Какво очаквам от Църквата?

Представяме ви беседа на протойерей Алексий Умински, проведена в Екатеринбург. Прот. Алексий Умински е настоятел на московския храм „Св.Троица“ на Хохловското кръстовище.

За съжаление, не успях да присъствам на лекцията на Артемий Троицки и не го познавам лично. Докато с Нюта се познаваме отдавна, и то доста добре, така че за мен нейното наставничество, нейните слова и нейната доброта са били винаги като глътки свеж въздух. Смятам, че и всеки от вас би могъл да потвърди същото относно нея. Историята, която тя ни разказа за погребването на Вера Василиевна под акомпанимента на джазов оркестър, ми напомня за едно опело в моя храм, също така съпроводено от джаз музика, колкото и странно да ви звучи това. При все че се случи като нещо съвсем неочаквано, включително и за мен самия.

Наложи се да отслужа опело на един забележителен човек, много известен музикант, прекрасен джаз изпълнител – Толя Герасимов. За своето време той действително е бил изключителен музикант и дори е участвал в оркестъра на Дюк Елингтън. Ето защо на опелото му се събраха много приятели музиканти. Изключително голям брой хора, изпитващи истинска любов към него. Той беше много добър и симпатичен човек.

И така, точно когато тръгнахме да изнасяме от храма ковчега с тялото му и хорът поде песнопението „Вечная память“, един от приятелите му най-неочаквано извади тромпет и в същия музикален лад взе да изпълнява на него тоновете на „Вечная память“. После и друг човек извади своя инструмент. След това – трети. И така това изпълнение на „Вечная память“ се превърна в един страхотен, зашеметяващ блус, изпълнен с молитва, светлина, радост, с всичко, с което хората не искат да се разделят. Тази музика все още звучи, останала в сърцата ни като истинска прослава на вечната памет.

Започвам с това, защото ми се иска да поставя мост между казаното от Нюта и онова, за което предстои да говоря аз. А аз също ще говоря за безкрайно сериозни неща – такива, каквито са животът и смъртта, близостта и любовта.

Това е разговор за Църквата, а за нея винаги се знае малко и тя постоянно бива обект на разни повърхностни представи, малко съвпадащи с реалността. Огромна част от този род подправени идеи за Църквата се поддържат от много отдавна, от цели хилядолетия насам. А в наши дни те сякаш започват все повече да изпъкват.

Какво знае съвременният човек за Църквата? По какъв начин си я представя той? От какво се пораждат у него тези подправени, повърхностни представи, които са даже не второкачествени, а третокачествени по категория и които внезапно заемат централно място, налагайки на хората, добили познания за Църквата от външни източници (било то чрез редки посещения в храма, било то чрез някое размишление под храмовия купол), – че ето го всъщност истинският образ на Църквата. Че Църквата е именно това, което виждаме и слушаме за нея и пред което ни се е случило да се изправим при нашето по всяка вероятност първо влизане в храма.

Един от главните образи на Църквата, съществуващ в общественото съзнание и битуващ в ежедневието, това е „Църквата като фабрика за духовно-ритуални услуги“. Човек дори не влага нищо присмехулно в подобен тип възприятие, защото именно в такъв формат си представя потребността от съществуването на Църквата в този свят, от присъствието й в обществото.

Какво всъщност представлява Църквата? Това е мястото, в което човек може да получи каквото никога и никъде другаде не би могъл да получи. Ето, ако ми е потребна храна, да речем, ще отида в магазин за хранителни стоки. Ако ми е потребно да почистя своето облекло, ще потърся ателие за химическо чистене. Ако имам нужда от нещо друго, знам какви видове услуги светът предоставя, за да постигна удовлетворяване на моите потребности. Човек обаче има нужда да удовлетворява не само своя физически глад и жажда. Той чувства, че понякога сякаш изпитва желание да удовлетворява и нещо от рода на духовни потребности. Желанието, да речем, да откара за освещаване своя автомобил. Или например някоя по-сериозна потребност: той иска да кръсти детето си. Трябва да уреди да се прочете нужното опело при смърт на свои близки. Трябва по някакъв начин да търси решения на проблемите, изпълващи ежедневието му през целия живот (проблеми с работата, проблеми в семейните отношения, различни трудности и усложнения по едно или друго време).

В даден момент човек остава без възможност да проси помощ от този свят, защото всички варианти са изчерпани, и тогава той се обръща натам, откъдето може да я получи свише – от същото онова място, откъдето, както му се струва и както му е известно, тази помощ непременно ще му бъде дадена след извършване на даден ритуал или конкретен обред. Така хората тръгват да си поръчват молитви за здраве, молитви за семейно благополучие. В храмовете можеш да отправяш молитви за каквото пожелаеш.

Човек вижда себе си изправен пред потребността да получи нещо от Църквата. И тогава той отива в нея като в специално място, където предоставят особен тип услуги. Това означава, че там също му е дадено да придобива всичко чрез закупуване, защото прекрасно знаем как са устроени нещата.

В нашата съвременна практика – макар да е безкрайно жалко и скръбно – човек може да си заплаща и за молитва, и да оставя някаква парична равностойност за получаване на милост Божия; така всичко необходимо за духовния му живот се превръща в нещо като духовен продукт, предоставян срещу материално закупуване както и всичко останало.

Понастоящем, слава Богу, все повече започва да се замисля над това и самата Църква, вследствие на което все по-многобройни стават местата, където няма наложени цени нито за треби, нито за кръщения, нито за венчавки. Даже и свещи можем да си вземем безплатно.

Но при все това в съзнанието на твърде много хора, отдалечени от Църквата, се е вградила идеята, че именно в Църквата им е дадено да си закупят духовен продукт и да използват услугите й съобразно собственото си духовно намерение, защото няма къде другаде да постигнат реализацията му. Пък и като цяло такава е предвидена да бъде дейността на Църквата. Тя предоставя на населението именно такъв тип услуги. Но не това е вярната представа за Църквата. Или по-скоро, това е нещо, което наред с всичко останало влиза в живота на Църквата, но не се явява нейно основно съдържание, сърцевина и естество.

Второто изопачение, втората подправена представа се гради на това, че Църквата е огромна организация. Една добре изпитана система с йерархична власт, със свои представители, с твърдо изградена идеология, с изключително силни политически компоненти, със съществени идеологически внушения, със строго установени правила. Църквата в очите на много хора е пазителка на традиции, носителка на идеологии, или така да се каже, на нравствено-духовни отпадъци.

