За монашеството

Има някаква същностна прилика между брака и монашеството. Това не са два противоположни пътя, а пътища, които в много отношения са близки един на друг. Като индивид човекът не е напълно пълноценно същество, той се реализира като личност само в общуване с другия. В брака попълването на това, което не достига, става чрез намирането на втората „половина”, на второто „аз”, намирането на „другия”. 

В монашеството този „друг” е Самият Бог. Тайната на монашеския живот е в това, че замонашилият се ориентира изцяло живота си към Бога. Човекът се отказва съзнателно и доброволно не само от брака, но и от много други неща, достъпни на обикновените хора, за да се съсредоточи максимално върху Бога и да Му посвети целия си живот, всичките си помисли и дела. И в този смисъл монашеството е близко на брака. Неслучайно много отци на Църквата са сравнявали монашеския живот със съпружеския и са говорили за устремеността на човешката душа към Бога със същите изрази, с които са говорили за съпружеския живот. Показателно е, че един от основните текстове, използвани в аскетичната литература, посветена на монашеството, е библейската Песен на Песните. Говорейки за любовта между мъжа и жената, тя се докосва до такива дълбини на човешкото естество, че е приложима в същата степен и към любовта между човешката душа и Бога. Душата на християнина е невеста Христова, и именно в това отношение в монашеството се реализира онзи „брачен потенциал”, който присъства във всеки човек. Всичко, което липсва на човека, на индивида, за да стане личност, персона, за да осъзнае своето персонално битие в единение и общение с другия, се придобива в монашеството чрез общуването с Бога. Това е първото.

Второ. Човекът не трябва да приема монашество само поради това, че не е успял да встъпи в брак. Нерядко младите хора, особено випускниците на духовните семинарии, се оказват пред избор: те са узряли за свещенослужение, получили са духовно образование, готови са да започнат самостоятелен живот, но по едни или други причини не са успяли да „решат семейния въпрос”, да си намерят спътница в живота. И се случва архиереят да започне да оказва натиск върху такъв човек: щом не си женен, тогава приемай монашество и се ръкополагай. Това, разбира се, е напълно недопустимо, защото както за брака, така и за монашеството трябва да се узрее и всяка прибързаност, да не говорим за натиск, са неуместни и недопустими. Човек може да се замонаши само в един случай – ако усеща горещо призвание за това. Монашеското призвание не може да бъде минутен порив: то трябва да зрее дълго време в човека, да става все по-явно, все по-силно. Ако ли пък човекът не е сигурен в своето призвание, ако се колебае, той не трябва да се замонашва. В беседата за брака говорих приблизително същото: не трябва да се жениш, ако има съмнение, че тъкмо този човек е онзи, с когото си готов да споделиш своя живот, заради когото си готов да пожертваш и живота си. Аналогичен подход трябва да има и по отношение на замонашването.

Трето. Монашеството има различни външни форми. Има монаси, живеещи в манастирите, има и такива, които живеят в света. Има монаси, които изпълняват църковно послушание, например преподават в духовните школи, има монаси, които се занимават с благотворителност или социално служение, грижат се за бедните. Има монаси – свещенослужители в енориите. С една дума, външната картина на монашеския живот може да бъде най-различна. Но вътрешната му същност не се променя от това. А тя, както ми се струва, се състои от две неща – усамотеност и непрестанно предстоене пред Бога. Затова човекът, който не усеща призвание към усамотяването, към това да посвети целия си живот без остатък на Бога, не трябва да става монах.

Случва се млади хора да се замонашат, ориентирайки се към едни или други възможности, които, както те си мислят, ще се разкрият пред тях, ако станат монаси.

