В преддверието на Православието

За духовното единство. За Кръста и словото за него. За духовното мъжество. За помненето на Бога и за смъртта. За действието на Божията благодат. Покаянието е начало на духовния живот

Атон, 31 юли 1932 г.¹

Христос посреди нас.

Скъпи мой, възлюбени в Господа брате,

дълбокопочитаеми отец Давид,

Благословете.

За мен стана невъзможно да се моля само за себе си, а постоянно се моля за нас двамата като за самия себе си, така се привърза душата ми към Вашата благословена душа. Вместо обичайните молитви: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния“, или „Пресвятая Богородице, спаси мене, грешния“, казвам – „помилуй нас“, „спаси нас“. „Трудно ни е, Владичице, помогни ни, спаси ни ти, по който начин ти е угодно“. Почти непрестанно мисля и се моля за Вас. Докато спя за кратко време, против волята си, преставам да Ви помня. Цялото правило, цялото богослужение в храма и литургията съм превърнал в молитва за Вас.

Огромна отговорност легна върху мен в това дело. Но аз, макар да съзнавам, че съм напълно недостатъчен, да съзнавам, че това надвишава силите ми, все пак благодаря на Бога, че благоволи да възложи върху мен донякъде този тежък, но блажен труд. С духа си, доколкото помага Господ, се старая да не се отделям от Вас.

Нищо човешко, нищо земно не търся. Но дори и да се нуждаех от нещо, то и тогава не бих си позволил никаква земна корист нито за себе си, нито за другите. Както знаете обаче аз съм осигурен във всичко и пътят ми до смъртта е определен, ако сам Господ не промени нещо. Но за мен най-вече е важно да не попреча с нищо на това толкова велико дело – моето спасение и спасението на брата ми. В Божиите очи човешката душа е такава велика ценност, че целият видим свят не струва колкото една душа. (Вижте преп. Йоан Лествичник „Слово към пастира“ в Лествица, гл. 13, 18; и още преп. Макарий Египетски, Беседа 4, 17.) И на мен Господ ми даде да преживея това. Така че, ако съгреша пред Вас, ако заради мене, най-окаяния от всички човеци, душата Ви отпадне от спасението или претърпи някаква вреда, то кой след това ще ми даде сълзи да умолявам Господа за Вас и за себе си, когато самият аз съм беден и окаян. Блажен, но тежък е този труд.

Спомням си, че когато се върнахте в манастира след пътуването си из Света гора, много пъти Ви повтарях, че нашият живот е Кръст. В първото си писмо до Вас също Ви писах за това и сега пак Ви казвам, че нищо друго освен Кръста не проповядваме и ако призоваваме някого да върви с нас, то го призоваваме да върви само към Кръста, влагайки в това очакване на най-велика и несравнима слава. Когато Господ посети душата, Кръстът става лек, а понякога и неизказано сладък. Но когато благоволи да я остави да търпи трудове и болки, тогава трябва да бъдем блажени чрез надеждата за още по-голяма слава.

Това обстоятелство, при цялата любов на човека към хората, често го заставя да мълчи, да не говори за Божиите пътища, защото това, което е много желано за любещия, разпнатия Христос, е тежко за другите и те, понеже изнемогват, започват да проклинат този, който им говори. Винаги се боя, че хората, познали отчасти Божията благодат, след като видят, че за придобиването ѝ са нужни огромни усилия, ще започнат да „презират желаната земя“ (вж. Пс. 105:24; Числ. 13–14) или „няма да разберат чудесата Му и ще забравят милостите Му“ (Пс. 105:7) до степен, че и самото виждане на първите плодове, получени от обетованата земя, няма да събуди у тях мъжество да тръгнат да завладяват тази земя.

Мисля, че ако започна да убеждавам, подобно на Иисус Навин и Халев, че „тази земя е добра“, че „Господ е милостив“ и че „ще ни въведе в тази земя и ще ни я даде“² във вечно и неотменно владение според Своето истинно обещание (Иоан 16:22), че не трябва малодушно „да се боим от народа на тази земя“³, т.е. от скърбите, които само изглеждат непреодолими гиганти, а всъщност са немощни и ще се разпръснат като дим, – то кой знае дали след това няма да ме мразят и да искат да ме „убият с камъни“⁴.

