Избори

Наближават изборите за нов патриарх. В края на този месец ще чуем името му и милиони хора ще извикат “достоен!“ или “недостоен!“ Моментът е съдбовен за Българската православна църква и бъдещето на православието в България, а може би и за страната ни като цяло. В края на краищата политиците какво са? – гмеж; те идват и си отиват, а патриархът остава несменяем морален водач на своя народ, наставник и етнарх на цялата нация. Трудно е да надценим неговата изключителна роля и неговото значение. Ето защо ще си позволя да изкажа и аз скромното си гледище по този въпрос. 

Изборите ще се извършат в тежка, гнетяща морална атмосфера. След 4 десетилетия атеистична диктатура, 20 години разкол и неопределено дълго време на некомпетентност и безпомощност в управлението на църквата днес тя е в почти пълен разпад. Перифразирайки известните думи на Достоевски, може да се каже, че БПЦ е в парализа – административна, идейна (не във верови смисъл), кадрова. Всички виждат това и няма смисъл да повтаряме известни неща. Нов морален удар й нанесе разкритието на досиетата и неспособността на висшия клир да обясни поведението си пред хората и да поеме честно своята вина. Досиетата сринаха последните остатъци от доверие към онези, които трябваше да са морални образци и пастири на нацията. В тази ситуация самият избор се превръща в някакво мъчително усилие, обременено с безкрайни съмнения и страх. Сякаш върху всички евентуални кандидати е сложен невидимо печатът на недостойнството и неспособността. В тези безкрайно отговорни месеци, когато всички би трябвало да мълчим и да се молим за вразумление Отгоре, откъм църковните кулиси се чува не пеене на псалми, а звуци на боричкане, шум от интриги и препирни, а може би и потайно шумолене на дебели пачки долари и евро. Владиците стачкуват, пускат компромати, обединяват се в групички. Всичко това ни е болезнено познато и затова още по-неприятно и нетърпимо. 

Единственото, което може да се посочи като положителен факт сред всички тези ужасни неща, е, че може би тъкмо това е дъното – онова дъно, към което сме се движели заедно, като църква и народ, в течение на много, много десетилетия. А след дъното обикновено се тръгва нагоре. Бавно и мъчително – нагоре. Това е една спасителна особеност на човека, която му дава надежда сред всичките му несполуки и нещастия. Нека се изпълним твърдо с тази мисъл: ето, стигнахме дъното, най-долната точка; отсега нататък сме длъжни да стиснем зъби и да изплуваме! Ако дори и на това не сме способни, то остава да се саморазпуснем като нация, църква и държава, да предадем тази земя официално на чужденците, да си вземем сбогуване и да се разотидем по целия свят.

И тъй, кандидатите. Първото, което трябва да се каже за тях, е, че можем да избираме само от онова, което е налице. Никой няма да ни спусне от небето светия за патриарх. Трябва да приемем този факт спокойно и без трагизъм. Да, владиците са хора като нас, обременени с много грехове, но кой от нас не е такъв? Къде са онези свети и праведни съдници, които могат да “хвърлят камъка“ си с чиста съвест? Аз не виждам никъде такива. На такова общество – такива владици. Досиетата. От остен, тикащ обществото към пречистване и покаяние, те се превърнаха в средство за шантаж и морален терор над цялото общество, в гардероб не, ами в цял склад със скелети от миналото, отключван и заключван в подходящи моменти от нечисти ръце за нечисти цели. Безкрайната сапунена опера “Досиетата Х“ показа неспособността ни като общество да се справим с миналото си, да се освободим от него. Но не можем да сме вечно заложници на миналото. Трябва да заживеем с настоящето и бъдещето. Трябва да разберем, че никой човек не е само функция на миналото си, роб на вече стореното от него. Бог вярва в човека много повече от нас и това се вижда от историята на Павел, когато Той подаде ръка на най-заклетия Си враг и го направи най-пламенен Свой апостол. Щом дори Савел стана Павел, то защо да не приемем, че тази възможност се дава от Бога на всеки човек, дори и на най-лошия? Откъде е това мрачно недоверие в нашата страна към всекиго и към всички? Защо не сме готови никога да извиняваме и прощаваме? Та нима Божият образ във всекиго от нас не заслужава това – да отминем с мълчание греха му и да му дадем още един шанс? Е добре, прочетохме злокобните Досиета и разбрахме, че нашите учители, професори, началници, политици, владици, колеги и всички други, които сме уважавали в този живот, са били боклуци, доносници, мерзавци, мекерета, ментета и тъй нататък; и сега какво? До края на живота си ли ще дъвчем този факт и ще глождим безплодно като глутница псета кокала, подхвърлен ни от Сатаната? Или ще намерим в себе си сили да простим и да тръгнем напред? Ако не намерим, значи ще играем по свирката на Авторите на Досиетата, ще изпълняваме тъкмо техния злодейски замисъл – да очернят всекиго и всички, да отровят отношенията между хората, да разделят обществото и да го изпълнят със страх, недоверие и омраза.

