Народ Божи или църковна корпорация?

Анализът, който Православие.БГ публикува в превод, е посветен на първата година от патриаршеството на руския патриарх Кирил. Въпреки юбилейния повод, авторът не пести резките си оценки за много страни от вътрешния живот на РПЦ. Много от констатациите му са валидни не само за Московската патриаршия. Някои от проблемите, посочени в нея, присъстват и в БПЦ, дори в още по-тежка форма. Смятаме, че изводите и препоръките, които се съдържат в статията, също заслужават внимание и обсъждане.

Измина една година от момента, в който на древния патриаршески трон на «Москва, цяла Рус и Северните страни» се изкачи патриарх Кирил. През тази година се извършиха немалко важни, съществени и значими  събития в църковния живот на Русия.

Тук трябва да се посочи и съживяването на църковно-обществения живот, и активните проповеднически изяви на самия патриарх, по време на които звучат не само вечните истини на православието, но и ново, живо слово в защита на тези истини, и заздравяването на каноничната власт на Московския патриарх върху цялата подведомствена му канонична територия, окончателният отказ от компромис с опитите за разрязване на Църквата в съответствие с новите постсъветски граници. Важни са и опитите за динамизиране на църковното управление, което да го направи способно да отговаря по-добре на предизвикателствата, заплахите и инициативите на днешния ден.

Количеството значими и радостни събития е толкова голямо, че дори многобройните материали на нашите автори не успяха да ги осветлят всичките. Но липсата на самокритика е най-лесният път към самоизмамата. А самоизмамата в движение е особено опасна.

Ръстът на общественото влияние на Руската църква бе през последните две десетилетия колкото мощен, толкова и стихиен, подобен на планинска лавина. Патриарх Кирил се опитва да превърне това движение в управляемо, насочвайки енергията, която се съдържа в него, за решаване на конкретни църковни, исторически и обществени задачи. Но всяка управляемост се заплаща. Заедно с технологизацията на всеки процес нараства и възможността за избиране на невярна посока, и рискът да бъдем жестоко наказани за грешните си решения. Авторът на тези редове се опита да обобщи информацията за «нетриумфалните» явления совсем не за да постави под съмнение избрания курс, а за да посочи основните системни рискове, които възникват върху избрания от РПЦ път.

Кадрите решават всичко

Първият и най-съществен проблем на църковното строителство в новите условия се оказа недостигът на квалифицирани кадри за решаването на поставената от патриарха мащабна задача – масовото мисионерство и въцърковяването на нацията. Няма кадри нито за свещенослужението, нито за мисионерството, нито за многобройните социални служения. Ако по някакво чудо утре в категорията «активно православни» се включат онези десетки милиони наши сънародници, които засега изповядват само «требничарската вяра», то съществуващата днес РПЦ ще бъде просто взривена от този хорски поток, който няма да има къде да отиде и от кого да бъде насочен.

За степента на кадровата оскъдица, която противостои на мащабността на новите задачи, свидетелстват публикуваните в печата списъци на Междусъборното присъствие на РПЦ. Множество комисии, в които заседават едни и същи хора – вероятно защото няма други. Особено впечатлява списъкът на миряните — кой от кого по-достойни, но колко тесен е техният кръг! Колко силно е усещането, че всички талантливи хора, които са били налице в Църквата, са вече вкарани в свещенството (чийто списък е много по-представителен), и миряни в Руската църква са останали само църковните бабички или лица, непригодни по една или друга причина за свещенство.

Структурата на днешната православна общност в Русия се оформи в епохата на Хрушчовите гонения и Брежневото безвремие; тя засили най-лошите страни на създалата се през дореволюционния период кастова църковна традиция. «Следпетровото» [1] духовенство е било самовъзпроизвеждащо се и самопопълващо се съсловие (впрочем, полузатворено: в него е било трудно да влезеш, но е можело да се изкачиш «нагоре» – към чиновническо-дворянското съсловие). Но то е било поне достатъчно представително, имало е твърди морални устои и е било, което е от съществена важност, демографски достатъчно активно, за да не остане  Църквата без кадри: във всяко поколение количеството «попски синове» се e удвоявавало и утроявало.