Ето тогава се стига до възприемането на Църквата като един от играчите в политическото пространство, на които им се налага да слушат въпроси от рода на: „А ти, Църкво, с кого си? Ти, Църкво, на чия страна стоиш сега? Защо, Църкво, ти говориш така или, обратно, премълчаваш своя коментар по посочения в случая проблем? Защо имаш позиция за това тук, а за онова там не казваш нито дума? Кого поддържаш, Църкво? Консерваторите или либералите? Поддръжниците на свободната икономика или радетелите за справедливо социалистическо разпределение? На чия страна си, Църкво?“ Възприемането на Църквата като политически играч също е крайно подправена представа.

Има ли Църквата отношение към традициите? Към идеологиите? Към съхраняването на духовните послания? Разбира се, че има. Но и това отново не се явява нейна същност, съдържание или основна мисия.

Изхождайки от всички тези неща, нека се опитаме да поговорим какво представлява сама по себе си Църквата. Какво човек очаква да получи от Църквата и защо понастоящем най-известни, най-популярни и най-често срещани са именно тези подправени идеи и представи за Църквата?

Когато разговарям с деца по темата за Църквата (а в нашата енория много често ми се налага да общувам и с деца, и с подрастващи, и с православни ученици от гимназиите, където преподавам, както и от неделните училища, пък и от всякакви други среди в живота), въпросът за същината на Църквата неизбежно излиза на дневен ред, защото дори когато децата получават съвременно религиозно възпитание, за тях също остава непонятно защо Църквата е потребна на човека. Защо наистина човек има потребност от нея?

Ако му е нужна, за да освети автомобила си, да отиде в храма, за да си вземе светена вода, да освети козунаците си на Пасха, да подаде списък с имена за здраве или упокоение, да дойде в храма, за да изповяда греховете си и ред други подобни неща, мнозина навярно ще кажат: „Не виждам защо трябва да ми е потребна Църквата само заради това. Аз си имам своята вяра в Бога и без Църквата. Защото и без нея мога да се моля на Бога, където и да се намирам. И съм сигурен, че откъдето и да отправя молитви към Него, независимо къде точно се намирам, Бог непременно ще ме чуе.“ Така ли е наистина? Няма спор, че е така.

Усетя ли, че на съвестта ми започва да тежки някакъв грях, защо трябва да ида в храм? Не мога ли сам да се помиря с човека, когото съм обидил, да го помоля да ми прости и най-сърдечно да се обърна с молитва към Бога, за да измоля прошка и от Него? Няма ли да ми прости? Напротив, със сигурност ще ми прости. Защо ми е тогава Църквата?

Ето, и светената вода не е нещо потребно за човека. Нито пък списъците за здраве или упокоение. Той може просто сам да се моли. Тъкмо това е начинът, по който трябва да постъпва всеки човек. И Евангелието може сам да си го прочете. И многобройните богословски книги. Не му е нужна Църквата, за да може да поддържа общение с Бога, да открива сърцето си пред Бога, да живее истински според онази вяра, която сам е избрал за себе си: християнството.

За какво в такъв случай е потребна Църквата? Какво всъщност представлява тя? Откъде изобщо се е появила тъкмо тази Църква, за която говорим? Разтваряйки Евангелието, откриваме словата на Самия Христос, когато е сред апостолите Си и наред с другите неща пита Своите ученици: „За кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?“.

А апостолите Му отговарят: „Едни те имат за велик пророк. Други – за велик чудотворец. Трети – за велик духовен наставник.“ Не цитирам с точност, внасям леки изменения, за да стане по-опростен и достъпен за разбиране смисълът на понятията. Тогава Христос пита учениците Си: „А вие за кого Ме мислите? Вие самите знаете ли Кой съм Аз? Вие за Кого ме приемате?“. На тези въпроси апостол Петър Му отговоря: „Ти си Христос“, т.е. Месия, Помазаник, Пратеник на Бога; „Ти Си Син на Живия Бог.“

Това свидетелство на Петър ни разкрива, че Христос е не просто някакъв свръхчовек, необикновен целител, безмерен мъдрец, пророк и т. н., а истински Бог, Самият Бог, което пък Христос използва като подходящ момент, за да каже на Петър тези Свои слова: „Ти си Петър, и на тоя камък (в превод името „Петър“ означава „камък“ – б. а.) ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят.“

Какво трябва да разбираме ние от тези слова? Защо изобщо са изречени? Та нали всяка религия, всяко вероизповедание си има своето съобщество от вярващи членове. Само че не можем да кажем „мюсюлманска църква“. Не се използва такъв израз. Не можем да кажем „юдейска църква“. Нито пък „будистка църква“. Прието е да използваме думи като „храм“, „джамия“, „синагога“. Така – да. Идентифицирането на църквата с храмовото здание не е рядка практика. Но понятието „Църква“ като съобщество от вярващи, Църквата като определение за едно целокупно вероизповедание съществува само в християнството.

Защо? Какво означава да бъдеш член на Църквата? Защо съществува тя на земята? Ще се върна на нещо, за което вече споменах. Когато разговарям с деца за Църквата, аз изваждам една много проста формула и я записвам на дъската: „Човек + Бог = Църква“. Човек и Бог, съединени в едно. Да, вярно е, че човек може да отправя молитви към Бога, където и да се намира. Да, вярно е, че може да разкрива сърцето си пред Бога, където и да се намира. Да, вярно е, че може да научи от книгите изключително много неща за Бога, в това число и от Евангелието. Но да чуе Самия Бог, да познае непосредствено Бога – това съвсем не е чак толкова просто.

За немалко хора сам по себе си въпросът за познаването на Бога не е от особен интерес. И това се превръща в основна причина да подхождаме към Църквата с такива изопачени представи. Не Бог е интересен за тях, а божественото – те се интересуват от действието на Бога и как биха могли да се възползват от Бога, за да получат от Него всичко, което е потребно, полезно, важно, благоприятно в човешкия живот. И тогава самото съзнание за Бога е много елементарно и примитивно.