Огромна и трагична грешка правят хората, които се замонашват заради църковна кариера. В съвременната практика на Православната Църква архиерей може да стане само човек, приел монашество. Това води дотам, че хора със стремежи за кариера се замонашват, за да стигнат до църковните висоти. Но тези висоти биват достигани от малцина, защото монасите са много, а епископите – малко. И нерядко такива хора вече в зряла възраст се оказват в ситуация, когато разбират, че желанието им е неосъществимо, че са „изпаднали от потока” или така и не са влезли в този „поток”, който излъчва кадрите за архиерейско служение. И настъпва ужасна криза. Човекът разбира, че е погубил своя живот, лишавайки се от много неща заради една илюзия. Подобни ситуации трябва да бъдат изключени. Човек може да се замонаши само в случай, че е изцяло ориентиран към Бога, готов да даде на Бога целия си живот, да върви през тясната врата. Монашеството е максимална изява на онзи „тесен” път, за който говори Господ (Мт. 7:13; Лк. 13:24). Това е път за издигане към вътрешни висоти, път на вътрешните търсения и намирания – при външни загуби. А замонашването заради някакви външни цели изопачава самата същност на монашеството.

Недопустимо е да се приема монашество и по послушание. За съжаление, доста често се случва човек на някой етап от своя живот да не може да реши дали да приеме монашество или да встъпи в брак. Не усещайки в себе си достатъчно вътрешни сили за самостоятелно решение, той си казва: „Ще отида при духовника (вариант: при еди-кой си старец), и каквото ми каже той, това ще е волята Божия”. Такъв подход е порочен. Всички отговорни решения човек трябва да взема сам. И да носи пълната отговорност за тях. Разбира се, няма гаранции, че няма да стане грешка. Много хора са грешили в избора на жизнения си път. Но човекът, който сам е допуснал грешка, може сам и да я поправи, дори и това да му струва скъпо. Ако пък грешката е допусната от някой друг и човекът разбира, че съдбата му не се е сложила, защото някога поради неразумие той лекомислено е връчил решението за своята съдба на някой друг, вече няма кой да поправи тази грешка.

В беседата за брака аз говорих, че има два вида брак – бракът като тайнство и бракът като съжителство. Същото може да се каже и за монашеството: то може да бъде тайнство, а може и да не бъде. Монашеството, което е тайнство, преобразява целия живот на човека, променя го по фундаментален, радикален начин.

Между другото, има една съвършено неправилна традиция, наследена от времето, когато нашата Църква е била под силното влияние на западната схоластика – да прокарваме межда между тайнствата и обредите и да приемаме, че бракът е тайнство, а замонашването – църковна церемония, лишена от светотайнствен характер. Замонашването е също такова тайнство, както и другите тайнства на Църквата, защото съдържа всички признаци на тайнство. Човекът, приемащ монашество, получава друго име, подобно на това, което става в Кръщението. Той се облича в нова дреха. Както и в тайнството Кръщение, Църквата вярва, че се прощават греховете на човека, в това число и онези, които са канонично препятствие за приемането на свещен сан. И дори в самото чинопоследование на замонашването то е наречено тайнство – когато извършителят казва на замонашващия се: „Ти пристъпи към това велико тайнство”. Но монашеството се реализира като тайнство само тогава, когато се приема по призвание, за да стане път към вътрешно усъвършенстване, към изкачване на човека по онази „лествица” на придобиването на добродетелите и борбата със страстите, която толкова добре е описал в класическата си книга св. Йоан Синайски.

В кои случаи може да се каже, че монашството не се е състояло като тайнство, че замонашването се е оказало несполука или грешка? В случаите, когато човекът или се е замонашил против волята си, поради послушание на друго лице, или в твърде ранна възраст поради собствено неразумие, или под влияние на настроение или ентусиазъм, които са отминали. Вече като монах такъв човек разбира, че е направил грешка, че изобщо не е предназначен за монашески живот. От тази ситуация има три изхода.

При първия изход човекът успява да надвие себе си: той си казва, че след като е станал монах, след като Бог го е призовал към този начин на живот, той трябва да направи всичко, за да стане монашеството му наистина тайнство на единение с Бога. И човекът се старае с Божията помощ да внесе в живота си необходимия аскетически настрой. Това е най-добрият вариант, но за съжаление той се случва доста рядко.