Физическото и организационно изтребление (фактически геноцид) на руското духовенство по времето на болшевишките гонения доведе до унищожение на тази схема на самовъзпроизводство на служителите на Църквата. Тя бе заместена от друга, която може да се нарече корпоративна, за да не кажем по-рязко — сектантска. Активно православните бяха един крайно ограничен кръг от лично познаващи се хора, обединени от съзнанието за своята изключителност и противопоставеност на света. Този кръг се състоеше от остатъците на разгромените свещенически родове и част от православната (или завърналата се към православието) интелигенция. В основата на този кръг бяха или хората, приели свещенически сан, или пък прицърковните дейци, работещи «за слава Божия». Тъкмо те бяха ядрото на църковните енории, докато основната маса вярващи бяха в положението на «гости». В тази среда постепенно започваха да действат характерните за всички малки полузатворени общности и групички закони на постепенното израждане, дробене на секти и подсекти, и този процес щеше да струва на Руската църква много скъпо, ако Господ не бе разтурил комунистическата «Златна Орда».

Протеклите на границата на новото хилядолетие процеси на възраждането на православието в Русия доведоха до твърде съмнителен за църковната структура резултат. Напливът на нови хора не промени късносъветската структура на църковната общност, а само я обогати, спаси я от израждане. Всички станаха повече: епископите, свещениците, семинаристите, църковните «бабички», «професионално православните», но затворената структура на системата не се промени, както не се промени и нейното неприемане на «чуждите», тоест на всички, които искат да бъдат православни (в това число и обществено активни православни), без да се вписват в «системата» и да живеят според нейните нрави.

Какво се случи? По същество край сравнително малобройната, оцеляла по съветско време църковна бюрокрация израсна една малко по-широка свещеническа и мирянска бюрокрация. Заедно тези бюрокрации се смятат за «Руска православна църква» par excellence. Две десетилетия живот без съветския административен натиск на практика не промениха нищо в облика на тази структура.

Хората, които влязоха в Църквата през последните 20 години (а за мнозина това е един вече немалък срок), но поради едни или други причини не поискаха да се присъединят към бюрократичния клуб на «профессионално православните» (това се отнася най-вече за миряните; ако си свещеник или монах, ще ти бъде много по-трудно да не си член на клуба), по същество нямат никаква роля и значение в църковните дела. При това трябва да уточним, че става дума не само за обикновени хора, но и за такива, които са достатъчно известни, влиятелни, авторитетни и искрено вярващи, които въпреки това не могат да направят почти нищо за православието и Църквата, защото от гледна точка на бюрокрацията само членовете на бюрократичния клуб имат правото да «правят нещо».

Описаният по-горе бюрократичен модел има и свои достоинства. Например рутинността и пригодността за ръчно управление. Но да направиш РПЦ «масова» Църква, наистина да разгърнеш широка мисия, обърната към обикновените хора, запазвайки този модел, е невъзможно. Той просто няма да издържи такъв наплив от хора, пък и не би могъл да ги привлече, защото не може да им предложи в Църквата нищо освен същото това положение на «гости» в храма (от което и сега у нас се ползват безпроблемно всички желаещи) или пък вербуване в кръжеца на все същите «професионални православни», чийто брой е принципно ограничен от ресурсите на системата.

Фактически съвременната структура на църковната бюрокрация изключва от аудиторията на широката църковна мисия нейния главен, опорен обект (който е и опора на всяко общество) — мъжа на 25-50 години, който е самостоятелен глава на дома, има професия, семейство, свои убеждения, увлечения и слабости. Привличането на тъкмо този човешки тип осигури навремето победата на християнството в Римската империя. Привличането на тъкмо този човешки тип доведе до покръстването на Русия. И тъкмо този човек е най-малко интересен днес за църковната бюрокрация. Той може да бъде привлечен, но много трудно е да бъде използван в рамките на системата. Да, той може да даде пари или в свободното си време да се труди за благото на Църквата, но той ще задава въпроси, ако нещо не го устройва, и ще иска уважение.

