Апостолският пост и нашето привидно християнство

Постът е време на интензивно лечение. Апостолският пост е точното време да се постараем да проявим особено внимание към всички язви, засягайки които, ние взаимно се отблъскваме, разрушавайки апостолското дело на съзиждане на Църквата.

Ние сме свикнали да наричаме този пост „Петров”, въпреки че той предшества паметта не само на апостол Петър, но и на друг апостол – съвършено различен според земните критерии: човек, от когото към момента на обръщането в християнството, ако и да е имало нещо общо с Петър, то е бил само етническият произход – и нищо повече!

В момента на духовното проглеждане на Савел те двамата с Петър, макар и да вярвали в един и същи Бог, Го изповядвали толкова непримиримо различно, че още тогава било възможно да се говори за различни религии. Макар че самите християни в Йерусалимската църква засега възприемали всички едноплеменници като единоверци и онези от тях, които не разбирали, че Иисус е същият Този Месия, Когото предвъзвестявали пророците, те възприемали като съблазнили се и заблудили се, като имащи нужда от разяснения, но свои…

На езичниците апостолите проповядвали Бога като незнаен, непознат до този момент (Деян. 17:23), а на юдеите – като Бог на Авраам, Исаак и Яков, Който в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, а в последните тия дни им говори чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете (Евр. 1:1-2). С това се акцентира върху степента на тяхната отговорност. Но апостол Павел, наричайки себе си апостол на езичниците (Рим. 11:13), не снемал от себе си отговорността нито за своя избор, нито за това колко трудно и след какво бил направен, нито за своите заблудили се едноплеменници, на които не преставал да проповядва покаяние и от които не се отричал (Рим. 9:1-5).

Павел – наследствен римски гражданин, високо образован фарисей (Деян. 23:6), който никога в живота си не бил предавал своя Бог, отначало ревностен гонител на християните, но впоследствие повече от всички апостоли потрудил се в благовестието (1 Кор. 15:10; 2 Кор. 11:23), и Петър – прост рибар, който не можел да се похвали нито с изискано обкръжение, нито с изтънчено възпитание, нито с блестящо образование, един от най-близките Христови ученици, който Го обичал повече от всички апостоли и познал своята немощ, след като Го предал… С изключение на етническия им произход, какво общо има между тях, освен Христос? Нищо.

А и нищо, освен това, не е необходимо. На тях.

А ние през цялото време имаме нужда от нещо друго, освен Христос и единството в Него. Ние през цялото време се опитваме да Го използваме, за да разкъсаме и да поставим пред себе си в чинията по-голям къс месо: и земното храним, и с Христос някак си не се разделяме, всичко е някак си в Христос – какъв наивен цинизъм!… А за този, за когото Христос е не средство, а Цел – на такъв, оказва се, не е необходимо нищо, освен Него. Или, може би, между другото, и то само в онази степен, в която не му пречи да пребивава с Него и в Него.

Тук му е мястото да кажа, че това, което пречи на някого да пребивава с Христос заради нас, пречи преди всичко на нас. И толкова по-зле за нас, ако не осъзнаваме това. Ето кое заслужава нашето най-дълбоко внимание, защото от това доколко сме внимателни към своите ближни, особено към онези, които все още не са укрепнали във вярата, и поради това са особено уязвими, зависи доколко адекватно те ще реагират на Благата вест.

Ако между Божието слово и слушателите стоят образите на онези Негови служители, чийто живот се разминава с проповядваните от тях ценности, и още повече, когато те проповядват нещо несъвместимо с буквата и духа на Новия Завет, това семе не просто ще падне край пътя и ще бъде изкълвано от птиците (Мат. 13:4), но и ще предизвика реакция, за която Господ предупреждава, убеждавайки ни да не хвърляме бисера пред свинете, за да не стъпчат скъпоценността и да разкъсат онези, които я разпиляват (Мат. 7:6).

Само че в разглеждания от нас случай причината за такова отношение не е в неспособността на хората, поробени от страстите, да оценят по достойнство предлаганото словесно съкровище; тук има нещо съвсем друго: човек реагира агресивно, когато му „мисионерстват”, не защото пренебрегва духовните ценности, а защото този, който му ги проповядва, или сам не се ръководи от тях в живота, или може би той се ръководи от тях, но заради Божиите заповеди пренебрегва някого от своите „събратя” (и колкото по-висок е статутът, толкова по-голяма е съблазънта).

Става дума не само за греховете, попадащи, освен под Божия съд, и под законите на съдебната институция, не само за каноничните или догматическите нарушения, но и за това как ние отстояваме наистина нетленните ценности.