По-често се срещат вторият и третият варианти. Вторият : човекът си остава монах, за да не наруши монашеските обети, но не изпитва при това нито радост, нито вдъхновение от това, че е монах, а просто „влачи товара си”, проклинайки съдбата. Третият вариант: монахът напуска манастира, „хвърля расото”, както казват хората, става мирянин.

Трудно е да се каже кое е по-доброто. От една страна, монашеските обети се дават веднъж завинаги, и според каноническите правила на Църквата дори и онзи монах, който е свалил иноческата дреха и е встъпил в брак, продължава да бъде монах, но паднал, живеещ в грях монах. И с нищожни изключения бившите монаси, които встъпват в брак, не получават църковна благословия за брачен живот и не могат да се венчаят в храма. Такава е традицията на Православната Църква. В този смисъл монашеските обети налагат върху човека по-големи задължения, отколкото брачните обети: Църквата може да признае развода, но никакво „размонашване” църковните канони не признават. И ако в брак можеш да встъпиш два пъти, то монашески обети можеш да дадеш само веднъж.

През първите две години на монашеския си живот живеех в манастир, в който едва ли не всеки втори монах се отказваше от обетите си и напускаше манастира. Някои от напусналите се женеха. Обикновено такива бракове бяха несполучливи и скоро се разпадаха. Спомням си един човек, който остави монашеството два дни след замонашването, което е свидетелство за пълната му вътрешна неподготвеност за монашески живот. Спомням си и друг случай: млад човек постъпи в манастира с огромен ентусиазъм. Той искрено искаше да се отрече от света, да води свят начин на живот, но беше общителен по природа, светски човек, а в манастира не намери онази духовна храна, онова духовно ръководство, което не само би могло да го задържи на пътя на монашеския живот, но и да изпълни с духовно богатство този живот. Като резултат той започна да губи трезвение, контрола върху себе си, започна да ходи в града, свърза се с жени, започна да свири в рок група (в миналото си той беше музикант). По-нататък – алкохол, наркотици. Накрая напусна манастира, ожени се, разведе се, и, не стигайки до четиридесет години, умря от превишена доза наркотици. Този и други подобни случаи заздравиха в мен убеждението, че решението за замонашване може да се приеме само след много трезв и сериозен размисъл, едва след като човекът се е утвърдил дълбоко в желанието си да води монашески живот и се е убедил, че това е неговото призвание, едва след дълга самопроверка.

Често ми се случва да общувам с млади хора на кръстопът. Някои от тях казват: „Понякога ми се иска да стана монах, но усещам съмнения, колебания”. Обикновено им отговарям, че докато у тях се запазва дори и сянка на съмнение, дори и слабо колебание, те не трябва да се замонашват. Съветвам ги да не бързат, да почакат поне три години, а след това да проверят не е ли отслабнало това желание, не е ли охладняло то, и ако то се е запазило, да се решават и да приемат монашество. Грешката може да има фатални последици, тъй като след като е дал монашески обети, а след това е разбрал, че монашеството не е лъжица за неговата уста, човекът рядко е способен да се върне към нормалния живот. През целия си останал живот той остава духовно травмиран, нравствено осакатен.

Както и бракът, монашеството има собствена динамика, и монахът може да се развие или в положителна, или в отрицателна посока. В монашеството човекът не стои на едно място: той или върви по пътя към Бога, натрупвайки полека-лека духовен потенциал, или постепенно губи онзи малък първоначален запас, който присъства у всеки човек, приемащ монашество. И в този смисъл, разбира се, е много важно човекът да се настрои правилно още от самото начало. Както и в брака, в монашеството може да има първоначална еуфория и последвало разочарование. Случва се, след като се е замонашил, човекът да се усеща през първите месеци тъй, сякаш е на небето – той е щастлив, струва му се, че се е сбъднала неговата мечта, че монашеският живот е тъкмо това, към което се е стремял. Но след това настъпва отрезвяване. Човекът започва да вижда, че в монашеския живот има свои трудности и изкушения, за които той се оказва неподготвен. Много важно е да успееш да преодолееш този критичен момент. Ако в брака съпрузите могат да преодоляват заедно критичните ситуации, то в монашеството човекът е оставен насаме със себе си. Разбира се, той не е сам, ако пребъдва в Бога, но подкрепата от хората е нещо, което често не достига на монаха. Нерядко не му достига правилно духовно ръководство, особено в наше време, когато опитните духовници са малко.

По съветско време в Руската църква имаше само 18 манастири, но дори и тогава хората се оплакваха от липсата на опитни духовни ръководители. Днес броят на манастирите е повече от 500, но духовно опитните наставници не са се увеличили от това. Та нали духовните ръководители трябва да израстват с десетилетия, а за да израснат те, трябва да има трайна монашеска традиция. Самите духовници трябва да бъдат ученици на опитни наставници. Силата на монашеството е именно в приемствеността на духовното ръководство, което, както и апостолското приемство, идва от раннохристиянските времена: духовният опит се предава от учител на ученик, а след това и самият той става учител и предава своя опит на своите ученици.

В историята на християнската святост не са малко примерите, когато монашеският опит се е предавал от учител на ученик. Преп. Симеон Нови Богослов бил ученик на преп. Симеон Благоговейни. След като получил от учителя си дълбоки знания в областта на аскетичния и мистичния живот, той ги записал и предал на своите ученици. Никита Ститат, написал житието на Симеон Нови Богослов, бил най-близкият му ученик. И самият Никита Ститат имал ученици, естествено. Непрекъснатата верига на приемството на духовния опит продължава от древността до наши дни. И дори по съветско време в Руската православна църква тази верига не е прекъсвала, въпреки че е била отслабена: духовно опитните ръководители, старците, са били през онези години голяма рядкост, но все пак са съществували.

А какво става сега? Открива се неголям манастир, епископът изпраща там 23-годишен игумен, той взема със себе си няколко двайсетгодишни послушници, и те започват да се възпитават едни други. Няма никаква гаранция, че юношата, назначен за настоятел само защото след като Църквата е получила в свое разпореждане манастирски имот, там е трябвало спешно да се настани някой, ще стане наистина добър наставник за тази младеж, която идва може би с голям ентусиазъм, с желание, но при липсата на достатъчно духовно ръководство може да се разочарова и да се окаже на лъжлив път.

Струва ми се, че както и приемането на свещенство, така и приемането на монашество трябва да става в зряла възраст. В древните манастири не замонашвали не само петнайсет– и седемнайсетгодишните, но дори и двайсетгодишните. Към замонашване се подготвяли твърде дълго. Преди да постъпи в манастир, човекът дълго размишлявал. Никой не го карал да влезе в манастир, както правят днес някои духовници, подтиквайки младежите към приемане на монашество. Постъпвайки в манастира, човекът дълго пребивавал в положението на послушник; ако се разочаровал, той можел спокойно да напусне, за да започне пълноценен живот в света. И само ако човекът, прекарвайки много години в манастира, разбирал, че това е неговият път, го замонашвали. По този начин замонашването било не начало на монашеския му път, а завършек на дългогодишна проверка: тя потвърждавала, че човекът е призван към монашество, че желанието му да стане монах не е скорозрейно, прибързано, че това е собственото му желание, а не желанието на друго лице, опитало се да го принуди към монашество.

Говоря това с пълното съзнание, че можете да ми напомните, че самият аз съм се замонашил на двайсет години. На това мога да отговоря само, че в известен смисъл ми провървя, решението ми да се замонаша беше, възможно, юношеско и незряло, но въпреки това през изминалите 13 години не е имало ни една секунда, в която да съм бил разочарован от това, в която да съм си мислил: „А дали не направих грешка?” Дори и в най-трудните минути, а те не бяха малко, никога не съм усещал, че призванието ми може да бъде нещо друго.

На други обаче е провървяло значително по-малко. И знам немалко случаи, когато, след като е приел монашество на младини, човекът след известно време е осъзнавал, че това е било грешка, но продължавал да стои в манастира, да „влачи ярема” без вдъхновение, без радост. Случвало ми се е да виждам монаси, които са в перманентно състояние на униние и на които всичко е омръзнало в този живот. За да се утешат поне малко, те или ходят на консултации при психотерапевти, или слушат по цели дни класическа музика, или търсят утеха в алкохола.

