Свети Силуан – мисли за свободата

Животът на стареца основно протичаше в молитва, а молещият се ум не мисли, т.е. не разсъждава, а живее. Действието на ума, който се моли, не е опериране с абстрактни понятия, а съучастие в Битието. Умът, който истински се моли, борави не с категориите на рационалното мислене, а с качествено различни категории и този друг род категории е самото битие в неговата действеност, което не се побира в тесните рамки на абстрактните понятия.

Старецът не беше философ в обичайния смисъл на тази дума, но беше наистина мъдрец, с познание за онова, което излиза извън пределите на философията.

Да вземем за пример опита на „помненето на смъртта”. Така в аскетическите писания на отците се нарича не обикновеното съзнание на човека за неговата смъртност, не простото помнене, че ще умрем, а особено духовно усещане. Помненето на смъртта започва с осъзнаването на краткостта на нашето земно съществуване; ту отслабвайки, ту засилвайки се, то понякога минава в дълбоко усещане за тленността и преходността на всичко земно, изменяйки по този начин отношението на човека към всичко в света; в съзнанието му всичко, което не пребъдва вечно, се обезценява и се появява усещането за безсмислеността на всички земни придобивки. Вниманието на ума се отдалечава от околния външен свят, съсредоточавайки се вътре, където душата застава лице в лице пред непостижимата бездна на мрака. Това видение буди в душата ужас, който поражда напрегната молитва, неудържима ни денем, ни нощем. Времето губи своите измерения, но отначало не защото душата е видяла светлината на вечния живот, а обратно – поради това, че всичко бива погълнато от усещането за вечна смърт. Накрая, минавайки през много и различни стадии, душата под действието на благодатта се въздига в областта на безначалната божествена светлина. И това не е философски „трансцензус”, а животът в неговата истинска проява, който не се нуждае от диалектически „доказателства”. Това знание не може да се определи, докаже и изложи, но при цялата му неопределимост то, както и истинският живот, е несравнимо по-могъщо и вътрешно по-убедително, отколкото най-безупречната абстрактна диалектика.

Старецът се моли: „Господи, хората са Те забравили – Тебе, техния Творец, и търсят своята свобода, и не разбират, че Ти си милостив и обичаш каещите се грешници, и им даваш Своята благодат на Светия Дух”.

Като се моли на всезнаещия Бог, старецът не многослови и не пояснява мислите си. „Хората търсят своята свобода”, т.е. вън от Бога, вън от истинския живот, там, където я няма и не може да я има, където е „външната тъмнина”, защото свободата е само там, където няма смърт, където е истинското, вечното битие, т.е. в Бога.

„Ти си милостив и им даваш благодатта на Светия Дух.” Бог дава дара на Светия Дух и тогава човек става свободен. „Дето пък е Духът Господен, там има свобода” (2 Кор. 3:17). „Всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (Иоан 8:34-36).

В благодатната молитва битийното или, както казваше старецът, опитното познание за човешката свобода е необикновено дълбоко. С цялата си душа той съзнаваше, че истинското робство е само едно – робството пред греха, и че истинската свобода е само една – възкресението в Бога.

Докато човек не постигне своето възкресение в Христа, дотогава в него всичко е изкривено от страха пред смъртта, следователно и от робството пред греха, а измежду хората, които още не са познали благодатта на възкресението, изкривяванията избягват само онези, за които е казано: „…Блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29).

__________

Непостижим и неопределим в своите извори, в своята вечна основа е духовният живот, прост и единен по същество – ние не знаем как да го назовем. Може би някой би нарекъл тази област свръхсъзнание… Но тази дума е и неразбираема, и нищо не определя, освен съотношението между рефлективното съзнание и онзи свят, който излиза отвъд пределите му.

Като преминава от тази неопределима област в сферата, подлежаща вече на нашето вътрешно наблюдение и дори на известен контрол, духовният живот се проявява двояко, а именно: като духовно състояние или преживяване и като догматическо съзнание. Тези два аспекта, различни и някак даже отделни във „въплъщението” си, т.е. в своята оформена изява в нашия емпиричен живот, по същността си представляват един неделим живот. Поради това всяко аскетическо действие, всяко духовно състояние неразривно е свързано със съответстващо му догматическо съзнание.

Като имаме предвид казаното по-горе, винаги сме се старали да разберем с какво догматическо съзнание беше свързана великата молитва и великият плач на стареца за света.

Превеждайки думите на стареца – трудно постижими в тяхната свята и велика простота – на по-достъпен език, разбираем за съвременните хора, се надяваме по-долу да изразим поне приблизително неговото догматическо съзнание.

Старецът говореше и пише, че любовта Христова не може да понесе някой да погине, и че в грижата си за спасението на всички тя върви към своята цел по пътя на жертвата.

„Господ Иисус Христос, Синът Божи го кара. Той дава на монаха любовта на Светия Дух и от тази любов сърцето на монаха винаги скърби за хората, защото не всички се спасяват. Сам Господ дотолкова е скърбял за хората, че е предал Себе Си на кръстна смърт. И Божията майка е носела в сърцето си същата скръб за хората. И тя, подобно на своя възлюбен Син, е желаела всички, до един, да се спасят” (Писанията на стареца, стр. 429).