В нашето сложно време се извършва толкова последователно изтласкване на традиционните нравствени ценности от масовото съзнание, а грозотата на греха толкова мащабно ни се поднася като някаква „различна” красота, че този адски фон всякакви методи могат да изглеждат свети, всяка, дори и най-суровата реакция – оправдана… И ние не забелязваме как, борейки се със злото, не само се сриваме в някакви спонтанни емоционални изхвърляния, а именно си позволяваме несъвместими с Евангелието състояния на душата, от които се раждат и съответните концепции, насочващи най-низшите наши стремежи уж към защита на потъпканите високи ценности.

Те несъмнено трябва да бъдат защитавани, особено истински светите (и тук трябва трезво да преценяваме, защото не всичко високо е и свято).

Но, съгласете се, тук става някаква чудовищна подмяна, когато от името на религията на любовта, религията на свободата, религията, провъзгласила равенството на всички хора, независимо от етническия им произход, полова или социална принадлежност, когато от устата на нейните служители и авторитетни представители се провъзгласяват такива позиции, мнения и призиви, че у много хора, имащи някаква представа за Христовото учение, и поради това очакващи да видят вдъхновяващ пример на мъдрост, уважение към личността, уважение към свободата на религиозния избор, пример на тактичност в общуването, коректност в подбора на изразите, деликатност в контактите с представители на други националности и култури, възникват редица реторични въпроси…

И тогава християнството или се отхвърля, попадайки в групата на човеконенавистническите възгледи, или провъзгласяваните, меко казано, категорични мнения безкритично се приемат като идващи от Църквата, а може би, от Бога, и верните чеда се смятат за задължени да градят своето мислене в съответствие със стереотипите и етикетите на тоталитарното съзнание.

Какво отношение има всичко това към темата за Апостолския пост? Най-пряко отношение. Нали постът е време не само за смиряване на плътта, не само за дълбоко очистване на душата, но и начин за нейното освобождаване от пристрастията на този век, които вечно ни въвличат във всевъзможни разпри, при това така, че се създава измамното впечатление, че уж нашият избор се ограничава до едно от двете: или да се съгласим със своя опонент и да преминем на негова страна, или, отхвърляйки неговата заблуда, заедно с това да отхвърлим и всичко човешко в него, мимоходом заклеймявайки такива ценности като толерантност, политическа коректност и мултикултурализъм.

Впрочем апостол Павел, както разбираме от неговите послания, отделял достатъчно внимание на всички тези днес дискредитирани ценности, чиито понятия лукаво са подменени в масовото съзнание. Такива термини още не са били измислени в апостолската епоха, а зачатъци на съответните представи в древната Църква вече са съществували: например, говорейки за толерантност, ние можем да си спомним думите на Апостола: Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях: за иудеите станах като иудеин, за да придобия иудеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои (1 Кор. 9:19-22).

Обърнете внимание, че за юдеите, елините, подзаконните, немощните той бил именно като (юдеин, елин и т. н.), без да лицемерничи, без да се отрича от истината, от своите убеждения, а напротив, като проповядвал Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство (1 Кор. 1:23). Това е и истинската, присъща на християнството толерантност, противоположна на нашата ревност уж по Бога: апостолското като че ли (юдейство, елинство, подзаконност, чуждост на закона, немощ) в противовес на нашето синкретично, малодушно, топлохладно псевдохристиянство.

По-нататък, във връзка с недоразумението, възникващо на почвата на лицемерното разбиране за политическата коректност, можем да си припомним речта на апостол Павел в ареопага. В книга Деяния се отбелязва, че в Атина Павел се възмущаваше духом, гледайки тоя град, пълен с идоли (Деян. 17:16), но, изказвайки се пред неговите граждани, той изобличава тяхната заблуда с такава виртуозна тактичност, която за векове остава еталон и алгоритъм на мисионерството: Мъже атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам (Деян. 17:22-23).

И това е не толкова „дипломатически ход”, с цел да предразположи аудиторията, и със сигурност – не е стратегически оправдано лицемерие, а… любов, да, любов, внимателно заобикаляща острите ъгли, за да не засегне и нарани ближния (дори ако той е противник), ако това не е продиктувано от жизнена необходимост.

А за апостолското разбиране за мултикултурността особено красноречиво свидетелстват думите на апостол Павел от същата реч в ареопага за това, че Творецът произведе от една кръв целия род човешки да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване, за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме, както и някои от вашите стихотворни са казали: „Негов сме и род” (Деян. 17:26-28).

Напълно разбираемо е, че когато думите дълго се използват с фалшиво значение, се дискредитират и назованите с тях явления, става подмяна на понятията. Затова няма нищо чудно в това, че думата „толерантност” се разбира като аморфна, безволева отстъпчивост, съглашателство и дори поощряване на всевъзможни изкривявания, „полическата коректност” – като лицемерна вежливост с камък в пазвата, а „мултикултурността” – като потискане на традиционната култура и угодничество пред силните на деня.

