Милосърдие

Във фондацията, където работя е традиция да се помага на хора в беда. Не, традиция е слаба дума, то е осъзната потребност, то е благороден порив.

Тази традиция е била много силна преди години, когато са се обгрижвали самотни възрастни хора, болни и лишени от елементарна грижа и съчувствие, когато са се предлагали безплатни стоматологични услуги пак на бедни възрастни хора и на семинаристи, безплатни лекарски услуги и още много неща. Сега възможностите са силно намалели, но пак се помага. Идват болни хора, които нямат пари за лекарства, идват незрящи, идват инвалиди, идват сираци. За парична помощ молят – за лекарства, за облекло за абитуриентския бал, за наема, за памперси, да си извадят лична карта, за храна. Всякакви хора идват, всеки с болката си и със своето нещастие. Някои са вярващи, други – не. Фондацията им помага, не ги дели по някакъв признак. Някои искат просто да постоят на топло, защото нямат подслон. Подаряват им се книги, ако някой няма пари да си купи желаната православна книга от издателството на фондацията.

Може би по тая причина не разбирам защо хората не са склонни да помагат.

Ето, онази вечер в дъжда се прибирах от работа с тролей 9. Малко преди Петте кьошета, падна пръта на тролея. Слезе ватманката с гумени ръкавици да го оправи, но колелото, с което завършва пръта не искаше да се изправи и тя го удряше с дланта си, но не ставаше. Само един ученик – дете, с раничка, на около 15 години се опита да й помогне с голи ръце, но не успя. Тролеят беше препълнен, имаше поне 20 мъже вътре – никой не се притече на помощ. Жената беше по блузка, слабичка, валеше дъжд, пътниците отвътре наблюдаваха безучастно опитите й да оправи пръта на тролея. Тя се оглеждаше дали друг тролей няма да се появи, да й помогне, но не идваше. И така 10 минути, ръката я заболя да натиска пръта надолу, смени я с другата. Накрая изглежда повика неволята и някак колелцето се изправи, прътта бе закрепен за жицата. Потеглихме.

Разказвам ви нещо дребно, но много показателно.

Попаднах на блога на един философ – Ангел Грънчаров. Не пишеше нищо за авторски права в блога, затова си позволявам да го цитирам. Той описваше, как разказал на учениците от 12-ти клас една история, на която станал неволен свидетел и след като ги запознал със ситуацията, поискал да направят предложения. Историята накратко: Една учителка, останала без работа, приела с радост преди Коледа да работи на рецепцията на един хотел всичките нощи до Нова година включително. Собственикът на хотела й обещал, че ще й изготви договор след празниците. След празниците я освободил и след като я лъгал два месеца, че ще й плати, накрая й казал да не идва повече, защото няма да получи нищо. Та този философ с изумление констатираше, че никой от учениците не проявил елементарно съчувствие, никаква съпричастност към болката на тази жена.

Те дори нарекли жената глупачка, неспособна да се оправи.

Авторът беше озаглавил написаното „Емоционални инвалиди ли сме вече?” и завършваше: „Признавам си, наистина ме овладя страх, че живея в такова общество, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешката болка”.

Сигурно могат да се приведат примери и в обратната посока, но като че ли се набиват на очи повече в тая.

Когато един народ е беден, като нашия, би следвало хората да са задружни, обединени, готови да си помогнат. Само така може да се оцелее. Би следвало, но у нас нещата не следват закономерните си посоки.

А защо у нас хората са настръхнали, мрачни, готови да те избутат, за да се качат първи в превозното средство, да те ударят с брадва, ако закачиш фара на колата им? По някои софийски улици това не личи, но по други – особено добре се вижда. Защо учениците са шумни, с неприличен език, мъкнат някакви бутилки с бира по улиците, бързат да вкусят от всичко, без да разбират какво точно правят. За всяко нещо, включително и за удоволствията, трябва и мисъл, не само нагон.

Дали бездуховността на младите хора е причината за консуматорското им поведение? Вероятно е така. Във форумите се набива на очи бедния речник, непознаване на граматиката на родния ни език, а за грубостите, които се сипят – просто да не говорим. Къде е изхода?

Добрината, благородството, щедростта и най-вече вярата в доброто ще спасят света.

А да тръгне напред една държава е необходимо толкова малко – просто всеки да си гледа работата съвестно и отговорно, нищо повече – само да си гледа работата, както трябва.

Веднъж във фондацията получихме от една църква в Германия дарение – хората, посетили неделната служба в малкия провинциален град, бяха събрали евро (малко, но от сърце) за една православна фондация в далечна България. Представяте ли си какъв мил жест. Такива неща не се забравят!