Християнството и психологическите проблеми на човека

В края на септември издателство „Омофор“ ще поднесе ценен подарък на своите читатели: нова книга на български език на известния сръбски психиатър академик Владета Йеротич, един от малкото изследователи, посветили своя дългогодишен професионален път на диалога между православното богословие и психологията. Българската публика познава творчеството му от книгите „Психологическото и религиозното битие на човека” и „Завръщане към отците”, излези на български език (изд. “Омофор“).

За кого новата книга ще бъде особено интригуваща? Ето отговора на самия автор: „Тази книга е предназначена преди всичко за студентите по богословие, които обичат психологията и притежават интелектуално любопитство, което не е насочено само към богословски въпроси и богословски отговори; хора, за които тайнствеността на живота е непрекъснато предизвикателство, и дори когато мислят, че са станали строги християнски теисти и твърди православни християни, не остават глухи и равнодушни към приносите на другите науки (преди всичко психологията, психиатрията и психотерапията)… Тази книга е предназначена може би в още по-голяма степен не само за богословите, но и за всички онези млади търсачи на Бога, които не са открили себе си докрай в Православието, а може би дори и в християнството като такова… И тази моя книга няма друга амбиция, освен да помогне на читателите да си възвърнат вярата, ако са я изгубили, да я открият, ако не са я имали, да я усилят, ако я имат.“Представяме ви откъс от предговора на книгата „Християнството и психологическите проблеми на човека“…

Човекът не е някакво абсолютно свободно същество, оставено само на себе си и на личното си експериментиране. Ето защо много точно някой от психолозите казва, че догматите и ритуалите са методи на духовна хигиена с изключително значение на защита срещу прекомерно личния и самотнически духовен опит, който може да доведе до невроза и психоза. Погрешно и непсихологическо е заключението, че човек е оставен на свобода да си създава собствен „бог” или пък да не го прави. Бог не се създава, Той се избира. Ако кажем „Бог е мъртъв”, ние влизаме в много опасен interregnum, както с пълно право смята Юнг, защото психиката пак ще търси Бога, но по пътя на различните „изми”, и най-после инфлацията на несъзнаваното ще доведе човешката мисъл дотам да избере собственото си „аз” в неговата смешна жалкост за господар на универсума. Трагедията на Ницше е в това, че той е изпреварил цяла една епоха.

Както има много лутане в избора на най-добрия Бог, отклоняване в страничните коловози на нехристиянските религии, пък и в задънените улици на окултизма от всякакъв вид, така има, за съжаление, и доста фиктивни обръщания към Православието днес (имало ги е и преди), минаващи през хистерична екзалтираност и самовнушение до степен на сетивна самоизмама – илюзии и халюцинации, както и обръщания, продиктувани единствено от потребността да се подчиниш на някакъв авторитет. Трябва наистина да можем да различаваме патологичното от абнормалното и нормалното в религиозния живот на индивида, което не е лесно дори за професионалния психиатър. Патологичното е абнормално, но не и обратното, защото абнормалността не е задължително болест. Дори религиозността при невротични и изявено душевноболни хора е опит да се осмисли тяхната невроза или психоза. Не са малко душевноболните, които са се спасили от самоубийство благодарение единствено на вярата си, колкото и тя да е била замъглена от болестта.

Откъде изобщо е присъствието на душевно извратеното или разстроеното в религиозния живот на човека? Според мен причината е в това, че областта на религиозния живот е безкрайно фина и чувствителна, и не е странно, че тя може да приема чудновати форми. Тя е свързана с ирационалното, несъзнаваното – не само с нуминозното ирационално, но и с психопатологичното ирационално. Нуминозният опит носи усещане за ужас пред Свещеното, mysterium tremendum, но и силен страх пред mysterium fascinans. Тези две силни чувства могат да породят в душата на емоционално неуравновесените хора не само автентично преживяване на Свещеното, но и нещо болезнено. За да стигне до своя източник в нас, светлият лъч на слънцето често минава през гъстата тъмнина на облаците, минава с бучене и гръм, които плашат човека. Телесните и душевните болести при християнина в началото на неговата вяра, но и години след това, са буреносни облаци върху неговото небе, които трудно могат да се избегнат. Ако е вярна мисълта на Елиаде, а аз мисля, че тя е вярна, че дълбокото навлизане в духовния живот винаги предполага смърт в профанната съдба, следвана от ново раждане, то в такъв случай тази смърт и това ново раждане са почти немислими без криза. Кризата е болест, но и шанс, защото е и съд. И отново вярата е това, което дава сила на човека да издържи в тези мощни периоди на живота.

Другата причина за това, че особено по пътя към обръщането, но и по-късно, болестното често присъства, понякога тясно преплетено със здравото, според мен е фактът, че в нито една религия потребността от покаяние не е толкова съвършено задълбочена и не е стигнала до толкова силен израз, както в християнството. В драматичния акт на покаянието понякога сме свидетели и на известно прекаляване, при което нарасналата строгост на съвестта стига до степен на невроза, от което съмнителна полза извлича нашето суетно „аз”.

Юнг ценеше твърде високо религията и държеше тя да не бъде някакъв сурогат, заместител, убежище, а последица на индивидуационния процес след разчистването на хаоса от индивидуалното несъзнавано. Религията произлиза от пълнотата на живота, а не от неговата оскъдност, и затова Юнг ценеше повече религиозността, до която се стига извън рамките на семейството и традицията.

Въпреки че изискването за индивидуален опит и потребността на младия човек от опит като условие за вярата са оправдани, те могат да бъдат и прекалени, защото в това има и гордост. Всеки би искал да мине през лично религиозно преживяване като траен залог на своята вяра. Но не всяко преживяване на свръхестественото е религиозно, нито пък всяко е здраво. Не е възможно само личният опит и преживяването на свръхестественото да са условие за вярата, както искат днес някои млади хора; истината е друга. Вярата дава опита. „Блажени, които не са видели, и са повярвали”, а и които не проверяваха опитно, можем да добавим. Както разумът, който философства за божествените неща, не може да се захване с тях без вяра, както казва св. Максим Изповедник, така, мисля, и нищо, свързано с божественото, не може да се провери опитно без предходна вяра. При все това модерните интелектуалци смесват религията като мироглед с християнството. Човек може да има будистки или хегелиански мироглед, но не може да е в същото време и православен християнин. Защото християнството не е някакъв мироглед, то дори не е, както справедливо казва Александър Шмеман, някаква религия, то е край на всяка религия, защото Иисус Христос е дошъл да ни донесе не още една религия, а нов живот, показвайки ни със Своя Живот какъв трябва да бъде и нашият. От християнина се изисква нещо много по-възвишено и по-трудно, отколкото от привърженика на който и да било мироглед, изисква се такова изпитване на своя живот, в което думите ще се отъждествят с делата, защото, както казва един съвременен богослов: „Ако вярата не влияе на нашето поведение, то това не е вяра, а суеверие”.

Нашият Бог не е нито deus absconditus (скрит бог), нито deus otiosus (далечен бог), а Бог на Откровението, жив и присъстващ в нас и извън нас. Истинските православни християни не се нуждаят от доказателства, за да вярват. Те отдавна са разбрали, че е безполезно да питаш за обективната истинност на съдържанията на религията. Още Уилям Джеймс с право пише: „Религията е просто нещо, което помага на хората да живеят. Религиозните представи влияят върху онзи, който ги храни; те въздействат и в това е тяхната реалност”. Карл Густав Юнг казва нещо подобно: „Всеки човек, който е имал някакъв религиозен опит или преживяване, притежава благо, което му служи като извор на живот, смисъл и утеха. Едно такова преживяване е абсолютно несподелимо и дори неизречимо с думи (…) Не е по силите ми да ви кажа като учен съществува ли Бог. Идеята за Бога е активна в човека, тя следователно е психична реалност, и това е достатъчно за мен като психолог, който изследва различните форми на психичната действителност”.

Нека модерните жреци на науката или политиката не ни мамят, особено когато става дума за свобода. „Апостолите на свободата са ми били винаги омразни; всеки от тях в края на краищата е пожелавал власт. Искаш ли свобода за мнозина, готви се да служиш на мнозина”, казва още великият Гьоте в своите „Венециански епиграми”. Свещеното винаги ще бъде пречка за свободата на нерелигиозния човек на нашето съвремие, който мисли, че ще придобие личностна идентичност само доколкото се демистифицира тотално, че ще бъде наистина свободен само когато убие и последния бог. Но при това той забравя, че човекът е наследник на сакрално минало. Човешката душа, стара колкото света, не може да не говори за Бога. Тя ще го сътвори отново от пепелта и върху пепелището на атеизма и иморализма.

На тази наша трънлива, но и покрита с благоуханни цветя балканска почва ние сме наследници на Православието в нашия Господ Иисус Христос. Това ни е достатъчна гаранция за радостно настояще и бъдеще. Както чудесно отбелязва отец Юстин Попович, ние не познаваме по-добър Човек и по-добър Бог от Христа. В живота на Христос се открива и се осъществява животът на всеки от нас, винаги и навсякъде. Но веднъж придобитата вяра не е гаранция за това, че ще я притежаваме докрай. Вярата въобще не е притежание в профанното значение на тази дума. Вярата в Христа е нещо, което трябва да се придобива винаги отново и отново. Както съдовете, в които се храним, трябва да се мият всеки ден и стаята, в която живеем, трябва да се почиства всеки ден, така и най-интимното кътче на нашето същество, сърцето, трябва всекидневно и все повече да се очиства от греха и така да се подготвя за идването на Жениха. Дори и да можем понякога да допуснем заблудите на ума, през който постоянно духат различни ветрове, то поне знаем като утеха думите на Достоевски, че грешките на ума могат да се поправят, но грешките на сърцето – трудно или никак. Затова, както се казва още в Притчи Соломонови: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота”.

Превод: Андрей Романов