Човек, който не нанася рани на себе си, не може да бъде ранен от никого

Всичко в този свят е наопаки, човечеството пропада, безброй хора по цялата земя всеки ден стават жертви на несправедливости, унижения, злодейства и насилие: слабите търпят страдания от силните, бедните – от богатите; и безчетни като морски вълни са жертвите на клевети, обиди и страдания; нито усъвършенстването на законите, нито страха от съд и наказание, нищо не внася ред в целия този хаос, в цялото това човешко унищожение – злото не спира да расте и светът прелива от воплите, стенанията и риданията на озлочестените; дори съдиите, поели мисията да вкарват нещата в правия път, дори те имат собствен дял в това разорение и в подклаждането на безпорядъка; така по градове и по села, по море и по суша, по всички кътчета на земята виждаме как кротките люде биват ограбвани, угнетявани, измъчвани, докато безумните, безчинни, нищи и безпросветни същества трупат богатства, окичват се с власт, будят страх у мнозина, докарват многочислени беди на благочестивите люде, и пред цялата тази гледка някои човеци крайно неразсъдливи, в проява на едно ново изстъпление, търсят вината за всичко това в Божия промисъл.

Тук, и аз като оратор, най-напред ще посоча съществуването на една всеобща представа, която през хилядолетията е прониквала все по-дълбоко в човешкия ум и която в обобщен план може да бъде формулирана така: “Всичко в този свят е наопаки, човечеството пропада, безброй хора по цялата земя всеки ден стават жертви на несправедливости, унижения, злодейства и насилие: слабите търпят страдания от силните, бедните – от богатите; и безчетни като морски вълни са жертвите на клевети, обиди и страдания; нито усъвършенстването на законите, нито страха от съд и наказание, нищо не внася ред в целия този хаос, в цялото това човешко унищожение – злото не спира да расте и светът прелива от воплите, стенанията и риданията на озлочестените; дори съдиите, поели мисията да вкарват нещата в правия път, дори те имат собствен дял в това разорение и в подклаждането на безпорядъка; така по градове и по села, по море и по суша, по всички кътчета на земята виждаме как кротките люде биват ограбвани, угнетявани, измъчвани, докато безумните, безчинни, нищи и безпросветни същества трупат богатства, окичват се с власт, будят страх у мнозина, докарват многочислени беди на благочестивите люде, и пред цялата тази гледка някои човеци крайно неразсъдливи, в проява на едно ново изстъпление, търсят вината за всичко това в Божия промисъл. Ето защо нашата беседа тук се явява съвсем естествена реакция срещу гореизложеното, и както отбелязах още в началото, набляга на едно непознато схващане, противоположно на съществуващите представи, но истинно и потребно. И наистина, хората, които ще проявят внимание и ще приемат направените заключения, ще имат добра полза от това, тъй като моята цел тук е да докажа на читателите (не да ги скандализирам), че всеки човек, който страда от злини, сам носи вина за своите рани, а не е жертва на чуждо злодейство.

2

За да внеса повече яснота в моето изложение, нека се спрем най-напред върху това какво означава неправда и какви са нейните обичайни форми и съдържание; да вникнем също така в понятието за човешка добродетелност: в какво се заключава тя и какво я погубва. И още: какво създава впечатление, че я погубва, но на практика няма такъв резултат. Като пример (в доказването на моята теза задължително ще привеждам примери) ще отбележа факта, че всяко нещо е обект на някакво злодействие, което го погубва: ръждата погубва желязото, молците унищожават вълната, вълците изяждат овцете. Виното се вкисва и ферментира, когато му сложиш мед, а пък той се превръща в горчива течност, защото загубва природната си сладост. Житните класове умират от плесен и суша; плодът, листата, клоните на лозата страдат от зловредните нашествия на скакалци; гъсеници поразяват дърветата; всевъзможни болести изтребват безсловесните твари… И тъй като не ми е по силите да изброя всички примери, накрая ще посоча това, че епидемии, парализи и какви ли не болести поразяват нашата собствена плът. И щом всяко нещо е уязвимо от друго, което е в състояние да погубва силите му, нека видим какво причинява язви на човешкия род и какво погубва добродетелите на човешкото същество. Обикновено хората смятат, че ги погубва злодействието на различни външни обекти и сили. Ето защо ще спомена погрешните представи в тази посока и след като покажа тяхната несъстоятелност, ще посоча истинската причина за погубване на нашата добродетелност и ще посоча ясни доказателства, че ако не изменяме на себе си, никой не може да ни срази или погуби. Съществуващите погрешни представи са причина хората да смятат, че нашите добродетели биват погубвани от множество неща: едни виждат това в бедността, други – в болестите на човешкото тяло, загубата на богатства, клеветите, смъртта. Навсякъде се носят шумни стенания от съществуването на тези неща: хората изпитват съчувствие към страдащите, ридаят за тях и състрадателно въздишат: “Горкичкият, такава беда го сполетя! Отнеха му всичко наведнъж.” Друг пък го оплакват така: “ужасна болест го покоси и сега е напълно обезнадежден от своите лекари”. Хората ридаят и за затворниците, и за онези, които са прогонени от родината и изпратени в изгнание по далечни земи, скърбят също за слугите, за военнопленниците, за удавниците, за загиналите в пожари и гибелни злополуки, но никой не оплаква онези, които живеят в поквара. Съвсем никой. Тъкмо обратното, и именно в това е най-страшното: на тях дори им отдават почит и тази практика е причината за всевъзможни злини. Нека тогава да докажа (но както в началото, тук пак ще попрося да не се скандализирате от това), че благоразумният човек е неуязвим от такива неща и неговите добродетели са неподвластни на тях. Защото, кажете ми, какво губи от силата си добродетелта на един човек, ако той загуби имуществото си при грабеж, измама или вследствие на клевета? Ала по-добре ще бъде първо да уточня какви са добродетелите на човека, като за сравнение ще посоча също какви са те у представителите на някои други видове, за да дам възможност на всички мои читатели да добият по-нагледна и по-ясна представа за нещата.

3

Какви са, да речем, достойнствата на един кон? Дали това е завързаното със златни колани седло, или парадната сбруя от коприна, или лъскавото покривало с многоцветна украса, или оглавник със скъпоценни камъни, или окичената със златисти ресни грива? Нима неговите достойнства не са в това да бъде бърз, да бъде със здраво тяло, с твърда походка, с породиста жилка, да бъде още силен на дълъг път и на бойното поле, да знае да спасява своя ездач при неочакван провал? Нима има спор, че последните са достойнствата на коня, не тези, които изброих по-напред? Кажете още какви са достойнствата на ослите и магаретата? Нима не се състоят в силата им да издържат тежки товари, да не губят сила по време на път, да бъдат твърди като камък? Можем ли да кажем, че истинското тяхно достойнство ще стане по-голямо, ако ги накитим за повече красота? Естествено, че не. Ами коя е лозата, която печели нашето възхищение? Тази, която е избуяла от клони и листа, или тази която е натежала от плод? Да вземем и маслината, кои са нейните истински качества? Дали стройното й стебло и буйните листа, или изобилието от здрав плод? Нека такава оценка да направим и за човешкото същество: да определим какви са добродетелите на човека и да преценим какво собствено е това, което се явява зловредно за тях. Да, нека помислим какви са те. Не са в богатството, че да ни плаши бедността; не са в телесното здраве, че да се боим от болести; не са в доброто име пред хората, че да ни тежи страхът от клевети; не са в живота сам за себе си, че да изпитваме страх от смъртта; не са в чувството за независимост, че да се плашим от слугуване; не, те са в целомъдрието и благочестието. Тези неща да отнеме на човека не може дори дяволът, стига само човек да ги пази с нужната бдителност, та и най-лукавият демон да бъде наясно с това. Нали тях искаше да отнеме дяволът, когато лиши Йов от богатствата му – не да го направи беден беше целта му, а да го принуди да изрече богохулни слова; подложи го и на мъчения не за да обезсили тялото му, а за да порази добродетелите на душата му. Той вложи в действие всички свои средства и от богаташ го направи сиромах (най-ужасното злощастие в нашите очи), и от баща на много чеда го направи човек бездетен, и го насече по-безжалостно от палачи (защото техните остриета не накълцват така мъчително тялото на осъдения, както това направиха глождещите червеи), не го пощади и от тежко охулване (защото дори най-близките приятели на Йов казаха, че “той заслужава още по-тежки наказания за своите грехове” и изрекоха по негов адрес безброй клевети); прогони го също от дома му и от родното място, и при това не го остави да намери подслон в друг град, а го прати да се скита в мизерство; и все пак той не успя да го обезвери дори след всички тези злини, ами му донесе прослава. Ограби от него толкова много неща, но се оказа безсилен да отнеме истинското му богатство и с лукавствата си издигна цената на неговите добродетели. Защото всички тези сурови битки направиха Йов още по-силен и по-непоколебим. Кажете ми, тогава, щом той, след като премина през подобни страдания, и то причинени не от ръката на човек, ами от ръката на сатаната, нашия най-лукав ни враг, и не допусна нищо да го обезсърчи, кой може да има оправдание да твърди, че този или онзи го бил ранил и обезверил? Щом сатаната, със своята ненадмината злост, използва срещу този мъж всичките си капани, приложи всичките си оръжия и докара всички възможни злочестия върху семейството и личността на един благочестив човек, но при все това не успя да го сломи, а по-скоро го укрепи: как тогава някой ще казва, че носи рани от ръката на този или на онзи, не от собствената си ръка?

6

Някой ще възрази, че се чувства другояче ранен: ще каже, че богохулства не изрича, но щом се види ограбен и без пари, губи сили да дава милостиня. Това е само едно голо оправдание. Ако ли те мъчи такава болка, трябва добре да помниш, че немотията не е пречка за милосърдието. Защото колкото и да си беден, не си по-беден от жената с шепата брашно (3 Цар. 17:10-15) или от вдовицата с двете лепти (Лука 21:1-4), а те отдадоха на други страдащи всичко, което имаха, и това ги направи достойни за велико облажаване: дори тежката им нищета не попречи на огромното им братолюбие. По своето велико братолюбие милостинята от двете лепти е по-голяма от всяка щедрост и богатство – по своята благонамереност и преизобилна душевна жар тя надминава тези, които даряват по много пари. Така че дори в подобни обстоятелства вие бихте получили не рани, а възможност за голяма награда и тя ще ви издигне по-високо от онези, които дават, защото имат много. Знам, че когато категорично заявявам това, хората с по-плътска душа, търсещи своето щастие в светските неща и отдадени на разкошествата, едва ли ще приемат да се откажат от всички преходни красоти (защото такива са по природа богатствата на този век) и от призраците на мрака, защото, ако благоразумните хора все пак приемат и едното, и другото положение, най-окаяните винаги бягат от трудната щедрост. Нека свалим лъскавата и прелъстителна маска, прикриваща жалкия и уродлив образ на всичко това, и да поставим на показ гнусното падение на блудницата. Защото животът, отдаден на разкошество, богатство и власт, е именно такъв: низък и грозен, пълен с мерзости, поквара и теготи, зареден с отрова. Земният живот има своя специфична особеност и затова никой от онези, които му робуват, нямат оправдание: става дума за това, че макар да е обект на безкрайните човешки амбиции и копнежи, той на практика е препълнен с напрежение и горчивини, кипи от всевъзможни злодейства, опасности, кървави стълкновения, гибелни капани, препятствия, убийства, мъчителни страхове, завист, омраза, конфликти, нескончаеми безпокойства и грижи, а от всичкото това зло – никаква полза, никакъв плод, само злобна мъст и каменна безсърдечност. Но при все че е такъв неговият образ, той си остава най-важната цел, която хората преследват в страстна надпревара, ала това не говори за блаженството след постигане на такава цел, а за безумството на онези, които са омагьосани от нея. Известно е как малките деца жадно търсят радост в играчките и затова много неща у възрастните остават незабелязани за тях. Но те са още неузрели и това ги оправдава. Онези обаче, за които говорим, нямат право на оправдание, защото са хора в зряла възраст, а постъпват по детински, и това ги прави по-лекоумни и от недорасли деца.

Как е възможно, кажете, богатството да е така жадувана цел? Нека си зададем така въпроса, защото виждаме как хората, поразени от тази смъртна проказа, поставят богатството по-високо от здравето, живота, честта, достойнството, отечеството, приятелите, близките и какво ли още не. Пламъците на тази страст се вият до небесата, нейният неудържим огън владее суша и море. И няма кой да обуздае тази жареща стихия – всички са участници в нейното подклаждане: и тези, които вече са жертви, и другите, който още не са погълнати от нея, но са се упътили натам. И виждаме как всеки без изключение – съпрузи и съпруги, слуги, роби, свободни хора, бедни и богати – всеки според силите си денонощно подклажда огъня, да не би да угасне: принасят обаче не наръчи от дърва и въглища (защото този огън не е като обикновения), а принасят купища души и тела, низости и безчестия. Защото това именно е горивото, което поддържа пламъците на подобен огън. Хората с богатства не знаят пречки в тази своя чудовищна страст, готови са да подчинят целия свят дори: безимотните, и те напрягат сили, че да излязат, ако могат, пред тях, и така душите на всички са поразени от една неизлечима лудост, неудържимо безумство, убийствена проказа. Всеки е готов да бъде обладан от тази страст, а тя с един замах го изхвърля от душата му и тогава той няма да пощади нито приятели, нито родственици. Но нима единствени засегнати са приятелите и родствениците? Няма пощада ни за семейството, ни за децата, а какво по-скъпо от тях има човекът? Всичко се удря в земята и се стъпква с крака само щом тази освирепяла, уродлива избраница вземе в ръце душите на своите пленници. Защото е безсловесна омайница, жесток тиранин, диво изчадие, скъпо платена улична блудница, и като такава тя унижава, унищожава, носи безбройни злини и бичува всеки, надянал на себе си нейния оглавник. Но при все че е люта и безпощадна, вилнееща и разярена, с лице на обезумял варварин, или по-скоро – на див звяр, по-кръвожаден от вълци и от лъвове, в очите на своите пленници тя не спира да изглежда драга и блага, като капка хубава. Тя ги слага да се пекат на огъня всеки ден, избутва ги към бездната, изяжда им главите, но омаяни от нея остават нейните пленници и всички, които търсят обятията й. Обладаните от мисълта за пари са по-жалки от свиня, която намира наслада във въргалянето из калта и мръсните ями, по-нищи от буболечки, пълзящи доволно в оборската тор. Но в случая с подобни човеци гнусотата им е още по-голяма и торта им е още по-отвратителна, защото живеят с илюзията, че това е голямо удоволствие, и то не защото то действително има такава природа, а защото умът им е роб на животинска страст. Техният скотски апетит е по-жалък от този на гадините: защото калта и торта сами по себе си не съдържат сладост, но тварите, които се заравят в нея, я чувстват такава поради безсловесната си природа – същото, което виждаме в случая с човешките същества.

7

Как бихме могли да изцелим жертвите на тази страст? Не е невъзможно, ако ли отпушат уши да чуят словата ни, ако отворят сърца да ги разберат. Безсловесните животни невъзможно е да обърнеш, нито да ги отучиш от мръсните навици, защото са лишени от разум; ала когато става дума за съществата от най-благородния вид, удостоените да имат и разум, и слово, имам предвид човешката природа, те могат, стига да направят такъв избор, да се освободят лесно и бързо от смрадта на низостта, от гнусотата на безчестието. Къде, кажи ми, виждаш висота в богатствата, че да им отдаваш толкова усърдие и страст? Нима я виждаш в насладата от пълната трапеза? Нима е в това, че ще получаваш хвалби и поклони от тези, които ще те ласкаят заради богатствата? Нима е защото ще имаш власт да се справяш с всеки, застанал на пътя ти, и така ще будиш у околните страх? Няма какво друго да изброиш, освен наслаждения, ласкателства, страх и власт за отплата чрез сила. Защото богатството не прави човека нито мъдър, нито кротък, нито благороден, нито благоразумен, нито сърдечен, нито снизходителен, нито пък ти дава сили да надвиваш гнева, чревоугодието и самодоволството. То не учи на сдържаност и смирение, добродетелност никаква не посява в душата. Нито ще ти помогне да обясниш кое от изброеното по-горе го прави толкова привлекателно и желано. Защото тази страст не просто не знае как да посява добродетелност и да дава плод от нея, но когато види изобилен урожай от добро, тя го омърсява, заразява, стъпква; и не само това, ами го изкоренява и го превръща в противоположното: разхвърляни плевели, избуяли бурени, безкрайна поквара, жажда за големеене, наглост, безразсъдство. Но няма защо да говоря за тези неща, тъй като страдащите от такава проказа не понасят да слушат какво е добродетелност и какво е зло, защото са целите отдадени на разкошествата и са изцяло под тяхна власт. Да оставим за малко настрана разсъждението за пороците и да се вгледаме в още нещо, за да видим дали в богатството действително се съдържа удоволствие и чест – лично за мен нещата стоят тъкмо обратното. Нека да се вгледаме най-напред в храната на бедните и на богатите и да попитаме седналите на трапезата гости кои се наслаждават повече на истинско и неподправено удоволствие. Дали тези, които се изтягат по цял ден в креслата и на които им носят закуска по времето за обяд, и които надуват кореми, и притъпяват сетивата си, и корабът им се увлича надолу под прекомерната тежест на поетата храна, и потъва препълненият съд на тялото им, разбит като след корабокрушение, а после търсят ремъци, кърпи, синджири, затягат се с въжетата на пиянството, провисват по-тежко от железни вериги, и не намират здрав сън, защото ги мъчат кошмари, и добиват вид на умопобъркани, защото доброволно носят бесове в душата си, а в очите на облещените от ужас слуги, на свестните хора около тях са плачевна гледка и кикотещи се скотове, но те ослепяват за околните и губят слух, и губят говор, и ги пренасят от креслото право в леглото. Нима не са другите, които са трезви и бдителни и които се хранят умерено според нуждите, и следват попътния вятър, и се наслаждават на това, което имат, и използват глада и жаждата, за да се насладят на това, което ядат и пият? Защото най-силно се подхранва и удоволствието, и здравето, когато, посягайки към трапезата, човек е гладен и жаден, и когато засищането е равнозначно просто на утолената нужда, без да надминаваш нормалните граници и без да смазваш тялото си под тежестта на прекомерни товари.

8

Ако ли пък ви е трудно да повярвате на моите думи, вгледайте се във физическото и душевно състояние на хората от всички слоеве. Нима не са пълни с енергия телата на тези, които живеят във въздържание (не сочете обаче за пример някои по-редки случаи, защото има и хора немощни, но нерядко по други причини, ами направете преценка според онова, което виждате навсякъде); питам, нима не са те с повече енергия, с по-ясен разум, по-похватни в своята работа? И не са ли телата на другите лениви и размекнати като восъчна свещ, разяждани от всякакви болести? На тях бързо започва да им тежи подагра, добиват състарен вид, мъчи ги главоболие, стомасите им стават като топки, телата им мъчно поемат храната, стават постоянни пациенти на лекарите, не могат да живеят без многобройни лекарства и усилени грижи. Кое му е доброто на всичко това, кажете? Кой от онези, познали истинската радост, ще отговори “да”? Наслаждение има там, където най-напред идва желанието и по-сетне – добивът: ако ли обаче на първо място стои добивът, а желанието липсва, наслаждението постепенно се стопява и изчезва. Ето, вижте, даже при хората с недъзи наблюдаваме същото: когато им поднасят преизобилна трапеза, те я доближават с неудоволствие и с чувство за потиснатост, защото отсъства в душите им сладостният вкус на желанието. Желанието, следователно, се поражда не от вида на храната или на питието, а от апетита, и той ще ни даде да изпитаме наслаждение. Ето защо един мъдрец, който познава добре природата на сладостта и умее да обяснява тези неща, е казал: “падналата душа взима на подбив и медената пита”, с което иска да разберем, че условията за наслаждението се съдържат не в самата природа на храната, а в предразположението на консумиращите. Припомняйки за чудесата в Египет и в пустинята, пророкът ни казва: “Щях да ги насищам с мед от скала.” (Пс. 80:17) И не защото пред очите им избликна мед от скалата. Какво тогава е значението на тези думи? Всички са били изнемощели от дългия път, измъчени от тежката жажда, и щом видели студената вода, се втурнали към нея, а техният копнеж за вода й придал огромна сладост. И авторът, за да ни покаже неизказаното удоволствие, което изпитали, отпивайки от този извор, нарича водата “мед”, но не защото тя се превърнала в мед, а защото прежаднелите души, опитвайки от нея, изпитали истинско медено наслаждение.

И тъй, това са видими неща и никой не може да ги отрече, пък бил той и най-големият безумник: нима не е пределно ясно, че чистата, неподправена, живителна сладост се ражда на трапезата на гладните? И нима трапезата на богаташите не е място, където се ражда произвол, поквара, лакомство? Затова мъдрецът е казал: “дори сладките неща могат да изглеждат отровни”.

А може би мечтаете да имате сила да наказвате всеки, който ви оскърбява? Казах вече, че трябва да избягваме богатствата, и най-голямата от всички причини е именно тази. Защото така забивате нож в гърдите си и още по-тежка ще бъде вашата отговорност в Съдния ден, и най-голяма ще бъде тежестта на наказанието ви. Толкова страшно зло е отмъщението, че заради него дори Бог оттегля милостта Си и снема опрощението на безброй преди това простени грехове. Така онзи, на когото му опростиха дълг от десет хиляди таланта, бидейки дарен с това щедро благодеяние само заради протегнатата ръка, сетне тръгна да търси от своя събрат дълг от сто денария, за да го накаже за простъпката срещу него, с тази си жестокост спрямо брата той положи върху себе си печата на възмездието; и поради тази единствена причина беше оставен да се мъчи и да страда, за да се издължи за десетте хиляди таланта, и не му дадоха нито да се оправдава, нито да търси милост, и той претърпя най-жестоки наказания, за да плати целия си дълг, който преди това милостта Божия му опрости (Мат. 18:21-35). Нима това може да ви кара, питам, да се стремите така неудържимо към охолството, щом като то може да ви въвлече в подобен грях? Не, именно тази причина трябва да ви кара да се пазите от него като от враг и от неприятел, който тегли към гибелни беззакония. Но бедността, ще кажете вие, кара хората да се чувстват нещастни и да изричат богохулства, да се въвличат в срамни дела. Не, не бедността е причина за това, а малодушието: Лазар също беше беден, нали, и то крайно беден, и не само това: наред с бедността той беше и болен, още по-жестоко бреме от бедността, което я прави по-тежка; беше не само болен, но и лишен от всяка подкрепа, безсилен да удовлетворява своите потребности, от което мизерията и немощта му станаха още по-непоносими. Всяко едно от тези неща е мъчително само по-себе си, но когато болният няма от кого да получи грижи, страданието става още по-тежко, огънят – по-мъчителен, угнетението по-непоносимо, бурята – по-безмилостна, талазите – по-тежки, пещта – по-изгаряща. Ако се вгледаме още по-внимателно в положението му, ще видим, че е налице и друго, четвърто изпитание: това са нехайството и разкошеството на богаташа, който живееше съвсем наблизо. Ако ли прибавим и пето изпитание, което още по-силно подклажда пламъка, ще видим, че не бъркаме. Защото богаташът не просто живееше в разкошество, но виждаше просяка по много пъти на ден, защото той лежеше до самия му праг; и мизерството му беше мъчителна гледка, която би размекнала дори каменно сърце, но у богаташа тя не събуди капчица съчувствие, за да го накара да протегне ръка към окаяния сиромах, и той все така безгрижно редеше пищни трапези, кичеше с цветя бокалите вино, а край него от ранни зори не спираха да му слугуват цели армии готвачи, търтеи и ласкатели, многобройни певци, виночерпци и клоуни; от сутрин до вечер той живееше в излишество, разпътство, пиянство, лакомство, показност и прахосничество. И при все че всеки ден виждаше пред очите си сиромаха, сломен от тежкия глад, от смазващата немощ, от жестоките язви, от мизерията и от докараните болести, той не се сещаше за него, но тъпчеше до пресита безделниците и ласкателите около себе си, без да се смили да даде на сиромаха поне трохите от трапезата си, защото той щеше да ги приеме с радост; но сиромахът не почувства душата си ранена от всичко това, той никога не изрече скверна дума или богохулство, ами както парче истинско злато, пречистено в горещи огнени пламъци, блести още по-силно, така и той, бидейки подложен на страшни мъчения, остана недокоснат от тях и не допусна да изрече богохулство. И тъй, щом пред вида на богаташи бедните хора обикновено се изпълват със завист и с изгаряща неприязън, проклинайки живота си като безсмислен, и така постъпват дори онези от тях, които имат нужната храна, имат и хора до себе, които да ги подкрепят; какво тогава трябваше да бъде състоянието на този човек, ако ли не беше голямата му мъдрост и благородство, когато гледаше своята безподобна нищета и своята немощ, лишен от всяка помощ и от другар, проснат насред града като в гола пустиня, омаломощен от непоносимия глад, като през цялото време гледаше всичките благини, които се изливаха като фонтан над богаташа, и нямаше от никого утеха, и лежеше проснат за храна на кучетата, от които не можеше да се брани, толкова смазано беше тялото му? Разбирате ли сега, че злото не може да нарани човек, който не нанася рани на себе си? И тук отново ще се върна на горния пример.

12

И тъй, никому не е по силите да нарани този, който е избрал да не внася рани в душата си: ако обаче човек не се стреми към въздържание, не черпи сили от това, което е вложено в душата му, тогава на никого няма да бъде по силите да му помогне. Ето защо пречудните редове на Свещеното Писание, като в една величава, дълбока и всеобемаща картина, ни рисува живота на древните, разгръщайки своето повествование от времето на Адам до идването на Христа: тя ни представя и онези, които рухват, и онези, които получават венци на победата в тази борба, та да ви бъдат всички тези примери за поука, че ако човек не нанася рани на себе си, никой не може да го рани, дори да обърне целия свят срещу него. Защото нито тежките обстоятелства, нито променливият климат, нито презрението на властниците, нито интригите, които те блъскат отвсякъде като снежни виелици, нито рояците нещастия, нито многобройни набези от всевъзможните болести в света, нищо от това не може да докосне онзи, който е заредил себе си с твърдост, въздържание и бдителност; също както безбройни лекове не могат изцели ленив и нехаен човек, който сам е станал предател на себе си. Такава поука ни открива притчата за двамата, които си съградиха къща, единият – на камък, другият – на пясък, и не за да ни накара да се замислим за пясъка или за камъка, или за каменната къща и за нейния покрив, нито за реките, дъждовете и бесните ветрове, които блъскат стените й, но за да вникнем по-надълбоко и да видим образите на добродетелта и на греха, да разберем, че никой не може да нарани онзи, който не нанася рани на душата си. И така, едната къща остана невредима: непокътната и от жестоките порои, повличащи всичко на пътя си, и от бушуващите вълни, напиращи с рев и неудържима сила, и от бесните ветрове, блъскащи с целия си гняв: та да можеш разбра, че човек, който не е предател на себе си, непокътнат остава и в най-тежки беди. А къщата на другия рухна лесно, но не просто от тежестта на самите пороища (защото тогава и другата щеше да рухне), ами поради неговото безразсъдство, и не от мощта на самия вятър, но от пясъка, върху който беше съградена, което ще рече върху неговата леност и безразсъдство. Защото тя беше неустойчива и податлива още преди да дойде бурята. Подобни градежи, и без натиск върху им, рухват, защото потъва и се разпада основата им. Същото наблюдаваме при паяжините: слабите се разпокъсват от само себе си, а здравите остават все така жилави и издръжливи дори след удар: тъй и онези, които не раняват себе си, се зареждат с нови сили под безбройните удари; но другите, които предават себе си, пропадат и се разлагат, и погиват от само себе си. И Юда загина по същия начин, и не само не изпита нито натиск, нито мъчение, ами се радваше дори на голямо благоволение и подкрепа.

13

Да ви приведа ли в доказателство на моето твърдение примери от съдбата на цели народи? Колко велик беше Божият промисъл за еврейския народ! Нима не служеше в тяхна полза цялото видимо творение? Нима не им беше даден нов и непознат начин на живот? Те бяха освободени от бремето на тържищата и се радваха на високи по своята цена неща, без да плащат ни грош за тях: те не оряха бразди, не теглеха плугове, не плевяха земята, не сееха зърно, не чакаха нито дъжд, нито вятър, нито годишни сезони, нито слънце, нито лунни фази, нито подходящ климат, никакви други подобни неща; те не чистиха хармани, не вършееха зърно, не плевяха жито с веялки, не се моряха да въртят мелнични колела, не градиха пещи, не носеха дърва за огрев по домовете си, не им бяха нужни пекари за хляба, не похващаха лопата, не точеха сърпове, нито пък други някакви грижи имаха, каквито са, да речем, грижите да тъчеш, да градиш, да търсиш обуща: за тях Слово Божие беше всичко. Без труд и без усилия те получиха готова трапеза. Защото такава беше природата на манната: нещо ново и чисто, което им спестяваше усилия и умора. Техните дрехи, техните обувки, дори телесната им сила забравиха що е похабяване: защото не извехтяваха в предълги преходи, нито краката им се подуваха по безкрайни пътища, те не споменаваха дума за лекари, за лекове, за други подобни грижи; съвършено предпазени бяха от всякакви недостатъци, защото казано е: “И изведе израилтяните със сребро и злато и нямаше болен в колената им” (Пс.104:37). Те ядяха и пиеха също като хора, които бяха напуснали този свят и пренесени в друг, по-добър, и главите им не се топяха под лъчите на палещото слънце, защото облак небесен ги пазеше от огнените лъчи и се носеше над тях като подвижен заслон за техния народ. И не търсеха нощем фенери, за да разпръсват мрака, защото имаха огнения стълб, източник на неизказана светлина, който им служеше за две неща, като светеше и като ги водеше, защото не просто грееше, но също превеждаше през пустинята това огромно множество по-добре от всеки водач. И те пътуваха не само по земя, но и по море, като че беше суша; с нечута дързост те предизвикаха законите на природата, ходейки по бурното море, крачейки по водите му, като че беше здрава и твърда скала. И наистина, когато стъпваха върху стихията, тя се превръщаше в твърда земя, разгърната в равнини и възвишения; но щом върху нея стъпиха враговете им, тя върна природата си на стихия и за израилтяните стана колесница, а за враговете им – гроб, пренасяйки с лекота едните, но поглъщайки безмилостно другите. Непокорните морски вълни показаха онази покорност и кротост, която приляга на най-разумните и мъдри хора, като веднъж стана закрилница, друг път – палач, явявайки се в тези противоположности в един и същи ден. Ами какво да кажем за скалите, от които бликна вода? За огромните ята от птици, които покриха земята с телата си? За чудесата в Египет? За невероятните преживявания в пустинята? За славните и безкръвни победи? Те се справяха с всеки, препречил пътя им, така леко, сякаш се веселяха, а не воюваха. Без оръжие се освободиха от господарите си, а онези, които се опълчиха срещу им при излизането от Египет, те покориха с музика и песни; и всичко ставаше не като мъчно дело, а като празненство, не като сражение, а като духовно тържество. Но тези чудеса ставаха не просто за удовлетворяване на техните нужди, ами за да накарат целия народ да пази още по-твърдо учението за Бога, предадено им чрез Мойсей. Всичко ехтеше от възгласи в прослава на Господаря, Който стоеше винаги до тях. Морето с цяла сила потвърди това, като се превърна в път под краката им, а после отново прие естествения си вид; и водите на Нил прогласиха славата Му, когато целите станаха кръв; и жабите, и гъстите рояци скакалци, и насекомите, и паразитите, всичко това се случваше, за да прогласи едно и също; и чудесата в пустинята, и манната, и огненият стълб, и облакът, и пъдпъдъците, и всички други преживявания бяха за тях книга, чийто текст никой не може да изличи, за да го носят винаги в ума си и да отеква в паметта им. Но дори след този велик и непостижим промисъл, след всички неизказани блага, след великите чудеса, след неизреченото покровителство, след всекидневните поуки, след наставленията чрез средствата на словото, след предупрежденията чрез дела, след славните победи, след придобиването на божествена слава пред целия човешки род, те се показаха неблагодарни и безразсъдни, като се поклониха на телец и отдадоха почит на заклана юница, при все че Божиите блага в Египет бяха живи в паметта им и те все още черпеха радостта на някои от тях.

14

А ниневийците, макар да бяха варвари и чуждоземци, макар да не получиха ни едно от тези блага – ни от големите, ни от малките, и макар да не слушаха поучителни слова, и не се радваха на чудеса и на други благодатни дела, щом обаче видяха да влиза в града им човекът, изхвърлен на сушата от дълбините на морето, когото нито познаваха, нито бяха виждали, и щом го чуха да казва “още три дена – и Ниневия ще бъде разрушена” (Ион. 3:4), те се така уплашиха от тези думи, че се отвърнаха от лошия път и чрез покаяние поеха по пътя на добродетелта, с което умилостивиха Бога и Той отмени Своята присъда и спря надвисналите бедствия, и укроти небесния гняв, и ги избави от всяко зло. И ние четем: “И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път” (Иона 3:10) Как се отвърнаха? Питам. Макар злините им да бяха големи, беззаконията им – ужасни, а раните на душите им – дълбоки, и всичко това ясно ни го показват думите на пророка: “злодеянията му достигнаха до Мене“ (Иона 1:2), а пък той посочва това разстояние, за да разберем колко далеч стигаше тяхното зло, но независимо от всичко, само за три дни, за един миг от времето, чрез силата на няколко думи, чути от устата на чуждоземец и корабокрушенец, тази тяхна огромна нечестивост, достигаща небето чак, беше коренно променена, заличена и отхвърлена, и те дори заслужили радостта да чуят от Бога думите: “И видя Бог делата им, че те се отвърнаха от лошия си път, и съжали за злото, за което бе казал, че ще напрати върху тях, и го не напрати”. Сам разбираш, че човек, живеещ във въздържание и бдителност не може от ръцете на друг да пострада, ами може даже да отвръща напратения от небето гняв? Докато онзи, който предава себе си и сам нанася рани в своята душа, няма да придобие нищо дори да получи безчислени блага. Така стана с евреите и те не придобиха нищо от дарените им чудеса, докато ниневийците, от друга страна, не получиха нищо от тези чудеса, но не пострадаха. Те отвориха душите си и се възползваха от най-малката дадена им възможност, за да станат по-добри, при все че бяха варвари и чуждоземци, които не познаваха божественото откровение и живееха далеч от Палестина.

15

Ето, значи, пак ще попитам, отслабна ли добродетелта на “тримата момци” след сполетелите ги беди? Не изтърпяха ли те злощастието на пленничеството още когато бяха толкоз млади, юноши? Нима не ги отведоха далеч от дома, в онази чужда страна, където бяха откъснати и от отечество, от семейство, и от храма, от олтара, от всесъженията, от всички приноси, дори от псалмопенията? Защото бяха лишени не само от дома, но и от всички форми на богопочитание. Нали бяха предадени в ръцете на варвари, същински хищници, изгубили човешки образ? И когато ги отведоха на заточение в една така далечна и варварска страна като жестоко измъчвани пленници, не беше ли най-тежкото им нещастие това, че нямаха учител, нямаха пророци, нямаха водач. (“И нямаме сега ни княз, ни пророк, ни вожд, ни всесъжение, ни жертви, ни приноси, ни тамян, нито място, да Ти принесем жертва и да намерим Твоята милост” (Дан. 3:38). И друго, в царския палат те се почувстваха като захвърлени върху остри зъбери и камънаци, в море, пълно с подводни скали и рифове, и като принудени да плават през гневните му води без кормчия, без екипаж, без корабни платна; в царския двор те се чувстваха като в клетка. Защото познаваха духовната мъдрост и бяха над всичко земно, и презираха човешката гордост, и се носеха с душевните си криле далеч във висините, тази среда беше за тях още по-голямо мъчение. Защото, ако ли бяха настанени в собствен дом, далеч от царските палати, те щяха да се почувстват по-свободни, ала онази тяхна тъмница (защото за тях бляскавите палати били същинска тъмница, място покрито със зъбери и камънак) била ужасно потискаща. Защото царят им нареждаше да се хранят с него на трапезата му – място претрупано, нечисто, жалко, нещо недопустимо за тях, и това им изглеждаше по-страшно от смъртта; те бяха самотници, същи агнета насред множество вълци. И бяха принудени да избират или гладна смърт, дори екзекуция, или да вкусят от забранените меса. И какво сториха тези младежи, в нещастието си на пленници и чужденци, роби на тези, които ги принуждаваха да вършат това? Сполетялата ги беда и абсолютната власт на управляващия не стана за тях причина да отстъпят. И те търсеха всякакви способи, всякакви начини да се избавят от греха, макар че нямаха отникъде подкрепа. Защото нямаха пари да подкупят слугите. И как да имат, щом са пленници? Нито имаха роднини и приятели. И как да имат, щом са чужденци? Нито можеха да приложат собствена сила, за да постигнат успех. И как да могат, щом са роби? Нито да окажат някакво въздействие чрез броя си. И как да го направят, щом са само трима? Ето защо се обърнаха към началника на скопците, и го убедиха с аргументите си. Когато го видяха разтреперан от страх, изпълнен с тревога и напрежение от риска, който поема, и от опасността, която грозеше живота му – защото “боя се от господаря си: ако той види лицата ви по-мършави, отколкото у момците, ваши връстници, вие ще турите главата ми в опасност пред царя” (Дан. 1:10) – те поискаха да го избавят от този страх и го убедиха да им направи услуга. И тъй като вложиха в това свое дело цялата си ревност, Бог им даде от Своята сила. И не беше само Божие дело това, че получиха тези неща и спечелиха награда: тяхно беше желанието, началото също поставиха те, и тъй като делото им беше благородно и смело, те спечелиха помощта на Бога и постигнаха целта си.

16

Разбирате ли сега, че човек, който не нанася рани на себе си, не може да бъде ранен от никого? Вгледайте се добре в тези обстоятелства: млади години, пленничество, лишения, изгнаничество, самота, липса на подкрепа, принуждения, огромния страх от смъртта, изпълващ скопеца, мизерията, нищожното положение, обкръжение от варвари, роби на враговете, заложници на царя, далеч от близки, от свещеници, от пророци, от всички, които ги обичат, невъзможност да извършват всесъжение и принос, липса на храма и псалмопенията – но нито, нито едно от тези неща не им причини рани; нещо повече – това им донесе дори по-голяма слава от времето, когато бяха на родна земя. А след като веднъж се справиха с това изпитание и получиха славните венци на победата, като не отстъпиха от закона дори в изгнаничество, като потъпкаха заповедите на тиранина и не се поддадоха на страха от отмъщение, и не допуснаха никой отникъде да им нанесе рани, сякаш си живееха на топло у дома, а не търпяха мъчения, и след като безстрашно постигнаха най-напред този успех, у тях вече имаше готовност за последващите изпитания. Но и в новите подвизи те не се промениха, останаха същите, макар да бяха подложени на още по-сурови изпитания, и ги горяха в пещи, и ги изправиха срещу цялата варварска армия начело с краля, и вдигнаха цялата палестинска мощ срещу тях, и измисляха какво ли не, за да ги подмамят, за да ги сломят: опитваха с всевъзможна музика, с всевъзможни мъчения, заплахи, със страховити преживявания и с още по-страшни заплахи. Но тъй като никога не предадоха себе си, ами приложиха цялата сила, която носеха в душите си, те останаха непоклатими: нещо повече, получиха още по-славни венци на победа. Защото Навуходоносор ги върза и ги хвърли в пещта, но те не изгоряха, а чрез това, което направи той бяха, всъщност възвеличени. И макар да нямаха храм (тук отново ще повторя предните си думи) и олтар, макар да бяха далеч от отечество, от свещеници и пророци, макар да бяха в далечна варварска страна, поставени насред пещта, оградени от огромна войска, пред очите на краля, който сам беше измислил всичко това, те на практика постигнаха един велик трофей, постигнаха една славна победа, изпявайки онзи незабравим и величествен химн, който до ден днешен се пее по целия свят и ще продължава да се пее от рода в род.

Ето, ясно е, щом човек не нанася рани на себе си, той не може да бъде ранен от друг, и аз ще продължавам да повтарям припева на тези думи. Защото, щом пленничеството, робството, самотата, липсата на дом и на близки, смъртта, огъня, голямата армия и тиранина-варварин не успяха да докоснат вътрешната добродетел на тези невръстни пленници, роби, заложници, странници в непозната земя, и щом насилието от страна на техните врагове послужи най-вече за укрепване на собствената им твърдост: има ли тогава нещо, което би могло да нарани човек, живеещ във въздържание? Не, няма, дори целият свят да се обърне срещу него. Да, но в техния случай, ще възрази някой, те са имали до себе си силата на Бога и Той ги е избавил от пламъците. Разбира се, че е така, и ако ти мобилизираш цялата си вътрешна сила за своята кауза, то помощта, която Бог дава, със сигурност ще дойде и при теб.

17

Аз се възхищавам на тези младежи и за мен те са благословени, несравними, необикновени, но не защото ходеха по пламъците и надвиха огъня, а защото бяха хвърлени в горящата огнена пещ с вързани тела по причина на това, че отстояваха законите на истината. Именно там е заложена пълнотата на техния триумф. Когато ги хвърлиха в пещта, челата им заблестяха от победни венци, но те бяха достойни за тях още преди това, още когато свободно и неустрашимо изрекоха тези слова пред лицето на краля. “Няма нужда да ти отговаряме на това. Нашият Бог, Комуто ние служим, е силен да ни спаси от горящата огнена пещ, и от твоята ръка, царю, ще ни избави. Ако ли и това не бъде, нека ти е известно, царю, че няма да служим на твоите богове, и на златния истукан, що си поставил, няма да се поклоним” (Дан.3:16-18)). За мен този именно беше моментът на тяхното тържество. Произнасянето на тези слова им даде наградата на победители и те смело поеха към величието на мъченичеството, за да претворят в дело изреченото с думи. А след като ги хвърлиха в пещта и огънят не докосна телата им, ами ги освободи от веригите и се превърна във влажен вятър, това чудодейство беше вече дело на благодатта Божия и на непостижимата й сила. Още преди да се случи това, още когато стъпиха в горящата пещ, тримата герои вече бяха положили основите на своя триумф, на своето тържество и лаврите ги очакваха, за да бъде прославена тяхната победа и на земята, и на небесата, защото заслужиха всяко величие и възхвала. Какво ще кажеш тогава в свое оправдание? Бил ли си в заточение, прогонван ли си бил от родната земя? Не, ти не си, но те са. Бил ли си пленник и слуга на варвари? И тъй, значи не си! А тези младежи бяха и това. Оставал ли си без човек до себе си за подкрепа, за утеха? Ето, значи, не си! А тези младежи нямаха дори това. Хвърлян ли си бил вързан в горяща пещ, за да те умъртвят? Не си, ами! Те преминаха през всичко това и всяка тяхна стъпка им носеше нова слава, ново величие и увеличаваше наградата им на небесата. А евреите имаха свой храм, олтар, ковчег, херувим, скиния, плащаница, безброй свещеници, ежедневни служения, принасяха жертви и сутрин, и вечер, и винаги чуваха до себе си гласовете на пророците – и на живите от тях, и на покойните, и носеха спомена за чудесата в Египет, в пустинята и навсякъде другаде, и всичко това го имаха изписано в ръцете си, на вратите си, и продължаваха да се радват на нови чудеса и придобивки, но те не използваха всичко това за нови плодове, ами го съсипаха и издигнаха идоли насред храма, и принасяха в жертва децата си под клоните на дърветата, и навсякъде, из цяла Палестина, вършеха тези беззакония и прокълнати приношения, и безброй други беззакония и скверности. А тези младежи, при все че бяха сред врагове във варварска страна, заложници в самия дом на тиранина, лишени от всичко онова, за което вече казах, и подложени на екзекуция, и хвърлени в горяща огнена пещ, не само с нищо и от никого не пострадаха, ами заблестяха с още по-голяма слава. Като имате на ума си тези неща и като се вглеждате в други подобни примери от боговдъхновеното Писание (защото примери такива има много и за различни хора), ние категорично заявяваме, че винаги когато отстъпваме и се превиваме, за оправдание не могат да ни служат нито природните стихии, нито обстоятелствата, нито наложената сила и принуждения, нито владетелската тирания, абсолютно нищо. Ще завърша моето изложение, като още веднъж повторя това, което казах в началото, че когато някой получава рани или търпи поражение, със сигурност трябва да търси вината в себе си, не в другите, дори те да са безчислени и безмилостни врагове: което ще рече, че когато човек не причинява тези страдания на себе си със собствената си ръка, няма по земята и по моретата същества, притежаващи сила да го наранят, пък било то да обърнат срещу него целия свят, стига той да стои твърд и непоклатим в Господа.

И тъй, възлюбени, нека винаги и навсякъде бъдем твърди и непоклатими в Господа, нека неустрашимо търпим всяка болка, за да бъдем достойни да се удостоим с благодатта и човеколюбието на Господа нашего, Иисуса Христа, Комуто подобава слава и власт сега, винаги и през всички векове. Амин.