Истински по християнски може да спаси само любовта, т.е. привличайки; тук няма място за никакво насилие. В стремежа си да спаси всички любовта се стреми да стигне до всички, и затова тя ще обгърне не само света на онези, които днес живеят по земята, но и вече умрелите, и самия ад, и онези, които още има да се родят, т.е. целия Адам. И ако любовта ликува и се радва, когато вижда спасението на братята, тя плаче и се моли, когато вижда обратното, т.е. тяхната гибел.

Попитахме стареца: как е възможно някой да обича всички хора? И къде да намерим такава любов, че да станем едно с всички?

Старецът отговори:

– За да станем едно с всички, както казва Господ: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21), не трябва нищо да измисляме, всички имаме едно естество и затова за нас би било естествено да обичаме всички; а силата да обичаме я дава Светият Дух.

Силата на любовта е велика и победоносна, но не е докрай. В човешкото битие има определена област, където дори на любовта е сложена граница, където дори тя не е пълновластна. Коя е тази област?

Свободата.

Свободата на човека е истински реална и е толкова голяма, че нито жертвата на Самия Христос, нито жертвата на всички, тръгнали след Христос, не може непременно да доведе до победа.

Господ е казал: „И кога Аз бъда издигнат от земята (т.е. разпънат на кръста), всички ще привлека към Себе Си” (Иоан 12:32-33). Така любовта Христова се надява да привлече всички към себе си и затова слиза до последните дълбини на ада. Но някой – неизвестно кой, неизвестно дали ще са мнозина или малцина – може дори на тази съвършена любов и съвършена жертва да отговори, отхвърляйки Бога дори в плана на вечността, и да каже: а аз – не искам.

Тъкмо тази страшна възможност за свобода, разбрана в духовния опит на Църквата, е довела до отхвърлянето на идеята на оригенистите.

Без съмнение оригенисткото съзнание не може да роди такава молитва, каквато виждаме при стареца.

Това, което старецът беше познал при Явяването на Христос, бе за него над всякакви съмнения и колебания. Той знаеше, че Явилият се е Господ-Вседържител. Знаеше, че смирението Христово, което беше познал, и онази любов, която го беше изпълнила до края на силите му, са действие на Бога – Дух Свети. В Духа Свети той беше познал, че Бог е безпределна любов и безкрайно милосърдие, но това, че знаеше тази истина, не го беше довело до мисълта: „все едно, всички ще се спасят”. Съзнанието, че е възможна и вечна гибел, беше останало дълбоко в духа му и това беше така, защото в състоянието на благодат пред душата се открива мярката на човешката свобода.

__________

Същността на абсолютната свобода е да определиш сам във всяко отношение своето битие – напълно независим, без никакво ограничение или необходимост. Това е свободата на Бога; човекът няма такава свобода.

Изкушение за човека, сътворен свободен и по образ Божи, е да иска сам да създаде своето битие, сам да го определи във всичко, сам да стане бог, а не да приеме само онова, което му се дава, тъй като в това има чувство на зависимост.

Блаженият старец казваше, че и това изкушение, както и всяко друго, се преодолява с вяра в Бога. Вярата в благия и милосърдния Бог, вярата, че Той е по-високо от всяко съвършенство, привлича благодатта към душата и тогава го няма тягостното чувство на зависимост, а душата обича Бога като истински рòден Отец и живее чрез Него.

__________

Старецът беше човек малограмотен, но неговият устрем към познание на истината съвсем не беше по-малък, отколкото у когото и да било другиго. Пътят обаче, по който той вървеше към познание за търсената истина, беше съвършено различен от методите на умозрителната философия. Знаейки това, с голям интерес следяхме как в съвсем особена атмосфера и своеобразна форма през неговия ум преминаваха най-различни богословски проблеми и влизаха в съзнанието му, оформени като решения. Той не можеше да развива даден въпрос диалектично и да го изразява в системата на рационалните понятия, боеше се „да не сгреши в собствената си оценка”, но изказваните от него положения носеха печата на изключителна дълбочина. И неволно възникваше въпросът: откъде у него такава мъдрост?

Цялото битие на стареца доказваше, че до познаването на висшите духовни истини води не „външното” обучение, а спазването на евангелските заповеди. Той живееше с Бога и свише от Бога получаваше просвещение, и знанието му беше не абстрактно разбиране, а живот.

В началото на тази глава си поставихме задачата да изложим учението на стареца, но в процеса на работата превес доби мисълта, че може би по-добре ще постигнем своята цел, ако представим в достъпната ни степен неговия духовен опит, тъй като, от една страна, като действие на Великия Бог, този опит във всяка своя конкретно-историческа проява носи със себе си нещо вечно ново, а от друга страна, всичките му мисли, отнасящи се до най-дълбоки религиозни проблеми, са следствие от неговия молитвен подвиг и от божествените благодатни посещения.

Християнството не е философия, не е „учение” (доктрина), а живот, и всичките разговори и писания на стареца са свидетелство за този живот (Деян. 5:20).

Превод от руски: Кръстю Банев

 

Из книгата “Св. Силуан Атонски”, ИК “Омофор” 2008