Православната философска мисъл в сблъсъка й с левите учения

За да убием чалгата, трябва отново станем историчен народ. Това е сложно понятие, което далеч не се изчерпва с "Болгарино знай своя род и язикъ!" и подробни патетични возгласи. Аз ще продължавам тъпо и упорито да Ви досаждам с припомняне на непознати важни дати от историята – от онези, които не сте учили в училище и които не смърдят на непран ямурлук и кромид.

Знам, че и на тазгодишният 22 септември, повечето претенциозни и културно облечени жители на градове ще питат "къф празник е неска?" , а други горди внуци на урбанизирани свинепаси ще им отговарят "ненам, некво съединение май беше."

За да не гледате тъпо като геройте на горния разказ, днес ще ви кажа няколко думи за нещо, случило се през 1953г. Не си мислете, че си придавам важност и говоря наставнически. И аз, както и вие, не съм много стока, но драпам със зъби и нокти да стана полу-идиот. А в царството на идиотите това не е малко. Затова сега ще попрочета това-онова и ще го споделя. Ще си придам вид, че го знам от люлката и по-русичките от вас ще повярват. По-умните ще усетят, че пиша за неща, които съм прочел едва напоследък. И ще оценят тъкмо това.

На 10 май 1953 Българската православна църква възстановява статута си на Патриаршия – т.е. най висшия ранг на автокефална (самостоятелна, със собствен глава) църква.

За пръв български патриарх в новата ни история е избран пловдивския митрополит Кирил. Роден през 1901 г. София, умира през 1971 г. Светското му име е Константин Марков Константинов. Учи Богословие в София, Белград, Загреб и Чернигов. Доктор по философия на Берлинския университет. Академик, действителен член на БАН. Оглавил, заедно с Екзарх Стефан акцията по спасяването на българските евреи.

В един коментар за него прочетох нещо, което ме смути – "дефакто политик от левицата". Струва ми се, че това не е съвсем коректно. Казвам "струва ми се", защото не познавам в детайли биографията на патриарха.

Не бива да бъркаме категоричната анти-германска позиция и съпротивата срещу влизането в Тристранния пакт с левичарство. Голяма част от десните политици, общественици и общности в България са били остро критични към държавната политика след 1941г. И това не ги прави по-малко десни.

Църковният клир никога не е бил ляв и не е симпатизирал на левите идеи. Нещо повече: Въпреки принципната си позиция да не се бърка в политическите и светски дела, още от възникването на левите политически идеи, църковните дейци открито и категорично му се противопоставят. Те правят това, не от политически, а от сотирологични (за спасение на душите и опазване на паството) подбуди. Църквата привижда в социализма сатанинско и богоборческо учение и го залива с огън.

Анти-левичарското говорене съпътства видимо и неотклонно цялата българска църковна история. От Иларион макариополски, през Климент Търновски, Екзарх Йосиф и Екзарх Стефан, както и много други църковни йерарси.

Така например в своето слово "Интернационал" Екзарх Йосиф I прави унищожителна критика на парижката Комуна, международното работническо движение и фалшивите леви трактовки на понятията "свобода, равенство, братство". И това става през 1871г!

В своя труд "Възпитанието в духа на християнството или безбожието" митрополит Методий (Кусев) казва (1895 г.):

"Безбожникът има един идеал, гони една цел – удоволствията…Оттук той бива неспособен за никакъв подвиг, който не би му обещал удоволствия – егоистически и плътски… Ето откъде се обяснява обстоятелството, че социалистите въобще, за да приготвят народните маси към подвига на безделието и бунтуването за охолен, без труд живот, който е предначертан от тях като единствено средство за достигане на техните действително егоистични цели, имат за своя грижа да проповядват преди всичко безбожнически идеи… В развалините социалистите виждат осъществяването на техния идеал – равенство в нищожеството… …За онова общество, в което изобилстват невъзпитани, плътски шарлатани, демагози и лицемерни социалисти, свободата е едно злощастие за народа, защото служи в ръцете на демогозите…"

През 1933г. проф. архимандрит Евтимий, декан на Богословския факултет, в лекцията "Младежът комунист и младежът – християнин пред социалния въпрос" направо съсипва цялото ляво учение като теория и практика.

Екзарх Стефан I дава своя принос в разгромяването на лявата идея в трудовете си: "Социалният проблем в светлината на Евангелието. Ценност на човешката личност" (1947!!!) и особено силно в "Два свята" (1940).

"В своето учение за човека, материализмът изпада в две крайности: ту унижава и позори човека, като го счита за произведение на мъртвата материа, приравнява го с животните, твърди, че той произлиза от амебата и за негов прадядо счита маймуната; ту го провизгласява за бог [sic] и решавайки да свали Бога от небесния престол, иска човекът да заеме Неговото място на земята. После Материализмът отново развенчава този бог, заявявайки, че смъртта ще го унищожи без остатък… Социализмът се хвали, че е възвестил на света високите принципи на свобода, равенство и братство. Но той съвсем незаслужено си приписва такава чест, защото тези начала много по- рано и в несравнено по-възвишен смисъл са били възвестени от християнството…"

В изградената традиция на отрицание и заклеймяване на социализма, патриарх Кирил дава особено силен принос. В своето есе "Човекът и неговият труд" (1942 г.) той пише:

"Тъй нареченият научен социализъм на Маркса – Енгелса със своя икономически материализъм (исторически материализъм) отиде още по-далчече от икономическия либерализъм в превръщане на обществото и човека в икономическа категория… Това обожествяване на стопанството и на закона на стопанското съществуване не е нищо друго, освен поробване на човека… Рационализмът и материализмът във всички построения, по-умерени или последователно крайни, естествено стигат до мамонизма. Дали тези построения ще носят едно или други наименование, ще се наричат икономически либерализъм или научен социализъм, все е едно – те лежат на една и съща линия, идват от един и същ дух и отричат човека в неговата нравствена същност, а оттук и неговите права на личност."

Съзнавам, че цитирайки отделни пасажи, правя лоша услуга. Цитираните произведения всъщност заслужават внимателен прочит във всяка своя дума. Православните архиерей дават най-бляскавите бисери на българската консервативна мисъл, но за жалост и днес остават напълно непознати за недоносената ни шаячна политическа наука. | www.templar.blog.bg