За смисъла на иконите

Иконата не изобразява, тя явява. Това е явяване на Църквата Христова, на преобразения и обожен свят, на преобразеното в Христа човечество. Затова първите икони на Църквата били икони на Спасителя, Който слязъл от небесата и се въплътил за наше изкупление, и на Неговата Майка. По-късно започват да се изписват апостолите и мъчениците, които също явяват в себе си Христос.

Качеството на иконата зависи от това колко е близко тя до първообраза и доколко съответства на духовната реалност, за която свидетелства.

За смисъла на явяващата икона Леонид Успенски много хубаво казва, че „иконата е образ на човека, в който реално пребивава и страстта, и всичко освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта се изобразява съществено по-различно от обикновената тленна човешка плът. Преобразеният по благодат образ на светията, запечатан в иконата, е подобие Божие, образ на богооткровение, скрито откровение и познание.“

Нашият забележителен богослов Владимир Николаевич Лоски, независимо че не е бил иконописец (макар да познавал свещеника иконописец Григории Круг и Леонид Успенски) много правилно нарекъл иконата „начало на съзерцанието лице в лице“. В бъдещия век верните ще видят Бога лице в лице, а иконата е начало на това съзерцание. Княз Евгении Трубецкой казва, че не ние гледаме иконата, а тя нас. Към иконата трябва да се отнасяме като към високопоставена личност – би било дързост да я заговорим първи; нужно е да се почака, да се прояви търпение, докато тя благоволи да ни заговори.

Иконата се ражда от живия опит на Небето, от Литургията – и поради това иконописанието винаги се е разглеждало като църковно служение, като Литургия. Към иконописците се предявавали особено високи нравствени изисквания, каквито и към клириците. Иконата е свидетелството на Църквата за Боговъплъщението; за това, че Бог е дошъл в света, въплътил се и се съединил с човека дотолкова, че сега всеки може да израстне в Бога и да се обръща към Него като към Отец. Иконописецът следователно е свидетел. И иконите му ще бъдат убедителни, доколкото той живее в света, за който свидетелства. Човек, който не принадлежи към Църквата, може ли да свидетелства за Бога? За да свидетелстваш за евангелската истина, трябва да си приобщен към нея, да я живееш – и тогава проповедта ти посредством образи и цветове (светите отци поставяли иконата наравно с проповедта) ще даде плодове в сърцето на хората.

Църквата проповядва едновременно с думи и образи. Споменатият по-горе княз Трубецкой е дал прекрасно название на руската икона – „Умозрение в цветове“. Иконата е въплътена молитва. Тя се създава в молитва и за молитва, а движещата сила е любовта към Бога, стремежа към Него, към съвършената Красота. Затова иконата извън Църквата не може да съществува. Като една от формите за проповядване на Евангелието, като свидетелство на Църквата за Боговъплъщението, тя е съставна част от богослужението – както църковното пеене, архитектурата, обредите.

Но сега можем да кажем, че иконата не заема подобаващото си място в богослужението и отношението към нея не е такова, каквото трябва да бъде. Иконата се е превърнала просто в илюстрация на дадения празник и затова не е важно каква е формата й. Намираме всякакви изображения и дори фотографии, които се почитат като икони. На иконата отдавна не се гледа като на богословие в цветове и никой не подозира, че тя може да учи толкова, колкото и словото, и вместо да свидетелства за Истината, тя може и да лъжесвидетелства.

Иконата е вкоренена в евхаристийния опит на Църквата, неразривно е свързана с него, както и с целия ни църковен живот. Когато нивото на този църковен живот било високо и в църковното изкуство имало висота. Когато църковният живот отслабвал или настъпвало време на упадък, тогава естествено настъпвал упадък и в църковното изкуство. Иконата често се превръщала в картина с религиозен сюжет и почитането й в даден смисъл преставало да бъде православно. В потвърждение на това можем да кажем, че в нашите храмове много от иконите са неканонични и забранени от съборите. В частност така наречената „Новозаветна Троица“ и „Отчество“. Старозаветната забрана да се изобразява Бога се отнася и за новозаветното време. Ние получаваме възможността да изобразяваме Бога само след като Словото става плът – видимо и осезаемо. По божество Христос е неизобразим и неописуем, но тъй като в Иисус Христос божественото и човешкото естество се съединяват неслитно и неразделно в една Личност, ние изобразяваме Богочовека Христос, дошъл в света заради нашето спасение и пребиваващ в него до края на века. Църквата учи за предвечното раждане на Сина от Отца, а на иконата „Новозаветна Троица“ виждаме въплътен Сина, седящ редом с Отца, който е „Неизреченен, Недоведом, Невидим, Непостижим“ (думи от литургията на свети Йоан Златоуст). И Светият Дух се явил във вид на гълъб само при река Йордан. На Петдесетница се явил под формата на огнени езици, а на Тавор – под формата на облак. Гълъбът не е личният образ на Светия Дух и така Той може да се изобразява само в иконата на Кръщение Господне. Стоглавият и Великият Московски събори забранили подобен вид изображения, но независимо от това можем да ги срещнем почти във всеки храм. Даже в Даниловия манастир за иконостаса на храма “Отците на Седемте Вселенски Събора” бил изписан образа „Отчество“. А там почти всички клирици са с богословско образование! Стоиш и се чудиш как личното и човешкото стои над мнението на Църквата, която единствена е пазителка и изразителка на Истината.

Иконописта е съборно творчество, т.е. творчество на Църквата. Иконографският канон, както и богослужението, се пази в продължение на столетия, оформя се приблизително към 12 в. и в такъв вид достига до нас.

Църквата винаги е отделяла голямо внимание на своето изкуство и е следила за това то да изразява нейното учение. Всички отклонения се отстранявали съборно. Така на Стоглавия събор въпросът за иконописта имал много важно място. В частност ставало въпрос за иконата на Светата Троица.

Съществуват четири икони на Светата Троица. Те са указани в чина на благословенията на тези икони в требника. Това са: явяването на Бога на Авраам в образа на трите ангела, слизането на Светия Дух над апостолите, Богоявление и Преображение. Всички останали изображения на Света Троица трябва да бъдат отхвърлени.

В споменатата книга на Успенски „Богословие на иконата“ има глава, в която се разглежда иконата на Петдесетница като икона на Църквата. Защо на тази икона не може да се изобразява Богородица? И защо иконата на Петдесетница престава да бъде икона на Църквата, ако там е изобразена св. Богородица и защо се превръща просто в икона на Богородица, обкръжена от апостолите?

На тази икона виждаме стоящите в Сионската горница апостоли, представляващи първата църковна община, началото на християнската Църква. Трябва да отбележим, че иконата не е изображение на конкретното историческо събитие. На иконата на Петдесетница почти винаги се изобразява апостол Павел, който не е присъствал и апостол Лука, които не е бил в числото на дванадесетте. Глава на Църквата се явява Христос. Затова центърът на иконата остава празен. На това място не може да бъде изобразено нищо друго.

Днес няма определено и точно мнение на Църквата за църковното изкуство, а още повече контрол над него. И в Църквата практически се приема всичко. Отдавна си задавам един въпрос, на който все още нямам отговор – защо много от благочестивите представители на духовенството, много от монасите, не приемат иконата както трябва?

Напълно можем да разберем хората, които добросъвъстно си признават, че каноничната икона им е непонятна, но не можем да се съгласим с тези, които отхвърлят иконата поради нейната непонятност. Много свещенослужители са убедени, че каноничната икона трудно се възприема от духовно необразованите хора и е по-добре да се замени с живопис. Но аз съм уверен, че за болшинството стихирите, ирмосите и богослужебният език са не по-малко непонятни, да не говорим за структурата на богослужението, но на никой не му минава през ум да опрости богослужението и да го приспособи към духовната малообразованост.

Задачата на Църквата е да води хората към висотата на боговедението, а не да се принизява към човешкото невежество. Затова тези, които отхвърлят иконата, поставят под съмнение правилността на собственото си възприемане на богослужението, в частност на Евхаристията, от която се ражда иконата.

ЗА ИКОНОПИСТА

Иконата трябва да се изписва с естествени цветове на твърд и устойчив материал – обикновено дъска, а не хартия, стъкло или какъвто и да е крехък материал.

Л. А. Успенски в една от своите статии за цветовете в иконата, публикувана в един от броевете на Журнала на Московската Патриаршия, много просто и убедително обяснява защо цветната фотография не може да бъде приета в църковното пространство. Според него тя имитира цвета, тъй като няма свой собствен. Затова не можем да използваме снимки вместо икона. Иконата трябва да свидетелства за истината, а ние въвеждаме елемент на лъжа там, където не бива.

Патриарх Алексий І беше помолил да не се носят в храма цветни картинки, тъй като в тях няма истина. Преди това Московският митрополит Филарет (Дроздов) говореше, че в църковната среда не бива да се използват фалшиви камъни или метал – не защото са за подценяване, а защото носят в себе си лъжа. Тоест, Църквата отхвърля всякъкви механични способи за възпроизвеждане на икона. Но очевидно сега обстоятелствата са различни. И всичко това приема крайно уродлива форма. В нашите иконопродавници се продават икони, които нямат право на съществуване. Произведеното от ателиетата на Патриаршията далеч не винаги отговаря на изискванията, които Църквата има към своето искуство. Това е много тревожен симптом.

Иконата е постижение на Духа, а в нашите храмове хората се молят пред каквото им е удобно. Храмовете са изпълнени с невероятни и чужди за нас изображения. Много икони, дори иконостаси са изписани така, че пречат на молитвата. Всеки обаче е длъжен да се моли благодарение на иконите, благодарение на пеенето, а не въпреки тях.

Често дори клирици считат, че древната икона, древното пеене – това е за специалистите, даже може би са нещо светско, а за църквата не са необходими. И сред монасите, които са длъжни да бъдат пазители на православното наследство, може да се чуе подобно мнение.

Когато помолих да открием стенописите на олтарната преграда на Успенския събор на Псково-Печьорския манастир, създадени още при преподобния Корнилий през 17 век и много добре съхранен и до днес, никой не се съгласи. Казваха, че «нищо не разбираме». Това става и с древните напеви. Сега музикантите започнаха да ги ценят и изпълняват, а преди ги смятаха за варварска музика. Този, който е възпитан с италиански образци, не ги приема и не ги разбира. Това навярно е типично руска черта, за която още отец Аввакум пише: «У нас, каквото поставим, навеки остава!» Към каквото са привикнали, не променят.

Навярно на много хора е известна иконата „Спас Ярое око“ (намира се в Успенския събор в Кремъл). Така например има вярващи, които я смятат за страшна. Поглеждаш я и никак не ти се приисква да се помолиш. Подобно възприемане показва колко сме се отдалечили от истинското разбиране на православната икона. Причината е и в това, че всички добри образци на църковното изкуство се намират в музеите и вярващите не ги познават. Много е важно да се върнат иконите в Църквата. За това разбира се първоначално трябва да се гарантира съхраняването в подходящи условия. Мисля, че древните икони не могат да стоят в храма. Трябва да има подходящи за тяхното съхранение помещения и да се изнасят за поклонение само на празници.

Няколко думи за освещаването на иконата. Много често, когато видят изписана икона и искат да се докоснат до нея питат : «А осветена ли е?». По чина, който намираме в нашите требници, в древност иконите не се освещавали. За първи път срещаме такъв чин в требника на Петър Могила. Нарича се „чин на благословение“, а не на освещаване и трябва да се разглежда като одобрение на дадения образ от Църквата, а не като сакраментален акт. (Нима на някой би му хрумнало, купувайки си ново евангелие, преди да го прочете да го освети?) На иконата се поставял надписа, след което тя се смятала за осветена. В нея се почита не веществото, а изобразеното лице. Надписът е необходим, както преди се изразявали, за да се утвърди духът на молещия се. Тоест, молещият се трябва да знае към кого точно се обръща, защото иконографията на много светци е сходна. Например, ако не е надписана иконата на преподобния Кирил Белозерски, можем да го помислим и за преподобния Сергий или за който и да е от древните преподобни.

Иконописанието е църковно служение, а не творчество в смисъла, в който го приемат светските художници. Раждайки се от Литургията, иконата се явява нейно продължение и живее само в богослужението, подобно на църковното пеене, на одеждите, архитектурата. Стараейки се да проникна колкото се може по-дълбоко в тайните на иконописта, разбрах, че е нужно да се разглежат добрите образци. Само тогава, след приобщението към достигнатото преди теб, може нещо да се получи. Всеки иконописец внася личния си духовен опит в своето творчество. Но съществуват и църковни иконографски канони, които никой иконописец не е имал власт или потребност да пристъпи. Иконописният канон дисциплинира твореца. Иконописецът не допуска никакви своеволия, така както в областта на вярата има истини, неподлежащи на изменение. Затова те ги следват винаги, като прекъсват собствената си фантазия и се стремят към опита на Църквата.

До 17 век иконите се преписвали, не се копирали. Ако вземете препис например на Владимирската Богородица или на свети Николай, най-почитания в Русия светец, няма да намерите две еднакви икони. Днес този процес е прекъснат. Иконографите са се превърнали в занаятчии, иконите се копират, пренасят се образите чрез оризова хартия, използват се много примитивни методи. Например, старообрядните икони с точност повтарят старинните, но се различават от тях, както мумията от жив човек. В тях липсва най-главното – ЖИВОТ. Отсеченият клон изсъхва.

Ако при мен дойде някой от известните художници с желание да изписва икони, ще му кажа, че преди това трябва да “убие” в себе си художника. В древната Църква, ако някой от актьорите (в дадения случай това е обобщителен образ) отиде при епископа с желанието да стане християнин, първото, което ще се иска от него е да остави своето изкуство, тъй като това са две несъвместими неща.

Свети Игнатий (Брянчанинов) предупрежава за опасността да се поддадеш на мечтателност, въображение, което може да сътвори образи, привидно живи и привлекателни, но всъщност те са само “размирни чувства на неизчистеното от страсти сърце”. Художникът престава да различава идолите и Бога, привиква към маски, превъплъщения, губи собственото си лице, твори в славата на демоните. Така че подчертавам, да бъдеш християнин и да останеш “актьор” е невъзможно. Всяко творчество изисква пълно себеотдаване и не бива да се допуска никаква раздвоеност. Всъщност, не може с едното око да гледаш земята, а с другото небето. Христос ни учи да не служим на двама господари.

Има една стара църковнославянска дума сега вече забравена – “иконик”. Това е човек, който създава произведения в рамките на църковния канон и нищо в тях не смята за свое. Никой от иконописците не е подписвал иконите си, защото църковното изкуство е съборно. Иконикът, иконописецът е само изпълнител. Най-опасното е човек да подмени преданието със самоизразяване. Съвременните художници не познават дълбоко християнството. Ако го познаваха и бяха добросъвестни, сами биха се отказали да изписват храмове.

Днес много хора, дори изкуствоведи, имат невярно възпрятие за иконата. В древната Църква, в по-добрите времена за християнството, възприемали красотата и изкуството като едно цяло. Те не разделяли иконата на произведение на изкуството или на принадлежаща към култа, защото не познавали друга красота извън Църквата.

Това се получава, когато църковният живот започва да се секуларизира и истинската икона е в забвение до края на 19 век, когато мнозина започват да търсят красотата извън Църквата – в светското изкуство. | www.krotov.info

Превод от руски: Камелия Константинова