Много шум за „нищо”?

Понеже прочетох коментара „Муун – един безотговорен поглед към темата” на Илиана Александрова от вторник, 25 октомври 2005, и проведох порядъчно много частни разговори в този дух, ми се иска да коментирам смисъла/безсмислието на обществената реакция и изобщо на „вдигането на шум” и „рекламата” около идването на М. С. Муун в България.

Според мен, въпросът за смисъла и безсмислието е повече въпрос на безразличие и недоверие, отколкото на реклама.

Ако разбираме обществената реакция като реклама, би следвало да внимаваме изобщо в говоренето – и най-добре да мълчим, защото при всяка публично заявена ценностна оценка (било за „мутрите”, било за „сектантите”), ние им правим реклама. За щастие, рекламата действа на полето на несъзнателното и дава плодове там, където задейства налична потребност (яде ти се вафла – предлагам ти най-хубавата, или искаш купон – пий бира). Общественото говорене, обаче, остава в полето на разумното; то почива на аргументи, поставя повече или по-малко смислени и обосновани тези; изобщо, чувайки говоренето за Муун, не може да подминеш това, което ще се каже за него.

Но въпросът за рекламата наистина е най-малкото в случая. По-важното е готови ли сме като християни да свидетелствуваме и дали имаме доверие във възможността за обществена реакция и публично свидетелство за нашите позиции? Защото наистина Муун е само една от заплахите за душите на хората, а колко други подминаваме. Наистина, какво са от статистическа гледна точка 300 човека, събрани в изолиран и добре охраняван салон, сравнено с циничните билбордове из София, които на ден виждат стотици хиляди? И макар Муун да е емблема на духовна заплаха за хората, има и много други проблеми, по-които трябва да се реагира.

И тук за мен идва въпросът с безразличието – но не безразличието като добродетел и аскетическа безстрастност, а за безразличието като болест и бездействие. Ясно си давам сметка, че ние (аз напълно спадам към това число) сме заразени със социално безразличие от социалната реалност, в която живеем, и с политическо безразличие, благодарение на „прекрасното” ни политическо битие. Въпросът е дали това ни дава основание да прехвърляме пасивните си нагласи върху нашето поведение като християни и да търсим обяснения (понякога много остроумни) за нищожността на проблема – за да не реагираме, т.е. за да не свидетелстваме.

И накрая, преди няколко дни Гражданският съвет за църковно-обществен диалог призова за адекватна реакция на Българската православна църква и институциите. Самият той трябваше да намери своята адекватна форма на действие и – без да имам правото да коментирам действията на този Съвет, мога само да кажа, че според реакциите на журналистите и хората, видели Откритото писмо, отстояването на позиция бе търсено и очаквано. И още: с радост да видя как Църквата излиза с чудесно послание, което бе разпространено и чуто където трябва.

И накрая, Муун все пак не пристигна; по аналогия с комедията на Шекспир имаме едно „нищо” в крайна сметка, но според мен, това нищо ни казва няколко много важни неща: едно, че общественото свидетелство и публичното отстояване на позиции има смисъл; второ, че обществото и държавата имат потребност и очакват нашата реакция и трето, че има още много такива нищо-жни въпроси, с които може би е време да се заемем.