Всеки дом – Божи дом

Формиращият се сега мисионерски модел води до превръщане на РПЦ от тесен клуб на малцинството в малко по-широк клуб на група от малцинства. Задачата – превръщането на РПЦ в Църква на мнозинството – изобщо не може да бъде решена в рамките на този модел. Тя изобщо не може да бъде решена, ако не престанем да възприемаме Църквата като малобройна бюрократично-клубна структура, която стои над милионите аморфни и по същество изоставени на произвола на съдбата православни миряни. Само ако се обърнем към тях с определена констатация: «Ти, аз и всички ние сме Църквата, всеки от нас и всички заедно сме Тялото Христово», можем да решим реално поставените от патриарх Кирил нови задачи.

Какво би означавало това на практика?

Преди всичко съществена промяна в значението на думата «православен». Православен не е онзи, който е фен на православния кръжец, а онзи, който е приел кръщение, живее редовен литургичен живот и се стреми да следва християнските принципи в своя живот. За хората, който отговарят на този критерий, няма и не може да има никакви ограничения по отношение на обществената им активност като православни, и бюрократичните мнения и възгледи не трябва да я ограничават по никакъв начин. Владиците трябва да наглеждат в канонично и догматично отношение православната активност върху поверената им канонична територия. Но не в качеството на църковни «началници», а именно в качеството на пазители на чистотата на вярата и светоотеческия църковен ред.

По-нататък, трябва веднъж завинаги да решим каква е целта на активно водената днес борба за придобиване на нови църковни площи в градовете. Дали става дума за умножаване на количеството собственост и «благодатни метри», или за привличане на по-голям брой вярващи? Ако все пак второто е това, което ни интересува, то трябва да престанем да се жалваме с години на властите, искайки нови и нови църковни сгради, било скъпи, било евтини (такива сгради също са необходими, разбира се, но те могат да служат максимум за опорни пунктове, а не за центрове на реалния литургичен живот на десетки милиони хора).

Трябва да използваме ресурсите, които са най-реални и най-актуални днес. А именно, да поощряваме даряването на апартаменти в жилищните блокове за църковни нужди и да правим в тях първо постоянно отворени параклиси, а след това и домашни храмове, които ще се издържат от самите жители на квартала. Освен това съществуват мазета, тавани и общински помещения, в които е напълно възможно създаването на малки храмове. Едва когато църквата стане център (достъпен по всяко време на годината) на духовния и обществен живот на градските жители, когато енориашите се превърнат в реална жизнена общност, ще може да се говори сериозно за въцърковяване на големи маси хора.

Ясно е защо това не се прави днес. Една такава практика е твърде чужда на нашето малобройно кастово свещенство — то и без това се разкъсва между енориите, за които не стигат свещеници. Създаването на многобройни малки църкви просто ще погребе това свещенство под тежестта си. И все пак проблемът е друг — доколко актуален за Руската църква днес е този вид свещенство, който, притежавайки основния порок на дореволюционното свещенство — кастовостта и дори кастовата надменност, не притежава основното му достойнство — способността за устойчиво демографско самовъзпроизводство и родово наследяване на професията.

Днес за Църквата е актуален един съвсем различен принцип за попълване на кадрите на презвитерите, дяконите, а може би отчасти и епископите — принципа, към когото Църквата се е придържала например през IV век сл. Хр., когато след св. Константин Велики тя се е сблъскала с почти десетократно увеличаване на своето паство. В този момент презвитерството се е разглеждало не като кастова професия, а като достойно занимание за стойностни хора. Строго погледнато, професионализацията на свещеническото служение е частна социална практика на определени епохи, която съвсем не произтича от каноните. Каноните ясно посочват професиите, несъвместими със свещеническо служение, защото всички останали професии и занимания са съвместими с него.

