Глътка благодатен въздух

Вървим нагоре по стръмната пътека към манастира. След снощния пороен дъжд зеленината е бистра и светла, гората зримо диша край нас и ние се изкачваме над урвата невероятно олекнали – една дълга нишка от тъй различни и толкова близки в ранната утрин хора…

Някъде напред е отец Николай, по-пъргавите са плътно до него, а на останалите ни стига да знаем, че той ни води и че това е едва началото на този отдавна чакан ден. Не можем да не спрем за малко, за да си поемем дъх и да видим през утринната мъгла крепостта Урвич отсреща, и пак да продължим нагоре между несвършващите лилави цветя…

В седем часа бяхме още на спирката в града, а малко след осем вече сме пред белите манастирски стени. Портите гостоприемно се разтварят. Дори литургията започва по-късно заради нас.

Вече сме в светата обител. Дишаме благодатния въздух, мием очите си в светлината на иконите, слушаме благата, понякога забързана приказка на отец Назарий…И изведнъж усещаш една внезапна тъга: колко такива загърбени от теб духовни пространства, твоето живо наследство, твоята прекършена безогледно традиция, в която едва сега се връщаш и прохождаш…и запалваш свещичката, и тихо се молиш, и благодaриш на Бога за отворената вече врата…Христос воскресе из мертвих- сливат се гласовете ни с гласовете на монасите. Светите ликове от стенописите ни гледат отгоре с благатa си строгост, а над тях, като в детска рисунка е отрупаният със златни звезди небесен свод. Чудото на Христовото възкресение отново неизразимо ни изпълва – да, Той е тук, при всеки и с всеки, с упованието и надеждата, независимо къде си все още по пътя към Него…

Отвън, на пейките, между сградите на манстира, игуменът отец Назарий продължава драматичната приказка за тази християнска обител. Основаването на манастира е свързано с една легенда за цар Самуил. На това място в един есенен ден на 1011 година, цар Самуил, който бил излязъл на лов, убил сърна и решил да посвети жертвата на Бога, кaто изгради тук храм. Това се случило на 21-ви ноември, Архангеловден, затова нарекли храма и манастира “Свети Архангел Михаил”. От първата постройка нищо не е останало. По време на робството два пъти всичко е било опожарявано до основи. Затова пък горе, на билото, още е жив хилядолетният дъб от Самуилово време. Поне десет души трябва да си съберат ръцете, за да го обгърнат. Днешният трети храм е построен след освобождението, през 1896 година. Иконостасът е дело на зографа Васил Радойков, в традицията на Самоковската възрожденска школа. Стенописите са на руския художник Николай Шеликов, който идва тук през 1945 година. По това време в братството на манастира е имало 15 белогвардейци, между които и отец Серафим Соболев, който е бил няколко години игумен на манaстира и чиито мощи днес са в Руската църква.

Какво хармонично съжителство между нашата възрожденска и руската иконописна традиция…От южната стена на храма ни гледат ликовете на св. Серафим Сaровски, на св. Николай Чудотворец, на св. Пантелеймон и Архангелите, а от северната –на св. Иван Рилски, на св. Георги, на св. Йоан Кръстител. Над входа е Успението на Пресветa Богородица и обединяващата всичко и всички Рубльова Троица: оня предвечен ангелски съвет в дъбравата в Мамре, в който се явява Светата Троица в пълнотата на трите си Лица, край Жертвената чаша на бъдния завет и Спасението…

А ето я и нашата братска трапеза в гостоприемно разтворената трапезария на манастира. Има място за всички край голямата дървена маса. Всички сме се събрали около отец Назарий и отец Николай. Масата е отрупана с какво ли не – всеки е донесъл каквото е могъл. А домакините ни гощават с истинска манастирска чорба. И пак – по едно червено яйце за всеки. В козунака си Даниела е омесила в едно древните и днешни ухания и надежди. Отец Назарий благославя трапезата и всички нас. Преплитат се спомени, несвършващи въпроси и шеги. Над всичко кръжи любовта и радостта, че сме заедно, че трупаме този опит, сякаш съживяваме древните трапези на любовта, агапите. Вечно нестигащото време за разговори помежду ни сякаш спира. Скъпият на всички ни глас на отец Николай отново ни обединява, връща ни към евангелската история: Томина неделя е, последният ден на Светлата седмица – денят на преодоляването на съмнението и неверието в Христовото Възкресение.

После отец Назарий ни развежда из манaстира. Показва ни двата нови параклиса – на Богородица и на св. Иван Рилски, манастирската библиотека, самата сграда, в която живеят монасите. Невъзможно е да се предаде благата успокояваща интонация на неговата реч, защото зад думите му е един отдаден на Бога и на този манастир живот. Отец Назарий е игумен от 1964 година. Простичко и ясно той ни води през времената, но колкото и далече в историята да е, той не забравя да се обърне към нас, да ни повтори: “…Трудности пред всеки има всякакви, но не унивай, Бог няма да изостави никого. Не се товарете с по-големи товари, отколкото можете да носите, скромно, достойно, праведно …и да няма отчаяние, всичко се преодолява с Божията помощ…”

Невъзможно е да се предадат безкрайните светли преходи на този благодатен ден. Във всеки от нас са останали частици от това блажено безвремие, от безкрайните разговори, от влажната зеленинa на манастирския двор с цъфналите слънчеви глухарчета, от мушкатата, от варта и керемидите – безмълвен знак за неспирния труд зад тези стени…дори една коза с болно виме кръжи между спомените от този ден. И все пак трудно е да си преставиш как живеят тук днес без ток и без асфалтиран път. Затова пък една единствена кола кръстосва из тази приказка: един предан човек от десет години снабдява редовно манастира – с храна и всякакви материали. Домостроителството тук продължава…

Пътеката обратно ни се струва прекалено къса. Може би поради желанието да сме още заедно. Затова, който може, тръгва покрай реката – до Кокаляне. Започва да вали – тих, умиващ отново и отново душите дъжд…

В светлата Томина неделя