Тъй като тези термини, а заедно с тях и понятията, се тълкуват като лукави уловки на княза на този свят, то в тоталитарното по дух налагане на своето мнение и воля, в просташкия, подигравателен тон и отношение, в зоологическия национализъм или интернационалистическия шовинизъм и други противоположности на гореспоменатите демократични ценности, някои православни са склонни да виждат едва ли не противоотрова срещу ада и погибелта. Но в тази измамна маневра всъщност се състои бесовската уловка, така че ние, защитавайки се от злоупотребата и пагубните последици от нея, да отхвърлим и самата ценност, с която се злоупотребява, както например по време на Реформацията било отхвърлено Свещеното Предание поради това, че цинично злоупотребявали с него.

Ние някак подозрително лесно, да не кажа охотно, се отказваме от ценностите, които са били дискредитирани или непосредствено от нас, или с наше съгласие (поради невежество, леност или безотговорност – в дадения случай не е важно). Но нали е общоизвестно, че най-добрият начин да провалиш някаква идея, е да я издигнеш до абсолют и да я доведеш до абсурд, изопачавайки с това нейния изначален смисъл, представяйки уродливите форми на нейното некомпетентно (или умишлено непохватно) въплъщение като истински плодове, по които се предлага да се съди за дървото.

Да си спомним, че именно християнството е посяло и отгледало в света и самата представа за свободата на съвестта и за това, в частност, че въпрос на съвестта е и изборът на религия. Нали в Римската империя религията се е изповядвала на принципа cujus regio, ejus religio („чиято е властта, негова е и вярата“); обществените богослужения били начин за изразяване на политическа благонадеждност и лоялност към държавната власт, а човек, който се осмелявал да се придържа към мнението, че „религията е въпрос на лични убеждения и лична съвест”, се смятал за луд. „Християнството, отхвърляйки държавната религия – казва професор В. В. Болотов, – заедно с това посегнало на това право на Рим. Неговото искане за свобода на личното убеждение по въпросите на религията можело да изглежда неразумно и неразбираемо от гледна точка на класическия свят. Ако полският пан изсичал своя собствена златна монета с чудовищна големина, това имало характера на панска глупост. И претенциите на християните в този случай към римските управници изглеждали подобни на това ако в наше време някой би поискал за себе си правото да сече своя собствена монета. Култа и религията установява не индивидът, а държавата, както правото да сече монети принадлежи също така на държавата. Така, въставайки срещу държавната религия, християните били набелязани за виновни за държавни престъпления”.

Да си спомним, че именно християнството, чрез устата на апостол Павел, е казало, че в новия човек, обновяващ в познанието, по образа на своя Създател „няма ни елин ни иудеин, ни обрязване ни необрязване, ни варварин ни скит, ни роб ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:10-11).

Наистина, стоиците също учели за независимостта на човешкото достойнство от расата или социалното положение, но техните възгледи така и останали дял на твърде ограничен кръг от хора, докато християнството внедрило това разбиране в масовото съзнание, благодарение на което (а не поради привидна нерентабилност) постепенно станало възможно ликвидирането на робството.

При това, което е важно, християнството не отрича и не игнорира различните земни особености, сами по себе си неутрални в духовно-нравствено отношение. То издига човека над тях, при това като че опирайки се на тях и същевременно не допускайки някоя от тези форми и средства за самоидентификация да получи привилегирован статут. Единственият критерий, въз основа на който може да се отдава предпочитание на каквито и да било земни ценности, е делото на спасението.

Расата, националният произход и полът, социалната принадлежност и други особености от такъв порядък изобщо не влияят на спасението на душата. Дали някой е „чернокож на преклонна възраст” или млада блондинка – това съвсем не определя от коя страна на Христос ще застане. Здравословното състояние или интелектуалното развитие могат да изиграят решаваща роля за устройването на работа или постъпването в учебно заведение, но и те нямат никакво значение за вечността.

Единственото, което си заслужава да отбележим, е че здравето трябва да се пази, а образованието да се повишава, защото слабото здраве угнетява духа, а ниското ниво на интелектуално развитие  често се оказва онази „ахилесова пета”, поради която например простият човек се поддава на лукавата агитация на „провокаторите и враговете на Църквата”, както ги нарича покойният патриарх Алексий ІІ.

Съвсем друго са такива „особености”, които не са нищо друго, освен повреденост на природата на човека, като следствие от грехопадението на нашите прародители. Такава „особеност” например е хомосексуалността, която, като наклонност още не е грях, ако помислите, възникващи на тази почва, не срещат „топъл прием” в душата и човекът не ги осъществява, тоест ако хомосексуалността не преминава в съответния начин на мислене и действие, в хомосексуализъм.