Ако въцърковяването на мнозинството от народа е за нас реална цел, а не реторичен фантом, то «кастовата» кадрова политика трябва да бъде решително променена, да не кажем отменена. Към свещеническото служение ще трябва да бъдат призовани хора с най-различен социален произход и психологически профил, стига само те да са достатъчно авторитетни за хората, който влизат в ръководените от тях общини, а също и а) да отговарят на каноничните изисквания, т.е. да бъдат еднобрачни и да водят достоен морален живот, и б) да притежават достатъчно ниво на грамотност, за да съответстват на минималните изисквания за свещеническо служение. Ясно е, че във всяко едно занимание стойностният човек ще повишава неизбежно с времето нивото, на което го владее (нашият съвременник, слава Богу, не е лишен нито от влечение към знанията, нито от способност за самообразование), но да се подготвя един свещеник 5-10 години, както прави днешната семинарско-академическа система, е просто абсурд, пък и тя подготвя не свещеник, а именно професионален църковен бюрократ със специално образование. При това самата служба в малкия блоков или гаражен храм трябва да бъде не основно професионално задължение, не източник на доход, а форма на служене на ближните.

Очевидно е, че един такъв свещеник изобщо няма да може да се разглежда като някакъв «командос», който може да бъде прехвърлян от енория на енория и който трябва да се умилква на владиката. По същество този човек трябва да бъде лидер на общината, която ще се формира около един или друг малък «домашен храм» (а ако не се формира, то няма да има нужда и от свещеник), а не «служител на Патриаршията». Такъв презвитер ще бъде в очите на хората не тайнствен жрец, а техен събрат и пастир. И в очите на обществото той ще бъде представител не на една противопоставяща се на това общество Църква, а, напротив, служител на онази Църква, която обединява хората в единно Тяло Христово.

За да си припомним колко силен е бил антикастовият дух по времето на равноапостолния Константин и неговите последователи, достатъчно е да посочим, че епископи на най-важните катедри (а да не говорим за презвитери) са ставали хора, изповядващи християнството, но все още дори не приели кръщение, а значи такива, които са били дори не миряни, а кандидат-миряни! Че това не е било грешка или извращаване на каноничния ред, се вижда дори само от имената на св. Амвросий Медиолански или Нектарий Константинополски.

Имало е впрочем и съвсем екстремни случаи — за епископ на Птолемаида е бил избран знаменитият философ Синесий, който не само не е бил може би и кръстен, но дори и е предупреждавал, че не споделя изцяло някои християнски догмати и ги разбира в духа на неоплатонизма (за което съвсем откровено е съобщил в писмото си до Александрийския патриарх Теофил, чичото на св. Кирил Александрийски). Дори и това не е попречило на патриарха да кръсти и ръкоположи Синесий, а на последния да изпълнява успешно службата на епископ до края на живота си. Разбира се, един толкова краен случай в днешна Русия едва ли е възможен и уместен, и би довел само до ненужни съблазни, но важен е самият принцип — свещеничеството се е разглеждало не като занимание на някаква професионална каста, а като свободно обществено служение.

Такава форма на динамични взаимоотношения между миряни и клир е възможна само при достатъчно децентрализирана и масова църковна структура по места. В противен случай ние няма да получим нищо освен една нова «православна КПСС».

При това самата църковна администрация трябва да бъде издигната на ново ниво: и в образователен, и в морален план, и като отговорност за своите думи и дела, и като система на заплащане. Днешният свещеник се оказва по същество някакъв средневековен «васал», който се издържа от дадения му за тази цел малък феодален лен. Това води до непрофесионализъм и корупция едновременно. Формиралата се по съветско време система на църковните финанси създаваше своеобразна корупционна вертикала, в която долустоящите трябваше да плащат данък на висшестоящите. Всички знаят до какви неизчислими съблазни води една такава система.