Всеки човек, всеки вярващ от различните религии очаква от Бога едни и същи неща – както християнинът, така и евреинът, и мюсюлманинът. Какво очаква той от Бога? Много просто: всичко онова, което си пожелаваме един на друг на Нова година или на рожден ден. Крепко здраве, професионални успехи и лично щастие. Нищо повече. Това са основните ни желания. Нима трябва да не си пожелаваме такива неща? Напротив, нека да го правим: няма нищо неестествено ние, хората, да си пожелаваме тъкмо такива неща. Но само това ли е важно за човека?

Ако само в тези три пожелания се изразява човешкият интерес към Бога, тогава – както немалко хора обичат да посочват – в религиите разлика няма. Всички вероизповедания засягат едни и същи неща. Всички хора вярват в един и същи Бог. И навярно бихме могли да се съгласим с това, ако интересът на такива хора не е насочен към Бога. Ако те не отдават значение на Бога.

Но когато не Бог представлява интерес за човека и когато за него не е толкова важно кой всъщност е неговият Бог, определяйки своето вероизповедание най-вече според това дали се е родил в Русия или в Саудитска Арабия, или в Израел, или в Хималайския регион, тогава неговият интерес към Бога е много примитивен. Той държи да получи от Бога незначителни, но важни за подобряване на земното му благополучие неща.

Ние неспирно се стремим да подобряваме стандарта си на живот. Главната ни задача е да живеем в някакво материално благополучие. А ако и Бог може да ти стане помощник в подобряването на това твое благополучие, ще се получи просто идеално съчетание! За вярващия човек подобно нещо звучи прекрасно! Невярващите подхождат към това по друг начин, а вярващите постъпват така: поръчват молебени, освещават вода, освещават си автомобилите. И им се струва, че тъкмо така водят духовен живот. И хранят мисълта, че именно това е вярата, представят си, че именно това е и Църквата. Причината е, че тези изопачени представи си ги създаваме самите ние. Ние не търсим нищо друго от Бога. Не търсим Бога, а божествената сила. И затова отдаваме на Бога не себе си, а своята собственост.

А каква е тази „своя собственост“, която можем да отдаваме на Бога? Освен пари, ние всъщност не разполагаме с нищо друго. И поради това равностойността на общението между човека и Бога винаги намира израз чрез този вид гнусна печалба. Това е тъжно, срамно, ужасно и позорно за нас, но е самата истина.

Когато Петър неочаквано казва на Христос най-същественото: „Ти си живият Бог. Ние сме редом до живия Бог“, същия този момент Христос преценява като най-подходящ, за да създаде Църквата и в нея човек да може да се приближи до Бога. Да може да познае Бога. Да се съедини с Бога. Именно тогава всъщност се ражда Църквата. Именно в това съобщество става възможно хора с различни убеждения, културни традиции, от различни националности, с различен професионален опит и на различна възраст да постигнат специфично, неделимо единение.

В нашия свят хората са разделени помежду си по всевъзможни признаци. Най-същественият белег, най-характерната черта на съвременността е кой, как и спрямо кого се дели, според какъв принцип е наложена границата на разделението? Ти за кого си? На чия страна си? Какви са убежденията ти? Каква е политическата ти позиция? Ти патриот ли си или не си? Многобройни са всички тези граници. А ето Бог се опитва да обедини всички ни, защото когато дойде в този свят (в случая става дума най-вече за християнството), Бог се съедини с човеците.

Един от главните догмати на нашата вяра гласи, че Бог е безкраен, всемогъщ, непостижим, съвършен и че абсолютният Бог се е съединил в пълнота с човека, въплъщавайки се в човешки образ. Той прие всеобхватно всички страни на човешкия живот. Не само биологичното му естество, не просто костите, плътта, кръвта, нервната система и т.н.

Бог пое върху Себе Си човешкия опит, човешката мисъл, свобода, в това число и човешкото чувство за страх, както виждаме от Евангелието. Евангелският текст ни описва всички проявления на човешкото естество на Христос: и сълзи, и страх, и радост, и прибягване до шеги, при това неведнъж.

Една от забележителните шеги, описани в Евангелието, ни разказва как Господ изпраща Петър да лови риба, за да намери в устата й монета, с която Иисус Христос да заплати данък на римските власти. Той, Царят на целия свят, Царят на вселената, Царят от рода Давидов е принуден да плати данък на римските власти. И това Христос изпълнява чрез тази украсена с изящен хумор поръчка, дадена от Него на Петър. А интересното е, че впоследствие в едно от обръщенията си към християните от първите векове ап. Павел ще напише: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос“ (Фил. 2:5). Невъзможно е дори да си го представим.

Какво ще рече това? Апостол Павел казва, че човек може да говори като Христос, може да слуша като Него, да диша, да възприема, да обича и да прощава като Христос. Даже като Христос може да се гневи. Разбирате ли? Това са дадени на човека неща.

А потребни ли са те на човека? Когато станат нещо потребно за него и когато човек започне да търси Бога, жадувайки не за божествената сила, а за Самия Бог, тогава той ще може да получи онези неочаквани качества, подобни на Христовите, да се приближи до Христа. Все пак ние не напразно се наричаме християни. Взели сме Неговото име. Христос ни е дал Своето име, ние сме Христови. Както по семейна линия получаваме родствена връзка и я пазим, така християнското име ни е предоставило близка връзка с Христос.

И ето тук е Църквата – тя е мястото, в което най-вече се осъществява това сближаване. Църквата е същото онова пространство, където Бог ражда човека в любов. Това се осъществява най-вече чрез тайнството Кръщение, към което по-голямата част от нашето православно население се отнася крайно формално. По статистика у нас процентът на кръстените и обявяващи себе си за православни достига около 80%. Но реалният им брой, естествено, е несравнимо по-малък.

Когато питвам хора, които проявяват желание да кръстят детето си или себе си: „Защо ви е потребно това? Каква е причината да искате да се кръстите? С какво ще се сдобиете от това?“, много от тях ми отвръщат така: „С чувство за сигурност и подкрепа. Ние сме част от руския народ. В него всички са били кръстени. Това е нашата традиция, нашата вяра, нашата култура.“

„Добре, а какво всъщност знаете за вашата вяра?“ На този въпрос вече няма отговор, защото за вярата не е нужно да се знае нищо – тя си е просто вяра. Главното е, че е правилната вяра за разлика от всички останали, неправилните. Само че никой не се интересува точно какъв смисъл се влага в това, защото интересът на никого не е насочен конкретно към Бога.

