.28
Забелязвам, че умът ми постоянно се връща към един и същ образ, от който не мога да се откъсна; той започна да се сродява с душата ми преди повече от половин век. Господ ме поглъща изцяло. Едновременно виждам и не виждам обстановката, която ме обкръжава. Погледът ми се плъзга по нея в отрязъците от време, когато съм зает с неизбежните нужди на ежедневието. Но спя или бодърствам, Бог ме обгръща по-плътно и от въздуха. През изминалите десетилетия потоците на благодатта по различни начини се изливаха върху мене. Понякога тя бе като широка река, друг път – като водопад, т.е. върху главата ми сякаш се стичаше „жива вода”.29 Случваше се, а и сега се случва, пред мен да се разкрие необятна океанска шир; или като най-мъничко нищожно същество да увисна в своеобразна духовна бездна… И сега съм като изгубен: написаното от мен не е нищо повече от една малка скица на величествена панорама в албума на живописеца. Душата ми жадува да пее химни на Бога, Който с такава любов излезе да ме посрещне, мене, убогия, но не намирам в себе си достойни за Него слова.
Откъс от книгата „За молитвата“ на архим. Софроний (Сахаров), Фондация „Покров Богородичен“, 2021 г., превод: Мила Игнатова
Бележки:
1 Вж. Лук. 10:42.
2 Вж. 2 Тим. 3:5.
3 2 Петр. 3:7; Лук. 21:34-35.
4 Фил. 1:29.
5 Мат. 18:10.
6 Вж. Фил. 1:29.
7 Вж. 1 Петр. 4:13; Рим. 8:17; 2 Тим. 2:11-12; Фил. 3:10; Откр. 1:9 и др.
8 Иоан. 6:44-45.
9 1 Кор. 2:10-13.
10 Мат. 16:16.
11 Вж. Мат. 16:17.
12 1 Тим. 3:16.
13 Вж. 1 Петр. 2:9.
14 Вж. Мат. 18:3; 11:25.
15 Вж. 1 Кор. 4:8-10; 1:20.
16 Фил. 3:7-11.
17 Лук. 14:33.
18 Гал. 3:7-9; вж. Гал. 3:29.
19 Бит. 22:12 и 17.
20 Вж. Иоан. 13:1.
21 Мат. 19:27-30.
22 Откр. 3:20.
23 Вж. Иоан. 10:10.
24 Вж. Пс. 142:5.
25 Мат. 22:39.
26 Вж. Лук. 10:29-37.
27 Евр. 12:26.
28 Вж. Ис. 26:18 по 70-те.
29 Иоан. 4:10.