Създаването на малки храмове ще изключи, от една страна, «професионализацията» на енорийските свещеници, а от друга — ще позволи преустройването на централния управленски апарат на патриаршията и епархиите на една изцяло нова основа, преобразувайки работата в тях от «послушание», носещо изгоди само на корумпирания, в една наистина професионална управленска дейност. Финансовата реорганизация, която би дала възможност на всекиго да види от какви източници се финансира Църквата и за какви нужди отиват даренията, би ликвидирала, между другото, една огромна част от напрежението, което съществува днес между Църквата и обществото, би разпръснала маса слухове и би привлякла, от друга страна, маса реални дарители, които биха се усещали не като «даващи милостиня» (както се усещат днес), а като даващи своя реален принос за усъвършенстването на условията на своя религиозен живот.

Днес е необходимо да поставим принципния въпрос за значението на миряните в Църквата. Съвременният православен християнин трябва да се усеща християнин не през онези два-три часа седмично, който той е успял да откъсне за храма, а 24 часа в денонощието. Той трябва да бъде християнин в своя дом, на службата, в транспорта, в ресторанта, в общината, в киното… Цялата си дейност като частно и обществено лице той трябва да разбира като християнска дейност. Участието в богослужението трябва да бъде не единствената, а само кулминационната точка на християнското му битие.

Но за това е необходим решителен разрив с днешната субкултурна практика на църковното «блато» със систематичната му склонност да унижава човека и чувството му за достойнство, с неговите дребнави спорове и «благочестив» (или, напротив, «мисионерски открит») морален терор в атмосфера на агресивна заядливост, прикривана от благочестива казуистика.

Формиралата се през ХХ век ситуация, когато повечето православни църкви постоянно балансират между реформацията и униатството, ту изпадайки в икуменични възторзи, ту опитвайки се панически и с цената на вътрешни конфликти да избягат от икуменическите капани, стана възможна тъкмо защото единствен пазител и разпоредител на църковната вяра е станал не църковният народ, а същата тази църковна бюрокрация заедно с обслужващия я църковно-интелигентски кръжец. Именно от тази среда се раждаха и се раждат икуменическите проекти, органична част от бюрократичните игри и владишко-дерибейския начин на живот. Именно тези откъснати от църковния народ елити (глобализирани, както и повечето елити в съвременния свят) разглеждат въпросите на църковната истина и догматичната безупречност като чисто дипломатически и политически въпроси, а своето паство — като «активи», на които «дипломатите» могат да се позовават по време на преговори.

Лесният труден избор

И така, да направим известна равносметка на първата година на патриарха, която стана не само година на големи надежди и достижения, но и на големи тревоги. Главната ни тревога е за бъдещето на онази главна идея, с която патриарх Кирил застана начело на Руската църква: РПЦ трябва да стане истинска Църква на мнозинството, да въцъркови реално, на дело, а не само на думи мнозинството на народа, и именно с това, с реалната християнизация на живота на хората, да стане водеща сила и на гражданското общество, и на държавата.

Тази формула «Църква на мнозинството», «Църква на стоте милиона» оголва неадекватността и несъвършенството на онази корпоративно-бюрократична система, която още от съветско време си е присвоила правото да говори от името на цялата Църква. Вследствие на своята структура и ограничения си кадров потенциал, обхващащ владишко-свещеническата каста и средите на околоцърковната интелигенция, тази система не е способна да осъществи на дело въцърковяването на десетки милиони хора. Тя е обречена да си върви.

Истинската консервативна модернизация на Църквата е възможна според мен само чрез проникването й в кварталите и блоковете на големите градове, чрез преобразяване на свещеничеството от професия и кастова привилегия в обществено служение на най-стойностните хора, чрез възраждане на църковното и съборно съзнание на миряните, които са и ще бъдат мнозинство в Църквата. Това завръщане на масите към Църквата е възможно само на основата на строго следване на догматите и каноните на православието.

Но тази консервативна модернизация, както вече отбелязах, означава ликвидиране на привилегированото положение на кастово-бюрократичния кръжец на «професионално православните». Очевидно е, че в едно такова нововъцърковено общество няма да имат значение нито престижът, нито авторитетите на този кръжец. И, например, някой бивш дипломат, военен, професор ще имат много по-голяма тежест от «църковния репортер» или поредната «православна звезда». Така ще бъде просто защото обществото, състоящо се от православни християни, няма да дели дуалистично църковния живот и своето всекидневие. Напротив, то ще се стреми към взаимнопроникване, към изпълване с благодатен дух на всички сфери на народния живот, както е било във Византия или някогашна Рус.

Днес ние вече се сблъскваме с това, че «професионалните православни» се опитват да запазят привилегированото си положение, да не допуснат масово въцърковяване на нацията. И тук се пускат в действие най-забранени похвати. Тук е и създаването на «неовласовска» [2] идеология, противопоставяща малцината «правилни» православни елитарии на мнозинството «постсъветски олигофрени». При това в този случай се разгръща откровена атака срещу нацията и държавата, целяща да изложи и самия патриарх, и цялата Църква, които организаторите на тази кампания се опитват да представят едва ли не за главна антинационална сила, и то в годината на 65-годишнината на победата във Втората световна война. Тук е и възраждането на безвъзвратно отминалия, както ни се струваше, интелигентски елитаризъм, противопоставящ малцината просветени православни интелектуалци на «варваризираното» мнозинство на народа. Тук е и разгръщането на непристойна вътрешновидова борба, чиято агресивност и методи създават у хората, които не са въвлечени в нея, усещането за едва ли не предразколно напрежение.

По същество върху главното трасе на движението си, върху трасето, от което наистина зависи съдбата на православието и Русия през ХХI век, патриарх Кирил се сблъска с мощно саботиране, и то не от страна на отделни църковни групи, не от страна на някаква «антикирилова опозиция» (още по-малко на някаква «консервативна» опозиция, както се опитват да твърдят някои), а именно от страна на кастово-бюрократичната среда като цяло, «вътрешната църква» [3], на която й се иска да си стои високо над Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква и да благодари, че тя не е като останалите човеци.

Днес позициите се откроиха. В близките години на патриарх Кирил му предстои с подкрепата на силите на широкото православно общество, а също и на онези монаси, свещеници и епископи, които са над корпоративното и бюрократично високомерие, да превърне Руската църква в истинска Църква на мнозинството, да й върне истинското съборно измерение, защото в противен случай всички добри начинания ще потънат в безсилни и безплодни опити за превръщане на Църквата в още една коалиция на малцинства, безразлични към съдбата на православието и Русия и откровено мразещи своя народ.

Патриарх Кирил е смел, далновиден, мъдър църковен предстоятел. И аз вярвам, че под негово ръководство руският православен народ ще успее да реши тази грандиозна църковно-историческа задача.

[1] Т.е. от епохата след цар Петър Велики (1672-1725). Петър разделя населението на Русия на съсловия, едно от което е свещеническото. В рамките на това съсловие до момента на рухването на империята през 1917 г. свещеническата професия и дори в много случаи самите енории са се предавали по наследство (бел. прев.).

[2] Генерал Власов (1901-1946) – съветски генерал от Втората световна война, минал на страната на Германия и оглавил т.нар. власовска армия (Руска освободителна армия или РОА), която воюва с антикомунистически лозунги на германска страна срещу Съветския съюз. В последно време в Русия се съживиха, в това число и в църковна среда, споровете за личността на Власов и неговата армия. Традиционно опитите за преразглеждане на ролята на Власов предизвикват силно отрицателна реакция в руското общество, продължаващо да носи травмиращата памет от годините на войната (бел. прев.).

[3] Авторът вероятно загатва за понятието «вътрешна партия» от романа на Оруел «1984», което от своя страна е намек за комунистическата «нова класа» – номенклатурата (бел. прев.).

|www.rus-obr.ru

Превод (със съкращения): Андрей Романов

Заглавие на текста в оригинал: «Нетриумфальные заметки о триумфальном годе»