Ако ли пък монашеството е прието със съблюдаване на всички изброени условия, прието по призвание, то може да стане за човека средство за разкриване на вътрешния му потенциал, да му даде възможности, които не дава животът в света. Монахът по определение е свободен от много вериги, с които е вързан животът на мирския човек. Монахът има възможността да се съсредоточи върху най-главното, и ако той ориентира живота си към него – към това, което е „единственото потребно”, тоест към Самия Бог, – неговите придобивки могат да са много големи. Преди всичко той може да познае от собствен опит какво означава онази близост на човешката душа към Бога, за която са писали светите отци в тълкуванията си на Песен на Песните. Той може да познае Бога или, както казваше отец Софроний, цитирайки думите на апостол Йоан Богослов, „да види Бога както си е”. Той може да придобие много духовни умения и да стигне до светост. Разбира се, пътят към светостта е открит за всеки човек, независимо дали е монах, свещеник или мирянин, живее ли в манастир или в света. Но монашеството може да създаде за човека особени условия, при които той среща по-малко препятствия от мирските хора. На пътя на монасите има други препятствия – онези изкушения, които не са познати на хората, живеещи в света. Това е особена борба, особен подвиг. Но, повтарям, възможността да разкрият вътрешния си потенциал, да посветят целия си живот на Бога се предоставя само на онези монаси, които са се замонашили по призвание.

Монашеството, както вече казах, е най-радикалният израз на онова влизане през „тясната врата”, към което Господ призовава всички християни. В древната Църква монашеството се формирало постепенно. Имало групи аскети, подвижници, които давали обет за безбрачие; някои от тях се оттегляли в пустинята, други оставали да живеят в градовете. Главната цел, която си поставяли, била духовната работа над себе си – онова, което в Стария Завет се наричало „ходене пред Бога”, когато целият живот на човека бил ориентиран към Бога и всяко дело, всяка дума били посветени на Бога. В Сирийската църква през IV век тези подвижници се наричали „синове на Завета” или „дъщери на Завета”: те давали обет за безбрачие, за да се посветят на служене на Бога и Църквата. В Кападокия през същия период монашеското движение се развивало с бързи темпове, създавали се общини от аскети. Важна роля за формирането на кападокийското монашество изиграл св. Василий Велики. От него до нас са стигнали няколко сборници с нравствени правила. Прието е да се смята, че това са монашески правила, но въпреки това думата „монах” не се използва в тях. Работата е там, че Василий Велики е писал своите правила не само за монасите, но и за всички аскетично настроени християни – за всички, които искали да градят живота си според Евангелието. Та нали по същината си монашеството не е нищо друго освен евангелски начин на живот, стремеж към изпълняване на същите заповеди, които са дадени и на живеещите в света. Неслучайно св. Йоан Лествичник казвал: „Светлина за монасите са ангелите, а светлина за хората е монашеският живот”. И неслучайно през византийската епоха и в Русия монашеският живот е бил възприеман като някакъв еталон, и животът на обществото бил в значителна степен ориентиран към аскетичните монашески правила.
По такъв начин няма никакво противоречие не само между монашеството и брака, но и между монашеството и живота в света. Св. Исаак Сириец казва, че „светът” е съвкупност от страсти. И монахът се отдалечава от този „свят” – не от света като творение Божие, а от падналия, греховен свят, затънал в пороци. Отдалечава се не поради омраза към света, не поради гнусене от света, а защото извън света той може да натрупа онзи духовен потенциал, който впоследствие ще реализира за служене на хората. Преп. Силуан Атонски казвал: мнозина обвиняват монасите, че те даром ядат хляба си, но молитвата, която те отправят за хората, е по-ценна от много неща, които хората в света вършат за полза на ближните.

