Приказката на Емелика

Ще ти разкажа приказка – приказка от живота и за живота – моята приказка.

В нея всичко е каквото е и не съвсем. Неуловимото се е прибулило със символ. Отбули го сам. Октомврийският вятър нахлу царствено в Долината на тракийските владетели. Дърветата заклатиха клони и шушукайки разнесоха поздрава му из низината, възкачиха го към Балкана, а ехото го разля ката придошла река.

Един любопитен, почти есенен лист се отрони и понесъл порива си, хукна с вятъра. На свечеряване се спусна на земята без да знае къде е. Разбуди го утринна хлад. Къде беше? Лежеше сам не под дървото на тревен килим, а върху пясък. Долови непозната песен, чийто припев прозвучаваше монотонно почти до него. Разбра, че пеят вълните. Заслушан в новата песен забрави студа. Зарадван, че музиката му е харесана, маестрото – морският Бриз понесе нежно мъничкият лист към морето, който запленен от толкова нови и красиви усещания съвсем забрави кой е, от къде иде, колко е мъничък. Забрави, че вече е есенен и сякаш през жилките му премина пролетната тръпка на обновлението. Слят с измечтаното не забеляза колко далеч от брега го е отнесъл Бриза. И точно когато една голяма вълна се канеше да го сграбчи, тревожният писък на гларуса го изтръгна от бляновете и той стреснато подскочи, разминал се на косъм с не тъй романтичната действителност. Хвана се за първия слънчев лъч, който го върна на пясъка и се отдаде на слънцето. А когато то се скри зад хоризонта, есенният лист от долината осъзна самотата си и заплака. Дотъркаля се до стар дънер, изхвърлен от прилива и се сви на завет, защото вече знаеше, че вечер, неогрят от слънцето изстива пясъкът. Уморен и тъжен листът заспа. Сънува дървото, което му бе дало живот. Видя в съня си безброй падащи, пожълтели листа и чу песента им: "Отивам да завия земята, да приспя тревата, да нахраня зрънцето, напролет кълн да е, а есенес зрял клас…"

Есенният лист запя в съня си, защото това бе и неговата песен – песента на дедите му. Докато пееше, жилките му се покриха със злато. До зазоряване стана целият златен. Една семчица го хареса за юрганче и го придърпа върху себе си. А той от вълнение се нашари с червени петна и стана още по-красив. Морският Бриз пак се опита да го вдигне, но листът прилепна към земята. Трябваше да изпълни дълга си. Измежду толкова листа, семчицата избра него. Беше щастлив – тук, до морето, далече от старото дърво в долината на царете, но душата му бе богата и пълна, като царска хазна. Разказа това на Маестрото, а той написа песен. Това му е работата.

Разказвам тази песен на теб, Приятелю, защото бях тъй слята с дървото, че песента на неговите листи бе и моя песен. Песента на подранилия да се откъсне лист бе последната песен на красивия, строен и силен дъб – моят дъб. Той беше любимец на птичките. Една от тях ме остави между клоните му – малка и невзрачна. Той ме прие с такава любов, даде ми от живителните си сокове и се разлистих в най-студената зима. Не можехме един без друг. Той – здраво стъпил на земята, с мощни клони, устремен към небесата, аз – зелена корона в косите му, сред спящите под снега оголени от зимата клони, събиращи мощ за нова пролет в пъпките си, които така и не разпукнаха вече. Само отронилият се рано лист намери себе си.

Не пречехме никому. Дори и не подозирахме, че завист разяжда сърцата на дърварите, а може би алчност за топлината и обичта ни. Ненарадвала се на простора, вятъра, небето, звездите и перперкането на птичи крила осъмнах на земята сред безмилостно насеченото мое дърво. Не дъбът беше домът ми – ние бяхме домът! Не той беше моята обич – ние бяхме обичта! Не аз бях чувствата му – ние бяхме чувството! Не той бе мъдростта – ние бяхме мъдростта; едно като неделимия дух и дъх на Бога!

Идеше зима. Лежях в окаляните коси на моя любим неподвижна, безсилна, чакаща края си. И когато мислех, че заспивам непробудния си сън някой грубо ме изтръгна от бездиханните клони, в които се бях вкопчила. Изглеждаше ми познат. Дали не е секачът? Напъха ме в мръсния си чувал, където бяха събрани ненужни вещи, изхвърлени по сметищата. Отнесе ме в дома си. Нямах нито сила, нито воля да се противопоставя. Порадва ми се малко – като дете на новата си играчка. Но тъй като досега не беше виждал подобна играчка и не знаеше какво да ме прави, взе, че ме захвърли в задния си двор, сред купища изгнили, изпочупени и без ред захвърляни, никому ненужни вещи.

Отмина зимата. Нараненото ми тяло се мъчи да изправи повехналите си клончета, за да поздрави пролетта и всички отворили обятия за нея. Поздравявам и теб, непознати Приятелю, който и да си, където и да си – в мечтаещото дете или в мъдростта на посребрени коси, горска фея или рицар… Поздравява Ви Емелика! Имам много имена – Скребър, Клейник, Бял Имел… Но Емелика е истинското, защото нося женска душа. Винаги съм била само корона в косите на дърветата и пролет се кича с бели перли, но само ако птица постави семенцето ми в нечии силни клони. Оцелях с надеждата да съхраня най-вълшебната си семчица. Клонките си изпочупих, за да я запазя. Скрила съм я, да не я изкълват кокошките в двора, нищо неразбиращи от вълшебства, само за да напълнят гушата си. Затова изпращам към теб, незнайно дърво, своето имело послание – зов за възкръсване! Ако в твоите клони пеят птици – прати една за семенцето! В него е скрита вечно зелената коронка за косите ти с перлите в плода му и златните подкови в цвета на Орфеевия символ – дар на тракийските владетели. Да бъде и твой дар!

Къде сте птици?

Чакам Ви?