Тайната вечеря, предателството и отричането

Всяка година през Страстната седмица слушаме откъси от Евангелието за последните дни от земния живот на Христос. Библеистът Анна Шмаина-Великанова ни превежда през новозаветните събития, откривайки и обяснявайки някои места от евангелския текст, за чиято трудност не сме и подозирали.

Подготовката за Тайната вечеря

Четвъртък започва с разговор, който изглежда леко странен, при положение че не мислим за някаква конспирация. Учениците питат: Де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата (Мат. 26:17), тоест пасхалната трапеза, извършвана по особен ритуал. И Господ отговаря: Идете в града; и ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него (Марк. 14:13). Тоест, когато го видите, не трябва да се спускате към него с викове: „Здравей!”, а тихо да тръгнете след него, и той ще ви заведе в постлана, вече готова горница. Що за персонаж е това – човек, който носи стомна на главата си? Много вероятно е това да е есей. Защо? В традиционното древно юдейско общество джендерните роли са били ясно и строго установени. Да си представиш мъж, който пече питки, в древна Юдея било напълно невъзможно. Единственото изключение били есеите. В устава на тяхната община имало значително по-малко джендерни различия. Мъж, който носи стомна на главата си, било много рядко явление. Господ бил убеден, че друг такъв няма да срещнат, и този знак бил достатъчен за тях. А с есеите всичко било предварително договорено. Това говори за факта, че есеите в Йерусалим били приятелски настроени към Христос и дори Му разрешили да устрои празнична трапеза на тяхна територия. Между другото, разликата в датите потвърждава тази версия – Пасхата на есеите е възможно да е била един ден по-рано, тъй като те отхвърляли храмовия календар и храмовите празници, с което може да се обясни разминаването с един ден.

Тайната вечеря

Вечерта в четвъртък се извършва пасхалната трапеза – седeр. Единственият обред, който се извършва у дома. В този смисъл и тогава, и сега тази трапеза в най-голяма степен помагала на евреите да се чувстват Божи народ. Семейството, събрало се около пасхалния агнец, извършвало свещенодействието. И това, разбира се, бил най-големият празник за семейството и приятелите: преобличане, маскиране, инсцениране на Изхода – във всичко това вземали участие дори и децата, а за да не заспят, им обещавали подаръци. Това било едно особено, завладяващо действие. Господ води седера според обичайните правила, но внасяйки елементи на новото, което било разрешено. Той произнася установителните думи, защото по време на такава трапеза било необходимо всичко да се тълкува – защо пием това вино, защо ядем този хляб. И Той тълкува. Оставайки в рамките на традицията, Христос изцяло я променя отвътре. Когато Той казва: „Агнецът – това съм Аз” („Това е Моето Тяло”), символът става действителност, изкуплението се извършва на дело.
В детството страшно ме измъчваше мисълта как така те не са познали Юда, след като Господ директно отговаря на въпроса на Йоан: Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам (Йоан. 13:26). Сега мога да отговоря: Господ натопил и подал късче от пасхалния хляб маца на всеки. Той разчупва мацата, топи я в горчиви треви и раздава на участниците в трапезата – така прави по традиция водещият седера. Затова отговорът означава не „този и този”, а означава „един от вас”, „един от участниците в седера”. Това символично показва, че Господ не отблъсква предателя: Той причастява и него, но той избира да постъпи така, както е намислил. Юда си тръгва през нощта.

Но защо никой не обръща внимание на това? Йоан обяснява защо. Да, да си тръгнеш от пасхалния седер, е нещо нечувано. Това е като Нова година при баба. След като си дошъл, нищо не те извинява преждевременно да станеш от масата и да си тръгнеш. С едно-единствено изключение: ако, след като си седнал на масата, си си спомнил, че не си дал нищо на бедните, то, дори ако вече се е появила звездата на небето, все едно – стани, отиди и дай. Това е по-важно от всичко останало. Юда държал ковчежето с парите. Господ му казва: Каквото ще вършиш, върши по-скоро (Йоан. 13:27). И всички разбират това така: „По-скоро дай нещо на бедните! Тичай, докато не сме завършили празника!”.

Гетсиманската градина

Около полунощ в четвъртък пасхалната трапеза завършва по правилата и всички отиват да пируват. Именно тук евангелист Йоан разгръща своето основно повествование. Именно в този момент Господ разкрива на учениците основното съдържание на Своето учение. Той се прощава с тях и им дава нова заповед: да се обичат едни други, говори им за Светия Дух, благославя ги, основава Църквата, обещава им скърби в света, но и победа над света (Йоан. 14:17). Те отиват в Гетсиманската градина. Мястото било удобно за беседи и Господ обичал да ходи там. По-нататък беседата протича по пътя към Гетсимания.