Тогава възниква друг много важен въпрос. „А вие какво конкретно си пожелавате, какво очаквате за детето си?“ – питам аз родителите. „Как какво? Да не боледува. Да получава небесна закрила, да бъде винаги защитено.“ Аз казвам: „Виждате ли това разпятие?“ – „Да. Защо?“ – „Кой е разпнатият на него?“ – Тук все пак по-голямата част знаят какъв отговор да дадат. Казват: „Иисус Христос.“ „Значи в случая вие искате с детето ви всичко да върви добре, като го поверите в ръцете на разпнатия Бог? А не се ли боите, че и с него може да се случи същото?“.

Шокът настъпва, именно когато започна да разговарям така сурово с родителите. Веднъж дори се случи една майка да изпадне в истеричен пристъп и да избяга със сълзи от храма, когато й казах: „Вгледайте се в Христос. Искате ли и с вашето дете да стане същото?“.

Никой не иска. Искат от Бога само добри неща, благини, само здраве, богатство, сили. Но тогава трябва да отидете другаде. „Граждани – идва ми да се обърна към такива хора, – привърженици на православната вярар не в Православната църквата трябва да търсите своето място, а там, където са божествата на златото, издули огромни търбуси и опулени с вечно ококорени очи, с огромни уши, които да пазят коремите им, да пазят доволството и охолството в живота им. Там някъде трябва да отидете, в някоя странна религиозна общност или при някой екстрасенс – където и да било другаде, но не в Църквата.“ Защото Църквата – тя не е предназначена за това. Църквата е за предоставяне на родство – родството на човека с Бога.

Всички ние прекрасно знаем, че ако се вгледаме внимателно в себе си, ако се вглъбим за минута вътре в душата си и прегледаме своите чувства, желания, мисли, ще открием, че в себе си носим твърде много неща, за които бихме искали никой да не узнава. И че ако се случи така, че всичко, изпълващо ума и сърцето ни, изведнъж стане масово достояние: било то за най-близките или най-далечни наши познати, то позорът за нас ще бъде неизбежен. На практика ние представляваме тъкмо това. Умеем добре да се прикриваме, да живеем с изопачени представи, да се кичим с усмивки и да се държим по подходящия начин в отбрани среди на обществото.

Поради тази причина бягаме от тези свои мисли, непрестанно правим опити да убедим себе си, че сме свестни, добри хора – че вършим добри неща и че като цяло никого не сме убили, ограбили, на никого нищо лошо не сме сторили. Нерядко на изповед пред свещеник застават хора, които говорят тъкмо такива неща за себе си. На подобни хора някой им е дал съвет да отидат на изповед, само дето не знаят какво представлява тя. Говоря това от позицията на своя дългогодишен свещенически опит. „Аз съм добър човек“ – може да изрече някой, който всъщност не се замисля какво реално представлява, какво точно се случва с него и поради какви причини това е така.

И ето че Бог проявява желание да се сближи с такъв човек, т.е. да се сближи с всеки един от нас. Той поиска да носим Неговото име. Поиска да мислим с Неговите мисли, да виждаме с Неговите очи, да говорим с Неговите уста, да чуваме с Неговите уши и да живеем с Неговото сърце.

Как става това? Разбира се, чрез Кръщението, за което вече говорих. Какво представлява то? По какъв начин въздейства върху нас? Защо приемаме Кръщение? Защо именно Кръщението се превръща във врата към Църквата, в прозрение на истината за този необясним свят? Дава ли ни Кръщението закрила? Да, разбира се. Дава ли ни Кръщението здраве? Да, разбира се. Дава ли ни Кръщението някаква самоувереност? Не, то не дава нищо от онези светски ценности, които почти всички очакват да получат от него…

Какво всъщност дава Кръщението на човека? Св. Кирил Йерусалимски – един светец от първите векове на християнството, е оставил след себе си прекрасни беседи за Кръщението. И в една от тези беседи той е изрекъл следните думи: „За нас Кръщението е и ковчег, и люлка“. Какъв смисъл е вложен в думата „ковчег“? Това означава смърт. Означава, че за да се приближи към Христос, човек трябва да приеме и тази смърт. Той е длъжен в известен смисъл да умре преди да стане християнин. Защо да умира? Защото на практика се явяваме именно онзи скверен, недостоен, мизерен и фалшив човек, който непрестанно проваля всичко, което ни се иска да постигнем у самите себе си. Виждаме го в нашите прояви на поквареност, нашата липса на любов, гневливост, озлобление, завист и всичко онова, което избликва от нас в най-неочаквани моменти и на най-неподходящи места.

Освен всичко друго, ние полагаме усилия никой да не узнава за нас тези неща, никой да не ги вижда или усеща. Но ето че те избликват в някой непредвиден момент и отравят целия ни живот. И тогава трябва да намерим начин да се разделим с това. Да го умъртвим у себе си. Това е един крайно трудно усилие за човека. В известен смисъл то фактически се явява като вид самоубийство, защото ти налага да убиеш в душата си предишния разяждащ червей.

Но когато човек се решава да го направи и си дава сметка по какъв начин да стигне до Бога, той се обръща към тази смърт, в която не просто умира сам, но се потапя в купела и в смъртта на Христос. Апостол Павел пише: „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме?“ (Рим.6:3). Защото Христос умря за нас. Христовата смърт и Неговата кръстна жертва – това е единственият абсолютен израз на любов. В какво или в кого се изразява любовта можем да заключим от начина, по който Христос отиде на смърт за всички човеци, поемайки върху Си всичките ни грехове.

След това стигаме до изваждането от купела така, както Христос възкръсна от мъртвите. И ето, ние вече сме Негови, вече сме родени в Него и сме облечени в Него, в Христа. За нас това се превръща в повторно раждане и тогава се явява онзи вече обновен човек, за когото говори апостол Павел: „В Христа няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Не съществува никой, който да е от Бога забравен или от Бога отхвърлен. Защото за живота на целия свят беше принесена тази жертва на любовта – любовта, разпъната на Кръста.