Да, Досиетата! Наивно е да се мисли, че който и да е от по-възрастните владици в нашата Църква е бил пощаден от зловещите им Автори, които правеха всичко, за да покварят и да съсипят Църквата отвътре. Това беше стратегията им, такава беше целта им и те до голяма степен сполучиха да го направят. И да не е имал досие в ДС, имал е в по-горната инстанция, в КГБ. Наивно би било да се заблуждаваме за това. Но как се създаваха тези Досиета? Да се изпълним поне малко с жалост и да хвърлим като Данте състрадателен поглед към гърчовете на грешниците в тоталитарния ад! Нека хората, които са живели тогава, да кажат поне една дума! Защото времето беше наистина жестоко. Разбира се, прави са онези, които носталгират по безплатното здравеопазване и образование през онези времена, но също толкова прави са и онези, които помнят жестокия страх, владеещ над всичко и над всички. Днешните поколения не познават тази казармена, сурова атмосфера на всеобщо подчинение и покорство, робското безличие, властта на “колектива“, божествеността на Партията, моралния терор на свещената, непогрешима Идеология, която тегнеше върху раменете ни като някакъв огромен идол. Те изобщо не познават начина, по който можеше да се мачка и да се смаже всеки човек, – от влаченето по лагери и затвори до “другарската“ критика по време на партийните събрания, след които мнозина получаваха инфаркти. Човек се научаваше да живее като върху минно поле; да мълчи и цял живот да си държи езика зад зъбите, да не издава мислите си нито наяве, нито насън. Спомням си (бях ученик тогава), че ни беше неволно страх дори от една милиционерска синя фуражка, срещната случайно на улицата, а камо ли от страшилището ДС, за която се говореше само шепнешком. Е добре, защо не проявим поне малко съчувствие и състрадание към хората, които не са издържали под мачкащия всичко валяк? Само онзи, които е напълно сигурен, че сам би издържал под него, може да ги съди. Представете си, че ви викат в Гестапо и ви казват: подпиши тука бе, момче! Който не е сигурен, че би погледнал твърдо палача в очите и би му казал едно сурово “НЕ“ – с всички последици от това, – нека да се засрами и да остави своя камък на земята. Защото аз съм сигурен, че само една нищожна част от “вербуваните“ за осведомители на ДС са го правели доброволно и на драго сърце. Абсолютното мнозинство бяха принуждавани насила, със заплахи и терор. Колко от онези, които са слагали с треперещи ръце подписа си върху палаческия формуляр, не са проклинали в този момент и себе си, и целия свят, не са се мъчили след това цял живот с чувството, че са изнасилени, осквернени, дамгосани? Не е ли тяхното безкрайно страдание и самонаказание насаме със себе си през безсънните нощи достатъчен доживотен товар и кръст за тях, за да им налагаме сега и своята самонадеяна присъда?*

Ето защо когато научавам, че Х – бил той професор, депутат, журналист или владика – е бил (воден за) доносник в ДС, аз не бързам да изрека проклятие срещу него. По-скоро се запитвам: какво е накарало този нещастен човек да постъпи така? Имал ли е избор? И оправдал ли е след това “доверието“ на “Органите“? И по отношение на владиците първият ми въпрос е: кой от тях го е направил доброволно? И вторият: донасял ли е наистина, или само е играел роля? Мачкал ли е чужди съдби, предавал ли е наистина църквата, съсипвал ли я е отвътре? Или се е ограничавал с празни приказки, с повърхностни сведения, колкото да замаже очите на палачите и да ги увери, че не е “враг“? Ето това са решаващите въпроси и отговорът им може да е безкрайно различен във всеки един конкретен случай. Склонен съм да вярвам – искам да вярвам! – в това, че все пак повечето владици, с изключение на едно-две фамозни, познати на всички имена, са изцапали по-скоро пръстите си, отколкото душите си, и че са способни да изкупят миналия си грях с активна днешна работа за благото на църквата. Дано да е така, амин!

Но да се върнем към въпроса за изборите. Ще бъда напълно искрен. Когато преглеждам мислено списъка на възможните кандидати за патриарх, аз виждам двама или трима достойни. Лично аз, ако бях на събора, щях да гласувам за дядо Кирил. Това е моето мнение и аз не го налагам на никого. Смятам, че дядо Кирил е един от малкото архиереи в днешната БПЦ, който е активен, делови, буден човек, открит към съвременността и нейните предизвикателства. Варненска епархия е една от малкото, в които се върши работа и има живот. Имам прекрасни лични впечатления от нея и мога да свидетелствам, че дядо Кирил е обичан от своите свещеници и паство. Относно глупавите нападки срещу него вече съм писал в Православие.БГ (виж тук). От какво се нуждае БПЦ днес, след десетилетия пълна летаргия? Аз бих отговорил категорично: от добър администратор, от активен и волеви човек, който ще разбута блатото и ще стегне редиците, в това число и на своите спящи колеги от Синода. Защото църковното лозе се нуждае не само от молитва, но и от мотика. Някой трябва да стегне финансите и администрацията на църквата, да изплаща заплатите на свещениците, да съживи след десетилетия мъртвешки сън нейното просветно, образователно, благотворително, книгоиздателско дело. Знам, че мнозина биха искали продължение на патриарх Максим. Не мисля, че това би било нещо добро. Сега, след като отмина времето на жалейката, можем да кажем истината: покойният дядо Максим, макар и добър човек и монах, беше много слаб патриарх. Затова той е и бил избран от ЦК на БКП. Безкрайното търпение и пасивност може да са били полезни добродетели по времето на комунистическия режим, но след падането му те можеха само да досъсипят онова, което комунистите не успяха да съсипят. Един Максим-2 днес би бил катастрофа за църквата. Не бива да се поддаваме на желанието да намерим някой “светец“ за неин глава – първо, такива няма, и второ, качествата, които трябва да притежава един лидер, в това число и църковният лидер, са много различни от качествата на светеца. Не е достатъчно патриархът да бъде добър молитвеник и монах. Молитвеници има достатъчно в църквата и те ще се молят за патриарха в неговото трудно и мъчително всекидневие. Нека проявим трезвост – тя ни е безкрайно необходима днес. Нека проявим прагматичност и реализъм. Идеални хора няма – нито в Синода, нито в нашето болно и измъчено общество. Да, навярно дядо Кирил си има своите кусури и проблеми, но те в никакъв случай не са по-тежки от проблемите на неговите колеги. Харесва ми и това, че дядо Кирил се държи достойно през последните, вероятно доста трудни за него, месеци – не вади компромати, не отговоря на интригите с интриги. Мнозина виждат това и този факт може само да повиши симпатиите към него. И още нещо. Струва ми се, че само един Кирил върху патриаршеския трон би могъл да спре неудържимия устрем на Пловдивския владика към бялото було. Дано да не съм прав, но не виждам у другите владици волята и способността да се противопоставят на мераците от Пловдив. Страхувам се, че всеки друг, възкачен върху патриаршеския трон, само „ще топли мястото“ (както изящно се беше изразил нашия премиер за назначения от него президент) за владика Николай. И това съвсем не е маловажен момент, който трябва да се вземе под внимание. 

Пожелавам на Синода, който скоро трябва да излъчи тримата кандидати, и на Събора, който трябва да направи съдбоносния избор, дух на разум и мъдрост. Да не се гласува по лични сметки или по заповед на епархийския архиерей, а само по съвест. Който и да стане патриарх, да се изпълни със страх Божи и чувство за отговорност пред зарязаното и разпиляно Христово стадо. И дано Господ да излее свише Своята благодат над всички нас и да ни вразуми за това, което е най-добро и спасително за всички ни. Амин.

* Използвам случая, за да се извиня за някои мои изказвания на професор Желев, когото винаги съм уважавал и ценял. Не мога да бъда съдник нито на него, нито на който и да било друг от живелите през онази жестока епоха.