Но в случай не става въпрос за това, а за ценностите, които днес се превъзнасят като хуманни; за ценностите, които, посети в света като християнски идеи, още в епохата на Възраждането по парадоксален начин са започнали да се размножават в езическото съзнание като мая в тесто. Разпространявайки се и, в същото време, сякаш побеждавайки, те постепенно се трансформирали в това, че под техните имена сега се разбират и насаждат техните противоположности.

Но виновно ли е християнството за това, че сега, като че в името на тържеството на свободата на съвестта, нещата стигат дотам, че потомците по плът на древните мъченици и изповедници на Христовата истина снемат от публичните места символите на своята вяра, за да не смущават друговерците и да не оскърбяват техните религиозни чувства? Виновни ли са основните принципи на християнското учение за това, че светът, изкривявайки ги и интерпретирайки ги лъжливо, злоупотребява с тях, привличайки някои хора с техните маски, а други, обратно, отблъсквайки, но не от злото, скрито под маската на доброто, а от самото добро, въз основа на това, че под неговата маска се крие злото?…

Поредният реторичен въпрос, на който все пак всеки отговаря самостоятелно и в зависимост от това се оказва от едната или от другата страна на Истината, в светлината на която всеки от нас, ако не тук, то отвъд прага на временния живот, ще разгледа и оцени всяко свое умозаключение, всяко изказване, изразяване на симпатия, подкрепа или напротив, осъждане, отхвърляне – всеки прави своя избор. Ако не тук и сега, то там и тогава, но ние ще разберем кое колко струва; ще разберем колко глупаво е, бидейки Божии чеда, да се ядем взаимно поради разлики във второстепенното, и колко срамно е да унижаваме вечното и святото, издигайки до неговото ниво временното и, колкото странно да звучи, привидно високото.

Апостол Павел, който, както по-горе споменахме, подчертавал неутралността и второстепенността на националните, социалните и останалите особености, прекрасно разбирал, че тези незначителни, и дори съвсем маловажни за спасението на душата ценности, ни правят уязвими за бесовските въдици; че и пренебрегването им, и излишната снизходителност към тях са еднакво опасни, но именно поради това той в своето апостолско служение съчетавал неутрализирането им с много внимателно отношение към тях, давайки ни пример за това, че по възможност трябва да неутрализираме второстепенното в себе си (не да го изкореняваме напълно, защото това е равнозначно на самоскопяване), а да го уважаваме у ближния, или поне да се стремим да не го засягаме.

Наричайки този пост „апостолски”, ние се подготвяме да почетем не само паметта на първовърховните Апостоли, но и самото апостолско служение, което именно чрез тази различност на Петър и Павел подчертава надсветската природа на църковното единство.

Всички ние сме хора и много добре знаем, че нищо човешко (под „човешко” обикновено се разбира падналата природа) не ни е чуждо; всички държим на някакви свои предпочитания, които сме склонни да абсолютизираме, да догматизираме и канонизираме. Затова да ни даде Бог навреме да разпознаваме в себе си пристрастието към каквото и да било, и да отсичаме готовността да следваме своите предпочитания за сметка на единството в Христос.

Когато противоречието е толкова принципно, че засяга това единомислие, при което трябва „да изповядваме Отца и Сина и Светия Дух, Единосъщната и Неразделна Троица”, а в качеството на спазването на необходимото условие за това единомислие, ще си позволя да напомня, Църквата ни призовава „да възлюбим един другиго”, тогава, разбира се, не можем да отстъпваме и, ако е необходимо, трябва да проявяваме твърдост, дори суровост (но не жестокост, както би се искало на някои „ревнители”). А в останалото…

Мисля, че тук е подходящ един такъв пример. В детството, когато бях съвсем малък, в едно скарване унизих човек. Не помня подробности, но постигнах това, което исках, изкарах противника от строя. Мъмрейки ме, тогава чичо ми ми разказа за една етична норма в спорта: да не се възползваш от болезнената уязвимост на противника. Например в бокса: ако, да допуснем, веждата му е разкъсана и е залепена с пластир, ти трябва да се стремиш да не попадаш на това място (само не ми обяснявай, че в живота не е така; спазването на каквито и да било правила на честта е лично дело, но честото нарушаване на етичната норма не я отменя). Ето, нещо подобно трябва да спазваме и в полемиката, за да не преминава състезанието между съперниците в сбиване между врагове. Това се отнася за всички въпроси, но най-вече за преходните ценности, именно защото те са ни болезнено скъпи, правейки нашите души уязвими, раними.

Господ е Лекар. Ние сме болните, които имаме нужда от Него. Постът е време за интензивно лечение. Апостолският пост е времето да се постараем да проявим особено внимание към язвите на другия, които не бива да засягаме, за да не се отблъскваме взаимно, един от друг, разрушавайки апостолското дело на съзиждането на Църквата. I www.pravmir.ru

 

Превод: Татяна Филева