Здравей, моя несподелена любов! Как си?

Аз съм добре. Нормално. Както всеки ден. Всъщност, свикнала съм така – да ми е едно такова неопределено, еднакво, скучно и еднообразно.

Освен ако не съм с теб, разбира се. Тогава ставам друга, различна, омагьосана. Все говоря и говоря, сякаш млъкна ли, ще те загубя завинаги. Ти пък само мълчиш.Смешно, нали?

Но не затова ти пиша, а защото исках да ти задам един въпрос –защо? Защо, моя любов, постъпи така с мен? Защо ме предаде?

Спомням си, говорехме оня път (след като вече ми беше казал, че не ме обичаш), как е възможно толкова бързо да "изстинеш" към мен, да изчезне онази прословута твоя "тръпка". Ти ми го обясни, зная, но още се мъча да го проумея – не за друго, а защото някога те чувах да ми казваш думите: "Обичам те!"

Днес си друг, някак по-груб – обиждаш, заяждаш се. Но накрая, естествено, аз съм виновна. Това, което не знаеш, е, че аз винаги съм приемала вината, която ми определяш. Да, вярно, в началото се цупя, но още на следващия ден се питам: "Какво всъщност ми каза? О, че то това не е нищо особено". И прощавам, отново и отново. Защото така съм свикнала – да съм виновна. Защото така ме научи ти.

Ти никога не си търсил вината и у себе си. Само веднъж каза: "Безсмислено е да търсим вина. Виновни сме и двамата". Колко мъдро, нали? Стига да е искрено.

Сега ми се правиш на приятел, като че ли не виждам съжалението в очите ти. Казах ти всичко за себе си, доверих ти се, "разголих" душата си пред теб, като си мислех, че това ще те накара да се чувстваш специален. Та нали ме уверяваше, че ме харесваш, защото съм различна?

Изглежда всичко е било напразно. Как пък веднъж не ми сподели нещо твое, лично? Чувах сама критики за това колко съм наивна, дребнава, изобщо –луда. По теб, за съжаление. А колко сълзи изплаках по теб, колко нерви изхабих и стихове изписах! Заради теб, едва ли някога ще се доверя толкова лесно на някой "приятел". Не знам вече дали приятелството въобще съществува. А уж бях оптимистка.

Наскоро ти споделих, че ме е страх да ти казвам някои неща. Е, поне се осмелих да ги напиша, макар и да знам, че не можеш да ме разбереш –така, както ти все ми повтаряше, че и да ми обясниш, няма да те разбера.

Но знаеш ли? Аз съм по-силна от двама ни. Слабият тук си ти, а аз – аз просто съм добра, прощавам и забравям. Обичам те и същевременно те мразя, искам да съм с теб и същевременно искам да съм някъде другаде. Някъде далече, където и да е. Сама, но не самотна. Независима.

А може би, може би просто искам да ме разбереш. Така, когато коленете ми омекнат при поредната ни "приятелска" среща, ще има кой да ме хване и прегърне не как да е, а с любов.