Интронизация на митрополит Методий в Американско-Канадската епархия на МПЦ

Източник: Официален сайт на МПЦ

На 2 септември в катедралния храм на епархията „Свети Климент Охридски” в Торонто бе интронизиран новоназначеният митрополит на Американско-Канадската македонска православна епархия, Негово Високопреосвещенство митрополит Методий (Златанов).

Чинопоследованието бе извършено от предстоятеля на Македонската православна църква, Негово Блаженство охридският и македонски архиепископ Стефан, който е чиноначалствал Светата Архиерейска литургия в съслужение с брегалнишкия митрополит Агатангел, европейския митрополит Пимен, свещенослужителите на Американско-Канадската епархия, както и със свещеници от сестринските Православни църкви – Грузинската, Румънската и други.

На тържествената интронизация Негово Блаженство архиепископ Стефан е отправил приветствено слово от името на Светия Архиерейски синод на МПЦ и е поздравил с беседа новия американско-канадски митрополит Методий.

Традиционните съборни прояви на Американско-Канадската македонска православна епархия, чиито тазгодишен домакин е църквата „Света Неделя” в Ейджакс, Онтарио, Канада, са продължили и през следващите дни.

Беседа на владика Методий при интронизирането му като митрополит на Американско-Канадската епархия на Македонската православна църква

В името на Отца, Сина и Светия Дух,

Велика е, наистина, и възвишена тайната на Христовата любов към Църквата. Като безупречен божествен Жених Той постоянно бди над нейната девствена красота. Най-напред чрез светата тайна на Благодарението, в която Сам дава Себе си за храна, за живот на света, като постоянно призовава всички хора към спасително единение чрез взаимното принасяне на литургичната трапеза. Освен това, постоянното присъствие и грижа на Господ Иисус Христос в Църквата се осъществява и чрез несходното подобие на Неговия образ в личността на епископа като наследник на апостолите и апостолската мисия. Защото както светите апостоли бяха истински икони на Спасителя, посредством ревността, кротостта, търпението, свидетелството в кръв, чрез целия си духовен труд на Господнята нива, в Църквата, от основаването й на Петдесетница до разпространяването на евангелската наука навсякъде по света, така и епископите, влизайки в техния труд, носят върху себе си образа на саможертвената любов към Църквата – любов, която е от Сина Божи във всички еони на нейното просъществуване и в историята, и във вечността на блаженото единство със Света Троица.

Като икона на живия Бог, епископът е този, който наставлява и духовно ръководи свещенството, дяконството, монашеството и целия Божи народ, със събранието на светиите, с Църквата, и безопасно привежда словесното стадо към Първообраза Господ Иисус Христос. Понеже, според православната теология на иконата, почитта, която отдаваме на образа, се отнася до Първообраза.

Сам Господ ни откри това чрез евангелската притча за добрия пастир. Той казва: „Аз съм вратата: който влезе чрез Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери” (Иоан. 10, 9). Какво точно означават тези думи? Господ е вратата към спасението. Няма спасение за човека извън Христа. Затова е безнадежден трудът и търсенето на всички онези, които не са познали Господа, или на онези, които мислят, че християнството и литургията, чрез която то се осъществява, са някакъв фолклор или скъпоценен декор за разхубавяване на безличното ежедневие. Няма спасение без светотайнственото единство с Господ Иисус Христос.А това единство е всеобхватно: и ще влезе, и ще излезе, и паша ще намери – тоест и в раждането, и в смъртта, и в наследството на блаженото пасище – Небесното Царство. С други думи, и се раждаме на този свят заради Божията любов; и заради Божията любов чрез смъртта се освобождаваме от ярема на всекидневните грижи и усилия, от болестите и страданията за себе си и за ближните си; освобождаваме се и от вечното несъвършенство заради наследяването на първородния грях; заради любовта Божия намираме тихо убежище във вечността на Небесния Йерусалим. Това е естеството на грижата на Този, Който е причина на цялото наше съществуване. Този, Който е вратата, през която минава спасителният път към Едемската градина, родното ни място, единственото ни отечество.

А за епископа Господ казва в евангелската притча тези думи: „Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник; а който влиза през вратата, пастир е на овците: нему вратарят отваря, и овците слушат гласа му, и той зове овците си по име и ги извежда; и кога изведе овците си, върви пред тях; а овците вървят подире му, понеже познават гласа му; подир чужди човек не вървят, а бягат от него, понеже гласа на чуждите не познават” (Иоан. 10, 1-5). Добрият пастир е този, който в името Христово и със силата на Светия Дух действа в Църквата. Той извежда словесните овци от заблудите на този свят, от властта на греха и злобата. Неговият глас, който хората познават, е гласът на Христовите спасителни заповеди. Те имат еднаква енергия и за този, който ги чува за първи път, и за онзи, който е дълбоко вкоренен в тях. Гласът на епископа, гласът на добрия пастир е, който непрестанно призовава към общение със Спасителя. Това е глас пътеводител, неразривно свързан с личността на Сина Божи като врата към спасението. Който не влиза през тази врата в словесната кошара, в Църквата, Бог го отрича като пастир. А духовният авторитет на добрия пастир се основава на христоподобното му смирение, търпение и любов в грижата за всеки член на словесното стадо. Никой не трябва да се залутва, никой не трябва да погине, заради Божията милост и труда на този, който е поставен да надглежда и да бди над спасението на поверените човешки души, а точно това означава името епископ. Личното общение, което той изгражда в Църквата и с Църквата, не като замяна на Спасителя, а като икона на любовта на Спасителя, прави възможна и насъщна непосредствеността, с която призовава членовете на словесното стадо по име: името, което всеки от нас получава при кръщението; името, чрез което се сродихме с Христа и се нарекохме християни; и накрая, име, което по Божията благодат и безграничното Му милосърдие ще бъде записано в книгата на живота.

Това е исторически момент поради много причини, а най-вече затова, че и по този начин Бог показва безкрайната Си любов и грижа за Църквата. Църква, т.е. събрание богочовешко, което не принадлежи на човек, а на Бога. Всичко, което е вложено в нея принадлежи на Бога – и честта, и милосърдието, и благодарствената анафора, всичко е заради Христа и за всеобщо спасение. Ако се обърнем назад, ако се замислим за всичко, което сме направили, и всичко, което не сме направили, а сме можели; ако погледнем напред и ако помислим какво можем да сторим, нека мисълта ни е единствена, както е единствен и отговорът: Това, което внесем през вратата, която е Христос, това, което преобразим чрез литургичния подвиг, в който съобразно ще принесем себе си на Бога като чиста жертва – това ще остане. Всичко друго ще изчезне поради преходността на създадената природа. Затова нека с любов и искрено покаяние да изграждаме заради Христа, да възпитаваме заради Христа, да прощаваме заради Христа, с пост и молитва да се смиряваме заради Христа, всекидневно да умираме от любов към брат си заради Христа, с радост да носим кръста си заради Христа. Така като придобиваме човечността, ще наследим по благодат и божествеността, с която се наричаме чеда Божии. Амин!