Страхувам се също понякога и от това, че дори и да достигнат краищата на обетованата земя, те ще изпаднат в малодушие и ще започнат да си търсят водач, който да ги върне обратно в Египет. Тогава целият ми труд ще има за свой плод само още по-голяма скръб и страдание на тези, които душата ми толкова е възлюбила. Трудно е душевното състояние в такива минути, и не знаеш какво да правиш: да говориш или да не говориш? Това дело не е човешко. И не ти остава нищо друго освен от скръб и съзнание за собственото безсилие, а заедно с това и отговорност, да паднеш на земята по очи като Моисей и Аарон⁵.

Не на просто обикновено място Ви призовава Господ, а на велико служение и на подвиг, по-голям от обичайния. Ето защо през цялото време съм принуден да Ви говоря за това, за което никога не бих се решил да говоря на другите, за да не ги доведа до униние или дори до отчаяние. Но вярвам в мъжеството на Вашата душа и затова ще говоря. Ще отида и малко по-нататък, за да получа и аз полза от Вас, тъй като душата ми се радва да се смирява пред Вас в чувството на сърцето си. Бих сметнал за велика радост и милост Божия да Ви служа при извършването на Литургията, особено в онзи момент, когато дяконът казва: „Благослови, Владико, светия хляб“, а йереят казва: „И направи този хляб честно Тяло на Твоя Христос“… В този момент слиза огнена благодат и докосва сърцето, а понякога с велика сила обновява целия човек.

По-горе Ви говорих за душевното мъжество или по-скоро за духовното. То се състои в твърдото несъмнено уповаване на Божията милост, каквото и да става с нас, каквото и изкушение да ни постигне, дори и земята под нас да се отвори, дори и целият свят и целият ад да въстанат срещу нас. Никакво друго мъжество няма място в нашата духовна борба. Запомнете това за цял живот, скъпи мой…

Към това духовно мъжество, т.е. несъмненото упование на Божията милост, добавете и онова, което Ви писах в първото си писмо – да не приемате никакви помисли. Това е велика тайна, която малцина проумяват. Прости и малко на брой думи, самият подвиг обаче е велик и изключително труден, но той извежда човека до съзерцанието. Човек не се научава на това веднага, необходими са труд и време и благодатна помощ.

Вие имате желание да се предадете на послушание на духовен старец. Пазете това желание. Отсичайте волята и разума си пред духовния отец, пред епископа и дори пред братята. За това ще получите благодат и дар на разсъдителност. Още веднъж искам да Ви обърна внимание, че през последните три месеца научихте много неща, за които преди може би дори не сте се и замисляли.

Вие постъпихте в особено училище, за да постигнете истинското богопознание. В това особено училище всичко е особено и не прилича на другите училища, а учителят в него е Божията благодат. И така сега чрез скърби и изкушения постепенно бивате възведен към постоянно помнене на Бога. По-рано може би никога не сте се молили така и не сте живели така. Ако потърпите и по-нататък, ще видите плодовете на молитвата и помненето на Бога. Цялото същество на човека се преражда, най-вече и преди всичко умът. След това, ако душата възлюби сладостта на пребиваването в Бога, вече няма да иска да се откъсне от помненето на Бога нито за най-кратък миг.

Молете се на Бога, молете се на Божията Майка, за да Ви бъде дарено помнене на смъртта. Това Ви е много нужно. Първо, за да скъсате лесно всички човешки връзки и да преодолеете изкушенията на този свят, които стоят пред Вас, и второ, за да се научите да мислите правилно. Например в писмото си пишете, че „личните впечатления” и може би „бомбардировката” ще Ви ободрят, както и за други малки отклонения на мисълта Ви от правилния начин на разсъждение. Помненето на смъртта ще Ви научи да гледате на всичко под ъгъла на вечността. Всичко временно, преходно ще отстъпи в мисленето Ви на последен план. Това помнене има и други чудни плодове, за които вече сте чели в Лествицата⁶, но споменах само два от тях във връзка със сегашната Ви потребност.