Нерядко (особено в съвременен контекст) думата „любов“ я свързваме с някаква възможност да придобием, да получим удовлетворение, да се насладим, да си доставим някаква радост. И това в известен смисъл е вярно. Но от друга страна виждаме, че любовта Христова има съвсем друга специфика. Христос отдава Себе Си. По този начин Той, разбира се, изпълва с радост и упование вярващите в Него. И ето тук, откровено казано, виждаме как нашата най-главна храна, нашата Евхаристия, причастяването с Тялото и Кръвта Христови под формата на хляб и вино – представлява всъщност Тайнството на споделената любов с всеки отделен човек, пристъпващ към Него. Евхаристията – Тайнството на причастяването – се явява основното Тайнство, което Църквата притежава и което е заложено в естеството й на Църква. Любовта – като нещо поделено.

Ние, хората, сме свикнали да мислим за себе си като за някакви неделими същества. Така и назоваваме себе си: „индивиди“, т.е. „неделими“ в превод от латински. И, естествено, не желаем да се делим с никого, никога, за нищо. Да накараш някого да откъсне нещо от себе си – това е невъобразимо трудна задача. И Църквата съществува на земята просто за да приучи неделимия човек да раздава себе си, да споделя себе си.

Ето, тук споменавам неделимостта. Апостолите също не бяха чак толкова ревностни светци. И ако някой обикновен човек тръгне да набира екип от последователи, едва ли някога би призовал такива ненадеждни хора като апостолите. Защото, докато четеш Евангелието и описанието на апостолите, постоянно те измъчва едно недоумение: нима не са се намирали никакви по-свестни хора? Те често са имали препирни помежду си, искали са да узнаят кой е най-първият измежду тях, спорели кой какво ще получи в Царството Небесно, кои първи ще седнат отляво и отдясно на Господа. В най-страшния момент се разбягали, а един от тях станал предател.

Нима на тази планета нямаше къде да се открият по-добри хора, които да бъдат с Христос, с Неговата първа Църква, с това съобщество, от което Църквата всъщност се е родила: Петър, Павел-гонителя и останалите апостоли?

Недоумяваш, но от друга страна, проумяваш. Христос не търси привлекателни, умни, прославени, силни, властни, изпъкващи с ум хора. Той търси нас. И теб те поразява именно тази доброта и любов на Бога. На него не са Му нужни добре подбраните, нужни сме Му ние: както синът е нужен на баща си, както на майката е потребно нейното чедо. Не е важно дали децата са богати или бедни, добри или лоши, болни или здрави. Защото прекрасно знаем колко често родителите обичат болните си деца по-силно от здравите, защото на тях им се отдават повече. Така че и Бог ни обича такива, каквито сме, но именно защото възлага на нас надеждата, че накрая ще се научим да делим себе си и по този начин ще се научим да бъдем човеци.

Апостолите се противили на това, не желаели да делят помежду си своето положение, всеки се стараел да привлича към себе си вниманието на Христос, спорили кой е най-главният, кой е най-пръв или втори измежду тях. И сърцата им били окаменели, както се споменава в Евангелието. При все това те първи получили тази възможност – да поделят себе си. И Църквата се появила именно когато те започнали да делят себе си.

Преди Своето разпъване Христос отправил предупреждение към апостол Петър. Той му казал: „Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти…“ (Лук. 22:31). Какво ще рече „да ви сее като пшеница“? Много ясно: всеки е отделно зрънце. Така лесно е зрънцата да бъдат поотделно разпръснати и посети. А какво представлява зрънцето, от което се прави хляб? Какво по-неделимо можем да си представим от него? То само по себе си е едно същинско камъче. Камъче, добре запечатано в своята обвивка. Като нещо, което даже не изглежда да е живо. Този тип зрънце показва всъщност какъв е нашият образ. А за да даде плод, то трябва да умре. За това също ни е разказано в Евангелието. Тази истина има пряка връзка и с Кръщението. Зрънцето трябва да умре, защото умирайки, то дава начало на нов живот.

Чрез силата на Светия Дух този живот може да се роди у всекиго от нас. Въпросът е какво правим по-нататък с новия живот? В същата тази бразда впоследствие биват посети и още зърна? Какво се случва с тях? Нещо страшно и ужасно. Жънат ги и ги смилат на брашно. На пръв поглед от тях не остава нищо. После към тези смлени зърна, към това брашно се добавя вода. След това от нея се прави тесто. Впоследствие тестото втасва. Накрая това тесто – вече втасало и узряло – отива във фурната. Едва след цялата тази процедура стигаме до получаването на хляб.

Хлябът – това е символ на Църквата. Както и вторият символ – гроздето. Хлябът и виното. А каква е съдбата на горкото грозде? Узрява гроздето, после го обират, после го слагат в казани и хората започват, както е било още по древен обичай, да го намачкват с нозе. Тъпчат го, тъпчат го, тъпчат го, отгребват го, докато от него не потече винения сок. Тогава този винен сок, тази винена кръв се оставя да ферментира. И едва след известен период от време става на вино.

Ето така Църквата подхожда към човека. Именно поради тази причина тя съществува. Тъкмо така човек може да се преобрази в Бога и да се превърне в друго същество, така както може и да се роди наново в Бога. Както ни е известно, процесите на преобразяване не се изчерпват само с добиването на хляб и вино. По време на Литургия хлябът и виното се превръщат в Тяло и Кръв Христови. И Тялото, и Кръвта Христови се даряват на нас, човеците. Ние ги приемаме и нашето тяло става едно с Тялото на Самия Христос. В нашите жили потича кръвта Христова, ние приемаме кръв от Неговите жили. Или както казва Киплинг: „Ние с тебе сме една кръв“. Една кръв сме с Христос. Една кръв сме и един с друг.

А щом сме една кръв, как така ще прикриваме себе си? Как така ще се отделяме един от друг, щом искаме да се съединим с Христос? Ако за нас е потребен Христос, разбира се, че няма да го направим. Но не и ако сме дошли само да си грабнем късче от Неговата благодат, късче дарено от Него щастие или късче здраве – да си вземем набързо и да си тръгнем така, сякаш нищо не е било. „А на Тебе, Господи, ти оставяме ето толкова за свещички. На Тебе, Господи, ти оставяме ето толкова за списъка с имената. На Тебе, Господи, ти оставаме 50 или 500, или да речем, 500 000, дори 5 милиона рубли заради това, че успях да получа, да се сдобия с определено нещо.“

Ако обаче човек неочаквано се изпълни с жажда за Бога, тогава се ражда Църквата. А Евхаристията превръща всички човеци в онова, което представлява Църквата: Тяло Христово. Така е казал за Църквата ап. Павел: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“ (1 Кор. 22:27). Един организъм. Едно същество. Ние можем да поделим живота си с Бога. Какво ще рече това? Да си припомним, че непосредствено преди да пострада Христос, Той установява тайнството Евхаристия, и тогава Той се моли на Бога: „Отче, защото всичко Мое е Твое. И всичко Твое е Мое.“ За нас това звучи съвършено понятно. Нали Той е Син Божи, тогава няма съмнение, че между Него и Отца всичко е единно. Той е Единородният Син, Единосъщен на Отца. Всичко това ние знаем и от Символа на вярата.