Има разлика в това как евангелистите-синоптици виждат събитията и как ги вижда Йоан. У синоптиците всичко става на общата Пасха, а у Йоан – в навечерието на Пасха, един ден по-рано. Но те и в двата случая са съгласни помежду си, че в деня след петък била Велика събота, съботата, на която се падала Пасха. Представете си празничната атмосфера в Йерусалим, когато стотици и хиляди поклонници се стичат към Храма. Храмовата стража планира операцията по залавянето да се изпълни така, че никой да не види това. Но всичко започва с входа на Господ в Йерусалим, започва с тълпата народ, която приветства Христос. И у нас възниква закономерният въпрос: къде са били всички тези хора, когато арестуват Христос? Но залавянето неслучайно става в пасхалната нощ. Всички хора са си у дома или пируват в градината или, ако това са поклонници, са се обединили с други семейства и празнуват заедно. Това е онази нощ от годината, когато има най-малка вероятност да срещнеш някого на обществено място.

По-нататъшните събития: молитвата, сънят на учениците, предателството на Юда, арестуването – всичко това се случва достатъчно бързо.

Капките кървава пот

В Евангелие от Лука се говори за това, че по време на молитвата Неговата пот била като кървави капки (Лук. 22:44). Това явление е известно в медицината, но не са известни случаи, когато то става през нощта, тъй като е свързано с крайно обезводняване на организма. Но то е възможно, например, в затворническия товарен вагон, когато не дават вода на затворниците няколко денонощия. Човек отначало плаче, после сълзите свършват и вместо тях избива пот, примесена с кръв. Но в прохладата на Гетсиманската градина, след четири чаши вино (задължителни на седера) обезводняване не би могло да има в обичайния смисъл на думата. Но можем да си представим душевното напрежение, надхвърлящо човешките разбирания. За такава вътрешна пот, имаща същия ефект както обезводняването, говори евангелист Лука, който, според църковното предание, e бил лекар.

Предателството на Юда

Господ отново се връща при учениците, и тук веднага се появява Юда. Той дава знак на стражите и това предизвиква недоумение, което изразил и Сам Христос, като казал: Всеки ден бивах с вас в храма и поучавах, и Ме не хванахте (Марк. 14:49). По мое мнение, това показва, че това не са хората, слушали Неговите беседи. Това са храмовата стража и римляните. Личността на Христос била достатъчно ярка, много трудно било да не Го познаят. През нощта, при светлината на факлите и ярката луна (първото пролетно пълнолуние) не е възможно да не познаеш този, с когото през деня си водил разгорещен спор.

Юда Го приветства с целувка (Марк. 14:44). Такъв бил обичайният поздрав на Пасха. Но „целованието” е и словесно приветствие. Затова е възможно той просто да Му е казал „здравей”, или да е целунал Христос по конспиративни съображения. Тази конспирация говори за това, че народът никак не одобрявал такава постъпка. Ние четем, че арестът се извършва при строги мерки за сигурност,  така че и най-близките съседи не били в течение на събитията, а само чували стъпки.

Отричането на Петър

Когато в Гетсиманската градина започнало сбиването, виждаме скупчените в едно ученици, които, всички като един, били готови на смърт. Те дори взели два меча, но изведнъж се разбягали (Марк. 14:50). При това не виждаме никакви римски легиони. Виждаме храмовата стража, която било възможно да прогониш или, отбранявайки се от нея, да избягаш. Но учениците са готови да се бият, особено Петър; той дори отсякъл ухото на слугата на първосвещеника. Но Господ изцелява това ухо. И те не разбират как трябва да действат в тази ситуация. Той казва да вземат Него, а тях да оставят на мира. Значи, Той иска те да избягат и да Го оставят? Можем да си представим тази обърканост, недоумение, ужас, когато те виждат, че Той отказва да бъде защитен. Но в същото време Той се обръща и гледа към Петър (Лук. 22:61). Значи, не иска те да се отричат. А какво иска Той?

Можем да предположим, че Петър през цялото време чака знак. „Любимият ученик” го въвежда в двора. Традицията свидетелства, че това е Йоан Зеведеев. Но Йоан е галилеец, а този човек е познат на първосвещеника. Тоест, принадлежи към йерусалимския елит или към свещениците, или към учените книжници. Как иначе той може да бъде познат на първосвещеника? А Петър безусловно е галилеец – говорът му го издава. А любимия ученик не го издава говорът. Когато влиза, той дори моли за Петър да пуснат и него (Йоан 18:16). Може би той е местен човек. Той безмълвно присъства и не се отрича. А Петър, както си спомняме, след като три пъти се отрекъл, излиза навън и горчиво плаче. Жив, невредим, дезориентиран. | www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева