Losing My Religion

marfieta.wordpress.com

За българина религията не е опиум. Оказа се, че е по-скоро еквивалент на особено неприятно и нелечимо венерическо заболяване. Или поне с такова впечатление би останал човек, ако следи събитията у нас напоследък.

По-важното, а и по-интересното между впрочем, е не атеизмът на българина. Тук не говорим за атеизъм, тук, оказва се, става дума за омраза. Истинска, неподправена, дълбока омраза към Бога, към вярата, към религията, към всичко, свързано с тази метафизична област. Така и не разбрах от какво е продиктувано това, на какво се дължи избликът на толкова крайно и силно чувство. Атеистът си е атеист и по нищо не се различава от християнина, будиста или да речем привърженика на великия дух Маниту. Виж, фанатикът е друга работа. Фанатиците също не се отличават един от друг, независимо дали са ислямисти, поддръжници на Инквизицията или особената форма на радикал-атеисти, която се въди у нас.

Задавах въпроса „защо?”. Исках да знам защо религиознанието е толкова страшно нещо. Не разбрах. Отговорите на този въпрос могат да се обобщят с „ако имах власт щях да забраня всички религии и да разруша всички църкви”. Това е най-мекият вариант между впрочем.

Ами добре. Хайде да видим. В хилядолетната човешка история има ли общество, за което са останали писмени сведения, доказващи, че е било нерелигиозно? (Държа да подчертая, че „вяра” и „религия” са съвсем различни работи) Има ли? Такова общество? Нека да не е държава, нека да е селище някакво, което достатъчно дълго, че да остави следа във времето, се е обитавало от индивиди, които са получавали обриви само като чуят срамната дума „религия”. Няма, нали? Вероятно затова си има причина и тя не е толкова сложна за разбиране и обяснение.

Човек има нужда от вяра, така е устроен. В даден момент, рано или късно всеки от нас се изправя пред ситуация, на чийто изход по никакъв начин не може да повлияе. Рано или късно се сблъскваме с неща, с които не ни е по силите да се справим независимо какво желание имаме. Рано или късно Съдбата си слага боксовите ръкавици и ни издебва иззад ъгъла. Рано или късно всеки се оказва безпомощен пред нещо. И тогава, когато са изчерпани всички възможности, които Реалността ни предлага, тайно стигаме до надеждатата, че напук на всички изгледи нещата може и да се подредят. И ако се подредят… Лека полека Вярата се обгражда от правила и норми, които са самата Религия. А тя е многолика. Религията де. Успява да се промъкне практически навсякъде.

Божественото, всемогъществото, изначалното, необратимото, единственото. Кое е било първо – Богът, или този, който вярва в него? Кой кого е създал? И доколко едното проявление е в състояние да съществува без другото? Кой от кого има по-голяма нужда – Богът от Човека, или Човекът от Бога? Че човек има нужда ако не от Бог, то поне от вяра, по това, надявам се, спор няма. Просто иначе нямаше да съществуват безбройните видове религии и религиозни системи, които си се размножават на воля във всяка човешка общност още от зората на цивилизацията.

Човекът е едно безпомощно същество. Върви напред, без да знае нито откъде е тръгнал, нито къде отива, без да знае какво го чака, без да помни какво е преживял. Животът му е кратък, а за периода, който следва след това е получил мъгляви обещания, които обаче ще се изпълнят ако спазва предписанията, които разни хора, озарени свише, са получили някога. Иначе казано, когато Съдбата те нарита с цялата си злоба и не остави здраво място по теб, тогава имаш отчайваща нужда от помощ. И когато не можеш да я получиш по конвенционален път, се обръщаш към метафизиката. И едно от неизменните следствия в човешката история е упоритата Вяра, много често въпреки крайния резултат.

Принадлежността към някоя религиозна система трябва да е въпрос на избор точно както трябва да е въпрос на избор и атеизма. Аз избирам да вярвам ли или да не вярвам. Аз избирам на какво да вярвам. Аз преценявам коя част от християнството ми допада и коя не е нищо друго, освен облечено в догми суеверие. Аз избирам дали да бъда православна, католичка или примерно шинтуистка. Аз решавам дали да бъда атеистка. За да бъда обаче каквото и да е от изброените, а може би и нещо друго, трябва да имам някаква основа, върху която да стъпя. Насилственото държане в невежество е истинското посегателство срещу свободата на личността. За да разбера дали християнството ме влече, трябва да науча повече за него. Никой не знае дали то по-скоро няма да ме отблъсне по някаква причина, нали?

Учебната програма си има достатъчно кусури. Това са безумните и все по-усложнени учебници, натъпкани с безразборни и все по-несмилаеми уроци. Трактати за третокласници-вундеркинди, натъпкани с академични термини, написани на сух, непонятен език. Толкова тежки уроци, че човек може да трепе мухи с тях без да полага някакви специални усилия. Ако срещу нещо трябва да протестират родителските комитети, това са уроците по геология в четвърти клас, откъдето децата трябва да научат дали базалтът бил седиментна скала. Уроците, в които пак четвъртокласниците трябва да назубрят интересния факт, че между Девня и Бургас имало етиленопровод. Или да кажем подорбното описание на ядрена бомба в един от учебниците за седми клас.

Ако трябва да се протестира срещу нещо, това е постоянното усложняване и утежняване на материала, бълването на безброй учебници по един и същи предмет, тромавата учебна система, остарялата методика на преподаване… Но какво й има на религията? Защо децата да не научат какво проповядва християнството, що е то ислям, защо не е лошо човек да ходи на църква и защо това не е смешно…

Наистина, каква е тая омраза, а?