Простете ми, скъпи мой, за всичко това. Вярвам, че скоро ще дойде време, когато няма да дръзвам да Ви посочвам каквито и да било грешки, а сам ще искам от Вас съвет и помощ. Но засега, както ми се струва, това е въпрос на любов по Бога към Вас, макар в същото време тази любов да поражда желанието да се смириш пред брата. Аз, окаяният, вече съм изгубил всичко и живея като безсловесно животно, но когато по Божията благодат помненето на смъртта действаше силно, не бих могъл да опиша колко чудно е неговото действие. Това продължи десетина години и се усилваше постепенно. Стигах до почти пълно изстъпление; целият свят се измени по странен начин в умните и дори в телесните ми очи. Времето губеше значението си така, че един век и един ден ставаха еднакво нищожни в съзнанието ми, а целият видим свят ми се струваше като съновидение. Всяка плътска похот угасва напълно под действието на помненето на смъртта; огромен страх завладява душата и я удържа от греха. Хората ми се струваха така заслужаващи състрадание заради това, че „дните им изчезват в суета“, че смъртта ги застига, когато са далеч от Бога, без да са познали нито целта, нито смисъла, нито причината на своето съществуване; толкова силно и много скърбях за хората тогава; помненето на смъртта учи на истинска молитва. Спомням си как лягах да спя, след като се бях наплакал, помолил до изнемога, до степен, че думите излизаха от устата като пламък, и едва унесъл се в сън, душата сама ставаше на молитва цяла нощ, а тялото лежеше на одъра; под действието на помненето на смъртта душата не можеше да се откъсне от молитвата. По принцип на здравото живо тяло не е присъщо да има усещане за своята смъртност и то се предава на веселие. Но при болест в душата се поражда усещане за близостта на смъртта или че смъртта е възможна. Тогава човек изпитва животински страх или боязън и заедно с това отвращение. Духовното чувство за собствената смъртност по действието на благодатта на Светия Дух обаче е толкова далеч от душевно-животинското чувство, колкото небето от земята. Когато Безсмъртният Цар, въжделеният Владика на нашите души, ни докосне със Своето дихание, тогава времето се свива в съзнанието ни, а душата започва да усеща своето безсмъртие. След това умът вече не може да не се измени; земните мерки, земните мащаби отстъпват от него. В такова състояние човек само ходи с краката си по земята; а с духа си живее в друг свят.

Първото докосване на това безсмъртно дихание ние с Вас познахме след нашия разговор в библиотеката. Помните ли какво благоговейно чувство изпълваше душата, как вече не можехме да разговаряме и дори се страхувахме да се движим? Как всичко временно изгуби своя интерес и значение? Вие например вече изобщо не можехте да продължите работата си с ръкописите. Но изминаха около двадесет минути и Ви дойде помисълът: „Какво правиш? Та това е грях“. И сърцето Ви се отвърна, и благодатта веднага отстъпи дотолкова, че излязохте от библиотеката едва ли не в по-лошо състояние от това, в което бяхте дошли. Но не аз бях виновникът за това, че благодатта ни посети. Това беше Божия милост към Вас. Също така аз не можех, макар и да се молех, да направя така, че да не отхвърлите благодатта. Свободното произволение на човека остава винаги с него. Преподобни Макарий Египетски (Беседа 26, 6) казва, че Господ ограничил силата на чудотворство у апостолите, защото от ревност да обърнат всички към вярата, те със силата на знаменията и чудесата сякаш заставяли целия свят да приеме вярата⁷. Но Господ очаква от нас свободен избор, иска от нас подвига на вярата. За тази цел Той ни е дарувал разум, способен да познае Истината (1 Иоан. 5:20). Той иска да се съразпъваме с Него доброволно, както и Сам Той доброволно е пострадал за нас.

Нима онова вътрешно трезвение, страх, благоговение, смирение, молитва, сълзи, вяра, мир, радост, които изпитахте на Атон за първи път с такава сила, – нима всичко това е било плод на някакво изкуствено възбуждане от чиято и да било страна, или на нещо друго човешко или дори лъжливо, а не е било действие на благодатта? Не, скъпи мой, не мислете така. Не вярвайте на тези помисли. Помня колко радостен и обновен си тръгнахте от нас, за да пътувате из Света Гора; аз също се радвах тогава на чудната промяна у Вас и много се молих и благодарих на Господа. А през предпоследната нощ на пребиваването Ви при нас, молейки се през нощта в храма, разбира се, най-вече за Вас, отново благодарях на Бога за това, че мирът и благодатта почиват върху Ви. Всичко това са само начатъци, но те са несъмнен признак на Божието благоволение и любов към Вас. Сам Господ Ви призовава – бъдете уверен в това. Господ много Ви обича, а когато претърпите скърби заради Бога, ще бъдете удостоен с още по-голямо свидетелство за любовта Му към Вас. Но без скърби и жертви човек не може да се спаси.

„Жертва Богу е дух съкрушен” (Пс. 50:19). Спомням си, когато за пръв път отидох на изповед с истинско съкрушение за греховете си, какво стана с мен. Целият ми предишен живот ми се яви като неправда от начало докрай. Отидох при свещеника и от скръбта, сълзите, от сърдечната болка не можех да кажа нищо, а само плачех. И повярвайте ми, преди да започна да говоря за греховете си, Сам Господ „се затече насреща ми, хвърли се на шията ми и ме обцелува“, и Му станах мил. Той не ме дочака да Му кажа „прости“, както и в притчата блудният син казал „Прости, Отче, съгреших пред небето и пред Тебе“ едва след като бащата го прегърнал в обятията си. Обвинявах себе си във всичко, а Господ не ми отправи нито дума като упрек; само се радваше за това, че този Негов син „изгубен беше, и се намери, мъртъв беше, и оживя“⁸. Каква нощ беше това – невъзможно е да се разкаже. Колко много ни обича Господ!

Наистина единственото правилно начало и основа на духовния живот е покаянието. В покаянието ние познаваме истински, че сме чеда Божии. Вярвам Ви и от любов към Вас не мога да скрия онова, което крия от другите. Що се отнася до записките ми, за това ще говорим следващия път.

И това, което вече Ви разказах, не е безопасно да се говори на хората, които не са познали духовния живот и не умеят да различават благодатта от прелестта, и които обичат да си обясняват всичко „от научна гледна точка“.

Да разказваш на такива хора за това, че Господ ти е простил греховете или нещо подобно – означава да „хвърляш светинята на псетата“⁹. Без изобщо нищо да разбират за виждането на Светлината (умната, нематериалната), както и за други явления на духовния живот, като например плача, те хулят и обиждат всичко това. Господ да Ви опази от този грях.

Разказах Ви малко за себе си с цел, когато и Вие пристъпите към пълна изповед на целия си живот преди да бъдете приет, да обвините себе си за всичко. Считайте за грях не само очевидните грехове, но и добрите дела, които са извършени по нечист начин, като се ръководите от правилото: „τὸ καλὸν μὴ καλῶς γενόμενον – οὐκ ἔστι καλόν”¹⁰. Или още по-добре (според пророка): „всяка наша правда пред Бога е като зацапана дреха“¹¹.

Може би се уморихте от писмото ми, а аз бих искал да Ви говоря още за това в какво се състои Вашето „неверие“ и как да се борите с него, но ще оставим това за бъдещето, ако благоволи Господ.

Писмото ще пътува една седмица. Помислих си: ако чакам отговор от Вас на първото си писмо, а след това Ви пиша, ще измине повече от половин месец – за толкова време са възможни много промени.

Говорих за Вас с отец Силуан; той много Ви обича и силно умолява Бога за Вас със сълзи. За мене е голяма радост, като зная, че вие сте такива приятели в Господа.

Разбрах, че за Вас се молят и йеромонах отец Пинуфрий, пустинникът отец Луктян и други. Мнозина са останали с най-добро впечатление за Вас; отец Василий например постоянно Ви споменава.

Написах това писмо за два дни с прекъсване. До получаването на нови вести от Вас (о, да даде Господ да са добри) няма да пиша.

Любещият Ви в Господа недостоен

йеродякон Софроний

Из книгата „Подвигът на богопознанието. Писма от Атон“ на архим. Софроний Сахаров, Омофор 2021, превод: Мила Игнатова

Бележки: