Добрите новини по празниците

Крайно време е да обърнем внимание на едно съвременно, префино и понякога перфидно, “елитарно” езичество, преминаващо понякога в пантеизъм, а понякога – даже в еретизъм на самите вярващи. Едно езичество, което демонстративно и надменно се бори уж срещу някакво религиозно (особено християнско) суеверие и тесногръдие, обвинявайки най-вече обикновения човек в традиционна, повърхностна, празно-показна ритуалност, в пасивност и умствена ограниченост.

В случая става дума за елегантно написаното, но малко мъгляво и най-малкото некоректно и неточно като основни постановки есе на иначе прекрасната наша поетеса и разказвачка на истории Кристин Димитрова във вестник “Култура” – "Възкресението и моят стол в тъмното".

Този път Димитрова разказва не истории, а новини. Съобщава новини, и то “добри”. По-точно – създава ги. Новини, обидни за всички християни – на връх Възкресение Христово, по повод Възкресение Христово. Мисля, че дните на Петдесетница и Св. Дух са добър повод да си припомним нейния текст – той е знаков и симптоматичен.

И може би още по-добър и тревожен повод е 24 май, който сякаш неслучайно тази година съвпада с празника на Св. Дух, за да се замислим за отговорността и значимостта на словото и как го използваме.

Авторката има право на своята позиция и нямаше да привличам внимание върху този текст, ако той не се занимаваше с такива кардинални теми, касаещи мнозина – вярващи, невярващи или просто симпатизиращи на едните и/или на другите. И ако не беше замислен да съобщава “добри новини”.

Несъмнено Кристин Димитрова е права в едно – много от външната изява на празника е суетна и ненужна – “невнятно празнуване и суетене”. Тази изява наистина има характер на защита срещу страха от смъртта, на бягство от нея. Но също така – бих добавил – и на защита и бягство от съзнателността и откровеността за това доколко животът ни е истински; доколко това, което правим, наистина има смисъл.

Дали повърхностното възприятие и празнуване на един празник обаче може така лесно и грубо да се приравни към ритуалността и символиката в нея? И нима в името на някого и Някого те са винаги и безусловно занимание безмислено и елементарно?

И защо едно преклонение пред величието на Бога и на цялостното излъчване на празника, на факта, че тази символика дължи появата си и смисъла си тъкмо на това, че има разумна подредба, която не е абстрактна и безлична, трябва да бъде окачествено като слепота и неразчитане на вселенските кодове? Нима е невъзможно да вместим Образа на Бога във всемирния кръговрат, в сходните знаци и послания на различните културни традиции; да го разчетем в образите, които те създават за Него и в онези, които всеки един от нас има за Него? Оставайки Един и Същ… Единосъщен?

И нямат ли евангелските събития (достатъчно е да споменем като аргумент за “събитието” в разбирането на Бадиу – разместване на граници, водещо до онтологическо стабилизиране, за което неизменно сочи някаква следа) подобна значимост и прилика; не са ли и те вплетени в общия природен и космичен ред, оставайки в същото време единствени по рода си и велики?

Макар да отстоява будността и на индивидуалното, и на колективното съзнание, Кристин Димитрова е в явна заблуда по отношение на това какво в един празник е дело на суеверие и повърхностна ритуалност и какво – усещане за причастност към неизменното и исконното. Причастност към необходимостта от самоопределянето като различен от уж задължителните роли на делника и от приемане на поне късче живот като автентичен, подобен на Бог като Личност.

Защото Бог не е само символ и духовна универсалност. Бидейки всеобщ и навсякъде, той се е изразил и в конкретна Личност и за Него това не е проблем, както е за нас, които искаме да го сведем до собствените си функции, когато не можем да си обясним нещо и до тези, които ние смятаме за Негови, когато ни е удобно.

А Бог Иисус Христос се откри на простите рибари и не други, а точно тях направи Свои апостоли. На тях уми нозете.

Авторката полага доста ниско обикновения християнин, доколкото вероятно главно него привижда в суетните и глуповати празнични жестове. Генерално му вменява едно унесно суеверие и ограниченост. Но дали сами по себе си паленето на свещите, чукането с яйцата, разчупването на козунаците и особено молитвеното отношение към Този, Когото признаваме за Божи Син и Спасител, са акт на суеверие и битовизъм?

По подсказването на самия текст, в нейната представа, да.

В пост-времето, където нещата са лишени от своята аура, както казва Бенямин, от своята душа или просто от своята същност, авторката възприема ритуалните жестове и сакралните предмети – които все още пазят връзката с изконна идентичност и Висш Разум – като проява на примитивно отношение към духовното, като фанатично страхопочитание пред буквата и закона.

Отдаването на почит и свързването с това, което е над нас е може би наистина “невнятно” за постмодерното и пост-постмодерното време (каквото и да е това, в което живеем), когато уморената човешка “личност” е загубила почти всякакво автентично вживяване в смисъла на реален, сетивен досег с нещата, замествайки всичко със символи и симулакри и в крайна сметка, нека си го кажем направо, с кухи абстракции, неизменно мъртви без реалната, жива, предметна даже, ако щете, образност. Особено когато е споделена. И не само по празниците.

Кристин Димитрова има претенциите да е новатор в подобна отколешна “демаскираща” критика. И да съобщава “добри новини”. Но добри ли са тези новини и по-важното – дали наистина са новини, касаещи всички, които тя адресира?

Защо ли толкова много сред нас искат сами да очертаят полето, в което Бог се явява и действа – и то да не бъде част от човешкото? Ние ли сме тези, които трябва да казваме какъв трябва да бъде Бог и още по-лошо – дали изобщо Го има? Тогава “ние определяме какво може да върши Бог и какво искаме или трябва да вършим ние” – казва папа Бенедикт XVI в книгата си “Иисус от Назарет”, коментирайки днешното време.

Мисля, не е трудно да разберем, че е нелепо и абсурдно да се поставяме във властна и определяща позиция – дори на собствените си мисли и чувства, на подредбата в и на собственото ни битие; какво остава за Битието, Всемира и Бога… Просто, както се казва – самият живот ни го показва и учи.

Но явно прекалено много се страхуваме да не изгубим собствената си свобода – да избираме, да решаваме, да определяме, да говорим. Сякаш някой друг, освен самите ние, може да посегне на нея, дори и Самият Бог. Но, за разлика от нас, Той винаги уважава свободната воля, която Сам е създал и дарил.

Не можем ли да приемем, че Бог е близо до нас и може да бъде като нас, ако пожелае, след като сме Негов образ и подобие? Че може да ни говори лично и директно, а не само чрез знаци и символи? Но именно по този начин символите оживяват, стават реални, осезаеми. Без да са профанни, както смята Кристин Димитрова.

Едно е Бог като фигура на суеверието, а друго е Бог като Лицето и Същността на Спасението, на Истината, Пътят и Животът. И от всеки човек зависи кое ще избере и с какво ще се задоволи. Есето обаче с лекота сдвоява двете.

А страхът от смъртта?

Кристин Димитрова говори за мнението на психолозите – че според тях религията е дело на примитивно съзнание, “страничен продукт на съзнанието, нещо останало от детството”, резултат на страха от смъртта. За кои обаче психолози става въпрос? Защото има достатъчно религиозни психолози, които биха се усъмнили в достоверността на подобно твърдение. И за какъв точно вид религиозност изобщо говорим?

Достатъчна причина ли е такъв страх, за да вярваме в Бог и да му се осланяме? Това е неправилно и неетично твърдение от гледище не само на християнската вяра. Тъкмо вярата в живота след смъртта, упованието, че душата продължава да живее в доброто или в злото, което е заслужила, e определяща и осмисляща цялостната религиозна вяра. Уповавайки се на Единия Бог, християнинът вярва в задгробния живот и обратното. Но той прави всичко това благодарение на факта, че може лично да се обърне към своя Бог и лично да общува с Него. Както казва Папа Бенедикт XVI, "Той прави Себе Си призовим".Защото е “благ и човеколюбив” по думите на Христос, и защото е решил да снизходи и буквално до човека, за да може той някак да се издигне до Него. “Той приема риска на връзката, на съвместното битие с нас” (Папа Бенедикт XVI).

И кои всъщност са ония, които се питат кой е възкръснал, кой е отместил камъка на пещерата? И кой се е явил на апостолите? Със сигурност не искрено и истински вярващите, а онези, чиято вяра е оскъдна или пък никаква я няма. За християнина евангелските събития не подлежат на съмнение, на фактически, а още по-малко логически доказателства; те нямат нужда от тях. Защото проверката на истинността и посланията им се е случила и се случва в сърцето им – но не чрез земните емоции и човешките способи, а в едно Висше и съкровено откровение.

Дори ако трябва да се уповаваме на най-несигурното нещо на този свят и в нашия живот – логиката, идеята за конструираност (която си е направо постмодерна обсесия) на евангелските събития и образа на Иисус предполага някаква колосална и невероятно организирана конспирация и мистификация, което звучи абсурдно. Още повече, че в природата на всяка заблуда е да се самоопровергава – и то не след дълго. В случая говорим за повече от 2000 години.

Така че за мен в този текст, за жалост има “лоши новини” – и те не са от вчера и от днес.

Най-голямата е, че все още сме твърде страхливи. И то за най-дребното – да не ни открадне някой нашето – съкровището, имането. И свободата непрекъснато да го изтъкваме, търсим, отстояваме. Да го очертаваме като граница. Но, което е наше, ще е винаги наше – освен, ако самите ние не го попилеем. Защото е Божие, тъй като ние сме Божии.

Но ние много обичаме да анализираме, коментираме, оценяваме, съдим – с една дума да говорим, и то много. Бъбриви сме и навътре и навън. А на такива празници се мълчи. Ако искаме да сме достойни.

Защото в мълчанието се явява, се достига /О/откровението и /И/истината. И в него се случва срещата между голямата и малката буква, в която и двете стават една.

И макар да съм православен, отново ще цитирам Папа Бенедикт XVI: “Царството Божие идва в слушащото и вслушващото се сърце”. А царството Божие не е нищо друго, освен “правда, радост и мир в Светаго Духа” (св. ап. Павел).

Честит и Светъл Празник на всички! Който и каквото празнува.

24.05.2010