Свободата на вероизповедание и Българската православна църква

Публикуваме статията с разрешние. Правата запазени (с) 2007 Свобода за всеки – интернет издание за свободата на съвестта, религията и словото – www.Center-ReligiousFreedom.com.

Разширяването на Европейския съюз (ЕС) на Изток постепенно се доближава до по-пълното географско включване на основните страни и народи, които културно-исторически и цивилизационно принадлежат към общата европейска традиция и цивилизация. Постигането на единството на тази “Голяма Европа” води до възстановяване и на политическото единство на европейските народи и нации, които имат своя културна и религиозна традиция, но въпреки многообразието споделят общи и фундаментални европейски цивилизационни принципи и ценности. Един от основните стълбове на тези общи европейски ценности е зачитането на основните човешки права и свободи, които са както продукт на дълбоката европейска традиция и култура, така и фундамент на общото европейско законодателство и правото на ЕС.

Още преди разширяването на ЕС с новите 10 страни-членки през 2004 г. Романо Проди, тогавашен председател на Еропейската комисия, посочи на среща с източноправославни духовници в Брюксел, че новото разширяване на Изток предстои да включи към семейството на европейските нации (досега представляващи само Западна Европа и нейните две големи конфесионални традиции – Католицизма и Протестантството) и народите с Източноправославна християнска традиция, което ще обогати и възпълни в по-голяма степен единството и многообразието на общата европейска култура.

И наистина, с пълноправното членство на Полша, Чехия, Словакия и Кипър, страните с традиционно православно изповедание или големи компактни православни християнски общности, наред с Гърция и Финландия, нараснаха чувствително и вече образуват третия клон на общата християнска традиция в Европа – Православието. С влизането на България и Румъния в ЕС през 2007 г. Православното християнство, в лицето на своите поместни автокефални църкви и вярващи, приобщи още около 30 милиона традиционно православни християни[7] и оформи още по-консолидирана и сериозна като численост църковна общност в рамките на единното европейско пространство. Ето защо и отговорността на представителите на тези автокефални патриаршии в ЕС нараства и техният глас в Обединена Европа трябва да звучи още по-ясно и отчетливо по отношение на ценностите на свободата на религията и човешките права.

Във връзка с тези реални отговорности и перспективи на евроинтеграцията възникват редица сериозни въпроси, свързани с Православието в ЕС и присъствието на различните поместни православни църкви в общото културно и цивилизационно пространство на Европа.

Предизвикателствата и перспективите пред Православието и по-конкретно пред Българската православна църква (БПЦ) във връзка с принципите на свободата на вероизповедание и религиозното многообразие в Европа могат да бъдат видяни в две основни измерения: 1. В аспекта на индивидуалното право на религия и свобода на съвестта, и, 2.В аспекта на институционалната свобода на вероизповедание, отнасящ се до Църквата като религиозна общност и религиозна институция.

В контекста на евроинтеграцията на България пред БПЦ възникват сериозни предизвикателства и възможности, които следва да бъдат посрещани от нашето традиционно вероизповедание с една повишена чувствителност към принципите на свободата на съвестта и религията и уважението на основните човешки права.

Православието и правата на човека

На първо място във връзка с индивидуалните права и свободи някои наблюдатели и изследователи са на мнение, че Православието в сравнение с другите християнски конфесии е по-индиферентно към концепцията за естествените човешки права, а Източнно-православната църква е даже често пъти и негативно настроена към съвременните правни принципи за свобода на съвестта и вероизповеданието.[2] Ето защо тук се поставя преди всичко въпроса съвместими ли са духовните принципи на Православието с установените ценности на човешките права и свободата на вероизповедание, залегнали в основите на Европейското правно пространство, или то е чуждо на европейската цивилизация?[3]

Свободата на мисълта, съвестта и религията са основни ценности както за християнството и учението на Църквата, така и за съвременните правни концепции за основните човешки права. Православната църква е изразявала многократно в своята традиция, а в по-ново време е изразила категорично своето позитивно отношение към тези принципи по повод приемането на Всеобщата декларация за правата на човека (чл.18) от ООН през 1948 г., а така също и чрез множество свои междуцърковни декларации и становища.[1,6] В християнското учение на Църквата основните човешки права се свързват неразривно с достойнството на човека като духовно същество и свободна личност, равенството на хората пред Бога, равноправието пред закона и справедливостта. Църквата е подчертавала винаги равното достойнство и чест на всички хора и е изтъквала, че няма човек, който да не обича свободата, но справедливият я иска за всички, а несправедливият – само за себе си.

Във връзка с темата за Православието и човешките права, и поради ограниченото място тук, няма да бъдат разглеждани по-общите философско-етически измерения на проблемите за отношението между доктрината на Православното християнство и концепцията за основните човешки права и свободи. Ще бъдат маркирани по-скоро юридическите хоризонти на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и нейното значение за подържането на международните правни стандарти в Европа в областта на защитата на човешките права. Както е известно, тези стандарти в областта на човешките права и мониторинга за тяхното спазване в европейските страни, членки на Съвета на Европа се обвързват с т. нар. политически критерии на Европейския съюз, свързани с подържане на върховенството на закона и правовата държава (т.нар. Първи Копенхагенски критерий).

В контекста на евроинтеграцията на Р България и изграждането на стабилна и демократична правова държава, основана на върховенството на закона, тяхното прилагане и стриктно спазване придобива все по-важно и решаващо значение. През 2007 г. се очаква ЕС да учреди и свой собствен орган за мониторинг на спазването на основните човешки права и свободи със седалище във Виена и да засили своите политики по предотвратяване на дискриминацията, ксенофобията, пропагандирането на расизъм и нарушаването на човешките права на децата и жертвите на трафик на хора. Очевидно в обозримото бъдеще и Православната църква ще трябва да организира конкретни форми на сътрудничество с тези европейски институции в подкрепа на човешките права и в защита на лицата, жертви на различни форми на нетолерантност и насилие.

Тези принципи се основават на международните норми и правни стандарти на ЕКЗПЧОС и по-точно на чл. 9, които са възприети в Конституцията на Р България и специалния Закон за вероизповеданията. Според Конституцията на Р България “Свободата на съвестта, свободата на мисълта и на избора на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними"(чл. 37, ал.1). Тези основни принципи са възприети и в Закона за вероизповеданията, където по-детайлно се разработени различните аспекти на практикуването на религията. Тук следва да се посочи една особеност.

Терминологични особености

В традициите на българското законодателство се използва и се е утвърдила употребата на термина “вероизповедание”. Този термин се използва за обозначаване както на индивидуалното право на вяра или религия, което в терминологията на международното право се нарича от една страна “freedom of faith” или “freedom of religion”, така и на правото на изразяване (expression), манифестиране или изповядване на вярата или религията, съответстващо на “freedom of confession”. В този смисъл се използва термина “вероизповедание” и в новия Закон за вероизповеданията, където той обозначава както индивидуалното право на религия и избор на вероизповедание, така и самите вероизповедания като религиозни общности и религиозни институции.

Тази особеност на българската правна традиция през последните години понякога се асоциираше с някои архаични и остарели форми и модели на конфесионализма, който се оформя в Европа след Реформацията, а в страните от Източна Европа и България навлиза в конституционните и правни системи през ХІХ в. У нас това се свързваше със специфичното място на Православието като “традиционно вероизповедание” в Р. България, което се тълкуваше като реминисценция на статута на “господстващо изповедание” на Православната църква според Търновската конституция, или в духа и консервативните традиции на Византийската симфонийна система.[5]

Основата на взаимоотношенията между новата демократична държавна власт в Р България и религиозните общности – в частност и Българската православна църква, се съдържа в Конституцията на Р България и Закона за вероизповеданията. Там са възприети няколко основни правни принципа, които очертават новата нормативна уредба и правния режим на вероизповеданията. Тези принципи най-общо са следните:

Очертаните най-общо принципи на нормативна уредба и новите условия за обществено развитие, демократизация и евроинтеграция на България, ясно визират както светския, неконфесионален характер на държавата и нейния ангажимент за защита на правата и свободите на гражданите и лицата под нейна юрисдикция в областта на вероизповеданията, така и зачитане и признаване на ролята и мястото на Православната църква като религиозна институция на традиционното изповедание в страната.[5] В тази област се наблюдава последователно съчетаване и съгласуване на универсалните правни норми и принципи с националната и културна традиция в областта на религията. България изгражда едновременно модерен светски модел на държавен и правов ред в публичната сфера и се опитва да адаптира националната традиция в рамките на този съвременен модел за отношения и сътрудничество между държава и Църква.

 

Очертаните правни норми постулират ясно отделеност и автономност на религиозните изповедания от държавата и недопустимост на държавна намеса в техния вътрешноорганизационен живот, освен при определените от Конституцията и законите на страната случаи. Това е в съответствие с изискванията на чл. 9 от ЕКЗПЧОС за предотвратяване на престъпления и закононарушения, защита на правата, живота и здравето на гражданите, обществената сигурност и морала в едно демократично общество.[6] Не на последно място тези правни норми гарантират и определят принципа на равнопоставеност на различните вероизповедания и религиозни общности пред държавата и законите, изключващи дискриминация и неравнопоставеност, основани на религиозна принадлежност и вероизповедание.

В много отношения този нов дух на толерантност в отношенията между БПЦ и държавата беше възприет и прилаган в условията на новата демократична институционална култура, която се изграждаше трудно, но се утвърди в нашето общество, въпреки че наред с положителните тенденции възникнаха и някои нови предизвикателства, напрежения и проблеми. В някои случаи се проявиха и сериозни конфликти и противоречия, които в условията на ЕС вече следва да се разрешават в контекста на европейските модели и практики. Причините за някои от тези проблеми се дължат на унаследени от миналото стереотипи и деформации или на липсата на демократична политическа култура, обществен опит и традиции в областта на плуралистичните обществени отношения и модерната демократична публичност. Някои от тези трудности пред Църквата бяха предизвикани от необходимостта да се извърши сериозна адаптация на нейните методи на мисионерска, пастирска и духовно-просветна работа, които да бъдат съобразени с новата политическа ситуация и обществена обстановка.[4] Това са преди всичко въпросите за религиозното образование, мисията на Църквата в определени социални области на служение и публично присъствие, които непосредствено се докосват или навлизат в полето на свободата на вероизповеданието и човешките права.

Проблемите пред Църквата, провокирани от политическата промяна през 90-те години на ХХ в., които имаха своя генезис изцяло в контекста на посткомунистическия преход, доведоха до опити за възраждане и ревитализиране на тенденции за реставрация на стари модели на публично присъствие на Църквата в обществото. В новите условия на България в ЕС всички тези въпроси следва да намерят своето решение в контекста на общите европейски стандарти за зачитане на човешките права.

Използвана литература