Тук обаче има още нещо много важно. Същите тези слова, които Синът Божи изрича на небесния Си Отец, се срещат и в друг евангелски текст. Става дума за Евангелие от Лука, гл. 15, в Притчата за блудния син. Ще припомня накратко съдържанието й за онези, които може би не я знаят достатъчно добре. В нея Христос разказва на Своите ученици за един човек, който имал двама сина. По-младият измолил от баща си да му даде част от имането си.

Обикновено децата получавали наследството след смъртта на родителите си и то се поделяло между тях по следния начин: на по-големите се полагал по-голям дял, а за по-младите – каквото остане. Но ето че тук по-младият син изведнъж проявил нежелание да изчака до смъртта на възрастния си баща. За него било важно веднага, на момента да получи каквото му се искало. „Дай си ми, каквото ми се полага“ – е прякото послание на по-младия син. И баща му се съгласил и му дал от имането си. Отдал му същата онази част, която и след смъртта си трябвало да остави на своя син. Но по-младият син, когото впоследствие Църквата ще нарече „блудния син“, взел да пропилява имането си чрез водене на разпътен живот редом с блудници и прахосници, докато не прахосал всичко докрай.

И тогава настъпили за него години тежки и гладни, вследствие на което му се наложило да приеме едно безкрайно мизерно място за живот и препитание. Той се хванал да пасе свине при един богаташ в онази чужда страна. И бил петимен да напълни корема си дори от рожковете, с които хранели свинете. „А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си“ (Лука 15:17-19). И с това смирено, дълбоко покайно чувство той отишъл при баща си, повтаряйки в душата си тези думи: : „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.“

По-нататък Евангелието ни разказва как отецът още отдалече видял своя син и изтичал да го посрещне. Хвърлил се на шията му и го обцелувал. И когато синът тръгнал да изговори дълго повтаряните в себе си думи: „Татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син“, бащата дори не го оставил да довърши: „направи ме като един от наемниците си“, а изрекъл едни странни, удивителни слова: „Изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим“. И най-същественото заедно с всичко това: „дайте пръстен на ръката му“ (Лука 15:23-25).

В древния свят пръстенът се явявал много важна за притежание вещ и важен символ. Пръстенът бил вид печат, вид подпис, може дори да се каже – удостоверение за самоличност. Пръстенът бил носител на цялото богатство на човека. С пръстен запечатвали документи, менителници, дългови разписки. И ето че синът, който непосредствено преди това пропилял всичко, изведнъж получава пълен достъп до богатствата на своя отец. Преди този момент той не получил много, пък и вече го бил прахосал, но чрез пръстена си бащата му предоставил цялото си състояние. Една удивителна история.

И всички започнали да се радват и веселят. Когато големият син се върнал от работа, той се почудил какво се е случило. Казали му, че неговият брат е намерен жив и здрав, и баща му е устроил пир в негова чест. Това обаче разсърдило по-стария син: как така брат му не получил своето наказание – него не трябвало дори до прага да го допускат. Ето защо по-големият не пожелал да влезе, а останал пред вратата. Дори роб или наемник да бил постъпил като брат му, той пак трябвало да отработи своя дълг пред отца си.

А бащата излязъл да посрещне и по-стария, да го покани и него да влезе, да се присъедини към общия пир, да го помоли да се порадва и повесели заедно с тях. Но синът му отказал, отговаряйки с укорителни слова: „Ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син (той даже не казва „моя брат“, а „тоя ти син“ – б. а.), който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле“ (Лука 15:29-30).

Тогава бащата се опитва да го убеди със същите тези думи: „Синко, всичко мое е твое.“ И ето, оказва се, че и на този отец не му е потребно нищо друго освен чедото. А иначе той отдава всичко свое и на по-младия, и на по-стария. „Всичко мое е твое“, казва отецът, явявайки се отображение на Бог Отец по отношение на човека. „Всичко Мое е твое“ – това са думи на Бога.

Когато на човек са му потребни не тези неща, а само здраве, семейно благополучие и професионална реализация, тогава става дума само за дарове от Бога. А всичко, за което ни говори Христос в Евангелието, се свежда най-вече до любовта. И то не просто любов в смисъла на някакво удоволствие, а любов кръстна. Любов към враговете, да речем. Любов към онези, които ни ненавиждат и хулят – неща, които нямаме особено желание да приемем. Любов към всичко сътворено от Бога. И както е писал св. Силуан Атонски, даже любов към тези, които се мъчат в ада. Даже и към тях! Престава ли Бог да обича човеците, оставени да се измъчват в ада? Имаш ли желание за такава любов? Искаш ли да се приобщиш към такъв тип любов?

Ако човек иска да се приобщи към такъв тип любов, да заприлича на Христос в начините, по които мисли, чувства, диша, гледа, слуша, действа, тогава той има готовност да заяви в отговор такива слова, каквито Синът е изрекъл на Отца Си: „Всичко Мое е Твое.“ Вместо: мога да ти дам по малко ето от това или ето от онова. Изкарваме поста, примерно, и решаваме, че вече можем да поживеем, както си искаме. Казваме си сутрешните и вечерните молитви – толкоз, сега останалата част от деня ми си е изцяло моя, извинете за израза. Извършваме някакво добро дело – достатъчно беше, уредихме си взаимоотношенията, платих си, каквото имаше да плащам.

Ако така ще я караме, представата за Църквата винаги ще бъде изопачена: тя ще се явява или вид институция, или бизнес-съобщество, или политическа организация, или фабрика за удовлетворяване на услуги. Ако ли обаче у нас изведнъж бликне жажда за любов, жажда за Бога, желание да мислим като Христос, тогава всичко това ще излезе на централно място и ще засияе истински, както неведнъж се е случвало в историята на християнството. И именно тогава Църквата получава възможност да се проявява с просветителската си сила. С това смятам да завърша, макар че ми се искаше да ви кажа още много неща.