Преп. Серафим Саровски казвал: „Добий мирен дух и хиляди ще се спасят покрай теб”. Отивайки в пустинята за пет, десет, двайсет, трийсет години, отшелниците придобивали „мирен дух”, онзи вътрешен мир, който толкова липсва на живеещите в света. Но след това те се връщали при хората, за да споделят с тях този дар. И наистина хиляди хора се спасявали покрай тези подвижници. Разбира се, имало много подвижници, които напуснали света и не се върнали в него, които умрели в неизвестност, но това не значи, че подвигът им бил напразен, защото молитвите, които те отправяли за ближните си, помогнали на мнозина. Добивайки святост, те станали ходатаи и застъпници за хилядите, които били спасени с молитвите им.

Замонашвайки се, монахът дава три основни обета: за нестежание, целомъдрие и послушание.

Нестежанието може да се разбира по различни начини. Може да става дума за пълна доброволна нищета, когато човекът се отказва от всякакви земни блага, от всякаква собственост. Но в повечето случаи става дума за това, че монахът, притежавайки едни или други материални блага, се отнася към всичко, което има, така, сякаш го е взел назаем. Монахът и към живота си трябва да се отнася така, сякаш му е даден назаем. В „Лествицата” и другите паметници на аскетичната литература се говори за добродетелта на странничеството, когато човекът разбира, че няма тук, на земята, „свой град, но бъдещия търси”, защото духовната му родина е Небесният Йерусалим. И именно към него е насочен духовният взор на монаха.

Обетът на целомъдрието не се свежда само до безбрачие. „Целомъдрието” е славянска дума с много дълбок смисъл. Тя ни говори за това, че човекът трябва „целостно да мъдрува”, тоест във всичките си постъпки и помисли да се ръководи от „мъдростта, която слиза отгоре”, която е Самият Христос.

И най-сетне послушанието. Този монашески обет може да бъде изпълняван по различен начин: монахът в манастира е в послушание на своя игумен, монахът, служещ в енорията – на своя епископ. Но каквито и да са външните обстоятелства на живота на монаха, той винаги трябва да помни, че животът му вече не принадлежи на него, а е посветен на Бога, Църквата и хората. И монахът оправдава своето призвание само тогава, когато животът му носи плодове и в отношенията му с Бога, и в отношенията му с Църквата, и в отношенията му с хората. Монахът носи полза в отношенията си с Бога, ако постоянно работи над себе си и духовно преуспявайки, се издига „от сила в сила”. Той носи полза на Църквата или като съвместява монашеския си живот със служене на Църквата в свещенически сан, или като се занимава, без да е свещеник, с някаква друга църковна дейност, например с благотворителност, преподаване. Монахът носи полза на хората или като им предава духовния опит, който е натрупал в себе си, или като трупа този опит, за да го сподели впоследствие с хората, или просто като се моли за тях.
В крайна сметка послушанието е вслушване в Божията воля, стремеж на човека да доближи максимално волята си до Божията воля. И монахът е онзи, който доброволно се отрича от своята воля, предавайки целия си живот в Божиите ръце. Монахът трябва да се стреми да стигне до толкова пълно сливане на волята си с Божията воля, че да се уподоби на Иисус Христос, Който в Гетсимания зовял Своя Отец: „Отче Мой! Ако е възможно, да Ме отмине тази чаша; впрочем, не както Аз искам, но както Ти” (Мт. 26:39). В тези думи се проявила, от една страна, Неговата човешка воля и естественият за всеки човек страх пред страданията, а от друга – пълната преданост на Божията воля и всецялата готовност да повери живота Си на Бога.

В заключение бих искал да кажа, че за разлика от брака монашеството е дял на избраници – избраници не в смисъл, че са по-добри от другите, а в смисъл, че усещат призвание и вкус към усамотеността. Ако човекът не усеща потребност от усамотяване, ако му е скучно да бъде насаме със себе си и с Бога, ако постоянно му е необходимо нещо външно за запълване на живота му, ако не обича молитвата, не е способен да се разтвори в молитвената стихия, да се потопи в нея, да доближи чрез молитвата към Бога – в този случай той не трябва да приема монашество.

Превод: Андрей Романов

Списание Мирна, бр. 31 [поръчай]