Нова книга на Борис Акунин

Изпод забрадката й непрестанно издайнически се подава риж кичур. Тя е проницателна и смирена; тя е смела и пъргава; тя е отец Браун в новия руски детектив; тя е… монахиня Пелагия.

Ако очаквате от новия роман на Борис Акунин "Пелагия и белия булдог" духовни прозрения, ще останете разочаровани. Масираното присъствие на герои в монашески одежди в книгата не променя развлекателната й природа на криминале. И все пак…

Борис Акунин някак спокойно доминира определени сергии на площад Славейков – там, където хора с трудно опазен афинитет към руската книга прелистват вече поизтъркания Пелевин и другите популярни днес нови руски автори. Оказа се, че за носталгично-постмодерно настроения български читател на средна възраст (който помни и Висоцки, и Бек, че и Айтматов) този писател импонира по неповторим начин – като хем експонира и засилва "на max" нашата вродена чувствителност към рускостта (някой ако може да даде определение), хем е усвоил тънкостите на онзи занаят, чиито ключови думи за търсене в Гугъла са все такива чуждици като "съспенс", "интрига" и пр.

Посегнах към "Пелагия…" след "Турски гамбит" и "Извънкласно четене" – и двата романа описват премеждията на сюблимната личност Фандорин – ако можете да си представите микс между Шерлок Холмс, Распутин и една камара най-лични графове, чиито фамилии завървшат на "-ов" и които познаваме от класическата руска литература.

"Пелагия…" ни потапя в императорска Русия на 18 (или 19 – имаме косвени улики за това) век не по-малко успешно и безусловно. Действието се развива в централния град на забутана губерния – декорът на "Ревизор", например. Височайш посетител от столицата (ето още една алюзия с "Ревизор" – всъщност, ако почнете да си отмятате алюзиите, докато четете, ще изпишете солидно количество); при това – служител на Светия Синод, по-точно на оберпрокурора Победоносцев. Убийства – в началото на странни на глед кучета, после и на невинни хора. PR-кампания срещу старообредците и езичниците в губернията с цел утвърждаване на Православието. Един проницателен митрополит започва да разплита възела – но основният му партньор в това граничещо с абсурда разследване е неговата духовна дъщеря монахиня Пелагия (неговия Уотсън; макар че ролите тук са малко разменени – монахинята е доста по-проникновена от духовния си наставник) – рядко съчетание на интелект, духовна трезвост и отлично познаване на човека.

Всъщност, в книгата ще прочетете и един-два нелоши монолога-притчи-проповеди на теми като "Чиновнически морал" и "Стилове на управление", които авторът сполучливо влага в устата на митрополит Митрофаний. Другите сполучливи неща: духовната атмосфера между митрополита и монахинята – спазена е тънката граница, нарушаването на която би сринала правдивостта и на двата персонажа и би запратила романа в съвсем други качествени измерения; романът ще ви запознае по-успешно от всяка историческа книга с параметрите на вътрешноцърковна политика в Русия от този период, както и с аромата на имперското Православие, възжелавано страстно и днес, че и от мои и ваши връстници. Още сполучливости: брилянтен превод и безпогрешно предаване на църковната лексика – нещо, с което светските издателства (пък и не само светските) рядко се справят – казвам го от собствен опит.

Ако идеята за кръстоска между православни персонажи и детективски сюжет ви дразни, не посягайте към тази книга. Не посягайте и към други такива – например, към поредицата за о. Браун на Дж. К. Честъртън.

И последен съвет: не е необходимо да се уединявате и вглъбявате, за да четете "Пелагия и белият булдог". Седалката на трамвая или автобуса си е съвсем прилично място.