Въпроси от публиката към протойерей Алексий Умински

Николай Солодовников: Скъпи приятели, докато вие подготвите вашите въпроси, аз ще прочета един въпрос, който получихме от наш слушател – Константин, който е от друг регион и не може да присъства днес. Въпросът гласи: „Уважаеми, отче, как смятате, има ли все още шанс Руската църква да се преустрои така, че за представителите на нейното ръководство на преден план да стои не материалното благополучие, а духовното и душевно преуспяване, истинното просвещаване на хората непосредствено преди приемане на кръщение, възвръщането на развитието на обществения живот на легитимни основи, изборният принцип при назначаване на предстоятели и свещеници, вместо унизителните, сервилни низости и други подобни изменения, въведени като цяло на събора през 17-18 г. на ХХ век?“

Благодаря на Константин за въпроса. Бих казал обаче, че аз неведнъж съм говорил по този въпрос. Просто трябва да осъзнаем, че Църквата не живее под директивите на църковното началство. Представям си даже как в даден момент патриархът може да се заеме и да посочи какви точно се полага да бъдат нещата в най-вярната им форма, разбирате ли. Да каже на обществото, на Църквата, на всичките ни съвременници как да постъпват. В интерес на истината, Негово Светейшество винаги е бил радетел на идеята за съживяване на християнските общества. За катехизацията преди кръщение. За поддържането на живота в Църквата. Само че кой го чува? Църквата – това не са само висшестоящите в нея. Църквата – това не са единствено нейните архиереи.

Нещо повече, не архиереите, а преди всичко народът Божи гради живота на Църквата. И доколкото ние, народът Божи, не показваме това да ни е особено потребно, значи не бива и от страна на църковните архиереи да очакваме въвеждането на някакви сериозни промени – просто нямаме това право, защото не можем просто само да си говорим разни красиви слова, да изказваме правилни и не маловажни заключения – ако ли обаче не ни е потребно да получим от Бога единствено това, за което говорих днес, изменения няма да има. Започнем ли от най-главното, тогава всичко ще се подреди така, както си пожелава Константин. Аз не по-малко от него желая всичко това да се случи. Надявам се, че в Църквата хората като мен са много. И колкото повече се умножаваме ние, желаещите да живеем като истински християни, толкова повече ще се увеличава възможността съвременната Църква да става видимо обновена и съживена.

Отец Алексий, в своята книга „Тайната на помирението“ Вие пишете, че преди изповед ние нерядко сме склонни сами да си прощаваме и това се явява голяма пречка в духовния живот. Какъв е правилният подход? Да не си прощаваме? Светската психология учи обратното: ако човек обича себе си, той прощава на себе си. Къде в дадения проблем е връзката между православието и психологията? Как би трябвало християнинът да обича себе си?

Когато писах това в своята книга, имах предвид, че за постъпките си човек винаги е склонен да търси оправдания извън себе си. Живея си, видите ли, спокойни и хубави дни, всичко ми е наред и настроението ми е прекрасно, и слънцето е грейнало, и музиката не спира, но един ден се случва нещо, което ме изважда от това спокойно състояние…

Веднъж покрай мен мина някакъв човек, който най-неочаквано ме фрасна по главата и ме засипа с псувни. Това ме изпълни с такова ужасно възмущение, че такива му ги изприказвах и му ги излях на главата… После цял ден вътрешно кипях и не можех да дойда на себе си. Внезапно обаче усетих как с това сам себе си изпепелих и се почувствах като напълно изпразнен от съдържание. Ето в такъв момент бих могъл да избера различни подходи. В единия вариант бих могъл да си кажа, че ако онзи човек не беше минал покрай мен, всичко щеше да си бъде наред. А бих могъл да възприема нещата и другояче – да си дам сметка, че щом беше минал покрай мен и беше предизвикал със своите действия подобно неудържимо възмущение у мен, значи мога да бъда благодарен на този човек, че ми даде да проумея що за човек съм на практика. „Какво означава да кипиш от възмущение? Какъв смисъл влагаме в това? Какво представлява възмущението? Какво съдържа в своя подтекст?“. Да, точно така: мътилка, утайка, тиня. Неща, които бликват от дъното на душата ни.

Нека например в една чаша да налеем чиста вода, а редом до нея да поставим друга чаша, в която да сипем пясък, да добавим и в нея чиста вода, после да изчакаме той да се утаи. След един ден и в двете чаши ще имаме чиста вода. Само че ако разклатя първата, водата ще си остане чиста. А ако разклатя чашата с пясъка, от нея няма да можем да пием, защото цялата мътилка ще се вдигне нагоре. Можем ли да кажем, че тази чаша е била чиста? Не, разбира се. Изглеждала е чиста и свястна до определен момент, каквито сме и всички ние. Дали да си простим за това? Вярно, може да си кажем: „Ако не бяха разклатили така търпението ми, щях да си запазя чистотата и свежестта. Но можем да си кажем и другояче: „Ето, значи, какъв съм всъщност. Излиза, че в себе си нося именно това, то живее вътре в мен. Не желая повече да бъда такъв.“ И тогава се налага да поемеш всичко върху себе си и да си признаеш какво реално представляваш. Тук психологията няма нищо общо.

Моят въпрос може би ще прозвучи арогантно, но просто ми е интересно да знам. Виждате, че нашият Патриарх, както на всички ни е известно, има огромна свита, разполага с огромно имущество, със засилена охрана и всякакви там подобни атрибути. Какво е Вашето мнение за такъв род облаги?

Смятам, че това е останало в наследство от близкото ни минало. Разбира се, всички тези неща биха могли да са далеч по-опростени. Разкошът не е необходимост. Единствената причина е, че исторически сме привикнали да възприемаме Патриарха като второто лице в йерархията на държавата, поради което му отдаваме тези символи на власт и авторитет – те съпътстват не само Патриарх Кирил. Съпътствали са и предишни патриарси. В съветски времена, когато Църквата се намираше под тежко давление, патриарх Пимен използваше служебен автомобил от типа на тези, с които разполагаха и членовете на Политбюро. Ето защо в случая става въпрос не за това дали даден патриарх има някакви предпочитания към богатството повече от друг. Тук, за съжаление, говорим за една традиция, отдавна станала безкрайно ненужна, от която би било редно досега напълно да сме се отказали.

Как да постъпи човек, който иска да се въцъркови, но е с хомосексуална ориентация? Случи се неотдавна да присъствам на правозащитен семинар, на който също се повдигна тази тема. Не става ли и такъв човек наследник на Царството Божие? Как трябва да постъпи той? Как се отнася понастоящем Църквата към хомосексуалността?

Понастоящем Църквата се отнася към сексуалността така, както се е отнасяла и винаги преди това. Проявлението на хомосексуалността в нейната активна фаза, т.е. когато хората я използват в отношенията помежду си, се приема за грях. Приема се като грях на блудството. Всяко незаконно съжителство – не само хомосексуално, но и хетеросексуално – щом не е осветено от Църквата и Тайнството на брака, се счита за блудство.

Относно въцърковяването на човека – дали то е възможно? Разбира се, в Църквата може да дойде всеки, стига да има готовност да осъзнае своята поквареност. Защото ние, християните, сме научили от Свещеното Писание, че подобно поведение е поквареност на човешката природа и извращаване на Божия план за човека.

Това намира израз в много посоки – имам предвид не само по отношение на хомосексуалността, а и спрямо всякакъв друг тип извратеност. Всички носим у себе си някакъв тип поквара. Тя може да бъде лечима, а може и да е нещо, което решаваме да възприемем като свой начин на живот. Като някакъв вид нормално и естествено състояние. Съществуват и увреждания, които се проявяват вследствие наличието на някаква болест.

Има хора, които се раждат със своите болести. Има такива, които се раждат с психически отклонения. Или сексуални увреждания. Но има хора, придобиващи в хода на своя живот подобни дефекти, защото по такъв начин са избрали да възприемат нещата, а това са придобити, не унаследени увреждания. На такива хора Църквата може да помогне да върнат своя образ и подобие.

Аз съм краен атеист и имам към Вас два въпроса. Първият ми въпрос е: за съжаление, станало е така, че моята баба ме е кръстила още като дете… Мога ли да се откажа от кръщението?

Вашият отказ вече е налице.

Добре, тогава ето и втория ми въпрос.Вижте това, което се случва в момента в страната ни – тя е на ръба на гражданска война. Кажете, моля ви, какво можеше да направи Църквата, за да не позволи на настоящия режим да провежда своята хищническа политика?

Да, разбирам. Приемете мен като отговор на Вашия въпрос…

Ако Патриархът беше осъдил ясно и недвусмислено всичко това, то нямаше да се случи. Но и аз, както атеистът, имам сериозни претенции и към Патриарха, и към Руската православна църква.

Да, много добре Ви разбирам.

Какво конкретно можехте да направите Вие? Публично да заявите, че Путин ще получи вечно проклятие, това Ви трябваше.

Не, не можем да постъпваме така.

Но на тях това им действа, разбирате ли?

Ясно е, че не можем да постъпим така, пък и защо изобщо да го правим? Вече споменах, че трайно се поддържа една такава изопачена идея, според която Църквата трябва да бъде или за белите, или за червените. Да осъжда едните, да поддържа другите. Църквата не трябва никога да постъпва така. Бих искал да кажа, че днес действително се случва страшна трагедия. В Украйна християни, православни хора се обстрелват взаимно от различни страни.

И в едната, и в другата държава има Църква. И в едната, и в другата държава Църквата подкрепя местните хора. Но не стрелящите, а обстрелваните. Когато в даден момент човек стане годен да носи оръжие, той вече може или да стреля, или да стане обект на обстрел. Църквата е с него не когато той стреля, а когато го обстрелват. И тя винаги ще застава именно на такава позиция.

Ходя на църква всяка неделя и почти всеки път се причастявам, освен ако нямам някакви по-особени причини. Голяма е разликата между това, за което Вие говорите, и онова, което реално може да се види, когато човек отиде там. Тоест хората стоят досущ като изолирани частици, нищо общо нямат с образа на някакви разпръснати като посев зърна – всеки е изолиран сам в себе си. Никакво чувство за съобщество, нищо от онова, което е потребно за Църквата. Богослужението се води на език, който хората до голяма степен не разбират. Евангелието се чете така, че става непонятно за паството, защото всичко е на църковнославянски. Почти никой не се замисля, не се съсредоточава, за да разбере същината на Евангелието… Непосредствено преди тези моменти хората чакат на дълги опашки за изповед и горките свещеници търпеливо понасят това, но накрая всичко се превръща в абсолютна формалност. А можем вече да прочетем и научим много неща за естеството на Църквата. Ето, и Вие сега по забележителен начин ни описахте какво се изисква за поддържане на най-възвишеното в Църквата. Но защо са ни нужни тези описания, щом те по никакъв начин не намират своята реализация?

Искам да ви благодаря за този въпрос. Това беше един точно формулиран, сериозен проблем. Първо, разказвам всичко това на базата на личния си опит от живота в Църквата. Става дума не за прочетени от мен неща, а за част от личния ми опит.

Вие предприемате ли нещо във Вашата енория, за да избегнете подобен проблем?

В нашата енория при храм „Св. Троица“ този проблем не съществува. Уверявам ви, че в Москва това не е единствената енория от този тип и дори все повече се увеличава броят на такива като нея, където съобществото е живо и където хората на практика се стремят да живеят в общение с Христос. Църквата действително се съживява.

Може би ни се иска това да става по-бързо, защото времето лети неусетно. Но си спомням какви бяха нещата преди двадесет години. За такива проблеми не можеше и дума да стане. Сега вече ги подлагаме на редовно обсъждане. И именно поради това аз днес имам възможност да поставя пред вас темата за тях, защото съм изпълнен с надеждата, че ще получа искрено разбиране и правилно възприемане на нещата. Говоря ви тези неща не защото съм ги чел, а защото аз самият така изживявам Църквата и за мен друг живот няма.

Живите растения – те постепенно пробиват дори през повърхността на асфалта. И ние сме съвършено наясно, че това са крехки филизчета, разпукващи дебелата безжизнена твърд, което по законите на логиката изглежда абсолютно невъзможно. Така постига своите пробиви и Църквата. I www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова