Законът на положителната изповед

Точно както Божията вяра се реализира чрез думите на Бога, така и нашата вяра се реализира чрез думи: „Той (Иисус – бел. моя, Т. С.) каза преди всичко, че тази вяра се освобождава чрез устата“[1]. Това тяхно учение със сигурност има окултен характер и не можем да го съгласуваме с традиционно християнските разбирания. Според учителите на просперитета думите, които излизат от нашата уста, имат силата да творят: „Изповедта с вяра създава реалност та. Реализирането следва изповедта“[2]. Ако говорим положителни неща – например, че сме богати, че имаме добро семейство, доходна работа и т.н., ще получим според това, което говорим. Ако казваме, че сме болни, нещастни, бедни и т.н., ще получим според тази си изповед: „Ако кажем, че не можем да направим нещо, тогава наистина няма да можем. Но ако кажем, че можем, тогава наистина можем. Според Марк 11:23 ние можем да имаме каквото кажем или изповядаме, било вяра или неверие, успех или неуспех, болест или здраве“[3].

Този явен окултизъм учителите на просперитета се опитват да християнизират, като твърдят, че всичко, което се изповядва, трябва да се основава на Божието слово. Според тях няма никаква разлика между писаното слово Божие и думите, с които Бог е създал света (те не правят особена разлика между думи и слово): „Въпреки че думите в Библията изглеждат като всички други, има една разлика. Те са Божии думи. Бог вдъхна живот в тях. Ако ние вземем тези думи от Бога и ги използваме, ще дойде чудо!!! Бог употреби думи за създаването на този свят. Писано е, че Той създаде всичко чрез словото на Своята мощ. Той сътвори всичко чрез думи, Той каза: „Да бъде светлина“ – и тя стана. (…) Ако Неговите думи се изповядват чрез нашата уста (подч. мое – Т. С.), те стават също силни!!! (…) Вземи Божиите обещания и ги изповядай пред Него!“[4].

В този цитат проличават явни богословски проблеми. Остийн отъждествява Словото, чрез което Бог е създал света, с думите на Свещеното Писание. Св. апостол Павел пише, че светът е създаден чрез Иисус Христос: „… понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята…“ (Кол. 1:16). Св. евангелист Йоан нарича Иисус Христос Логос, чрез Когото всичко е станало (вж. Иоан 1:3), но това Слово е различно от писаното слово. Писанието е предадено в човешка форма Откровение, което Бог превъзхожда. Писаното слово отразява несъвършенството на човешкия език. На Бога са чужди атрибутите, които човешката реч предполага.

Ето още един от многото цитати, който показва нехристиянското съдържание на това учение: „След като поставите вашите цели и се устремите към тях, вашите думи трябва да съответстват на целите ви. В Бит. 11 Бог стана толкова загрижен за това, че хората биха били способни да завършат града, който строяха за своя слава, че Той разбърка техните езици. (…) Какъв е тук проблемът? Думите. Библията казва, че вие можете да имате това, което казвате (Марк 11:23), и Бог разбра, че ако хората можеха да се съберат и да съчетаят думите си с това, което са си представили, т.е. с целите си, те могат да направят всичко, което са искали да направят, независимо дали това е в унисон с волята Божия, или не…“ [5] (подч. мое – Т. С.).

Този цитат показва недвусмислено, че в подобно разбиране няма място за християнския Бог. Той е станал ненужен, след като е открил на хората „духовните закони“, чрез които вярващият може да има всичко, каквото пожелае. Това, естествено, е само следствие от собственото богословие на сектантите. Би било пресилено, ако кажем, че те отричат Бога. В същността си обаче тяхното богословие води до подобен извод.

Критика на закона на вярата и положителната изповед

Учението за вярата в движението на просперитета е напълно несъвместимо с Преданието на Църквата. Разгледахме накратко връзката на тази концепция с метафизичните религиозни учения, затова сега няма да се спираме на този проблем. Показахме, че в Бога липсва вяра, от което следва, че вяра липсва и в човека. Твърдението, че човекът притежава „вярата на Бога“ и е способен да създава подобно на Твореца, размива всяка граница между Божието всемогъщество и човешките способности. След като човек може да твори посредством вярата, която му е дадена, а тя е същата като тази на Бога, тогава той не се нуждае от Божията подкрепа, нещо повече – човекът придобива част (казано образно) от Самия Бог. Настъпва някаква онтологична размяна между Бога и човека. В тяхната антропология и сотириология съществува такава представа за размяната. Човешката природа може в един момент да бъде сатанинска, а в друг – божествена. Това означава, че в тяхното богословие се размиват онтологичните граници между тварно и нетварно; между битието на Бога и това на творението. Разбира се, те никога не казват, че Бог губи нещо от Себе Си, но човекът е способен да получи една или друга същност. За библейската и раннохристиянската мисъл подобна теза е недопустима. Православието винаги настоява, че разликата между творение и Творец се запазва. Няма сливане, смесване и размяна [6]. В просперитетното богословие думите придобиват по-особено значение и сила благодарение на това, че са носители на тази вяра.

Тези двете вървят ръка за ръка – думите и вярата. Православието също учи, че вярата в Бога е особен Божи дар, който човек трябва свободно да приеме и да развие в себе си. Вярата е нравствена основа, върху която се съгражда животът на християнина. Отците на Църквата познават два вида вяра. Едната е свързана с учението на Църквата и идва от слушане на Божието слово, а другата е основана на теория, т.е. съзерцаване на Бога.

Ако първата е подготвителна, втората е резултатът, който води до единение между човека и Бога.[7] Те се предполагат и не могат да бъдат отделени една от друга. Вярата води след себе си духовна промяна. Християнинът умира за себе си, за да живее за Христа. Или както св. апостол Павел казва: „Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа, и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра, за да позная Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите“ (Фил. 3:8–11). Този стих показва, че вярата има за цел придобиването на Христос, което е съпроводено с отричане от себе си, съразпъване с Христос (срв. Гал. 2:19, 20). Следователно една от най-явните характеристики на вярата е човек да се предаде на Спасителя с надежда за възкресение и вечен живот. Веднъж приели апостолската керигма с вяра, ние израстваме в познанието на Бога.

Затова и св. Григорий Богослов пише: „Защото предпочетем ли силата на разсъждението, изоставяйки вярата, и унищожим ли със своите дирения достоверността на Духа, разсъждението се оказва победено от величието на предмета, победено напълно, тъй като се задвижва от едно толкова немощно средство, каквото е нашият разсъдък. Тогава какво излиза? Изявява се слабостта на разсъждението пред лицето на тайнството“[8].

Веднъж приели истините на вярата, въпреки че християнинът непрестанно потъва все по-дълбоко в тях посредством опита, ние трябва да продължим нататък по пътя на християнската добродетел или праксис. Праксисът в православната традиция е свързан с очистване на сърцето от страстите чрез молитвата (свято безмълвие), която прави необходима тишината на ума [9]. Именно в тази тишина на човека се дава възможността да достигне до съзерцанието (теорията) на Бога. Но целият този мистагогичен път израства върху вярата. Тя е основното, специалното, централното съдържание на цялата християнска жизнедеятелност на човека. Тя се разпростира върху всички страни на личния живот на християнина, като прониква във всички негови сили и способности. „По такъв начин вярата служи като единствено основание, на което постепенно израства цялото здание на духовния, божествен живот на човека, съвместно с действието на благодатта и свободата.“[10]

Пред нас се очертава нравствено разбиране на вярата. Тя не е божествена същност, нито се използва за създаване на материални придобивки, но е сила за спасение. Тя, оживотворявана от любовта, движи целия живот на християнина. Тя е състояние на сърцето[11], а не „вярата на Бога“.

Ако при движението на просперитета вярата се свързва с великите чудеса, които тя може да върши, стига да бъде освободена чрез устата, а също и с „безмерната“ сила на човека, който я употребява, в православното християнство вярата има сотириологично, обожаващо значение. Това не означава, че православният християнин не търси с вяра Божиите чудеса. Такива постоянно биват засвидетелствани. В самото богослужение ние възгласяме: „Нека сами себе си, един други и целия си живот на Христа Бога да отдадем“. Това означава, че сме отдали себе си на волята Божия. Тя не може да бъде променена със силата на вярата. Молитвата, когато е съединена с вяра, може да промени Божията воля, когато самата молитва е за нещо добро.

Самата вяра е спасителна, когато е послушна. Тя „твори“, когато се намира в съгласие с волята на Бога и е пропита от божествените енергии. Тук става дума за животодаваща перихореза. Човекът не е затворен и ограничен в своята потенциална значимост. Той е отворен към Бога, от Когото черпи сили. Затова и св. Григорий Палама пише: „Бог нито ще бъде само неподвижен, но и ще се движи, защото по този начин ще присъства за всички чрез Своите творчески и промислителни излизания и енергии; ние просто трябва да търсим Бога, Който е някак си причастен, в Когото и ние, бидейки причастни, всеки по свойствен начин, ще бъдем според мярката на нашата приобщеност съществуващи, живи и обожени“[12]. Оттук следва, че ние сме живи, доколкото сме причастни към освещаващата сила на Бога.
Ние съграждаме своя живот не на принципа на положителни думи и чудотворна вяра, а на истинно приобщаване към Бога, от Когото извира всяко благо. Затова и св. Василий Велики съобщава: „Творението не притежава нито един дар, който да не изхожда от Светия Дух; Той е Онзи Освещаващ, Който ни съединява в Бога“[13]. Тоест не ние, а Бог е Този, Който върши чудото. Ние сме се доближили, приобщили сме се към Неговата пълнота, от която черпим и с която се срастваме, без да се сливаме.

Бележки

1. Коупланд, К. Вярата. Аудиокасета № 9, стр. А.
2. Hagin, K. New Thresholds of Faith, p. 84.
3. Op. cit., p. 44.
4. Остийн, Джон. Чудото е в твоите уста. Пловдив, б. г., с. 9 – 10.
5.Caldwell, Happy. No More Limits! – In: Victory, nov. 1998, р. 13.
6. Виж повече у: Флоровски, Георги. Творение и изкупление. София: Хр.
Св. София, 2008, с. 45 – 48.
7. Вж. Metropolitan Hierotheos of Nafpaktos. The Illness and Cure of the
Soul. – In: http://www.pelagia.org.
8. Григорий Назиански. Пет богословски слова, с. 87.
9. Вж. Metropolitan Hierotheos of Nafpaktos. Op. cit.
10.Зарин, Сергей. Аскетизм по православно-христианскому учению. Мос-
ква: Паломник, 1996, с. 121.
11. Пак там, с. 98.
12.Св. Григорий Палама. Триады…, с. 326.
13. Цит. по: Евдокимов, П. Православието, с. 148.

Из книгата на прот. Теодор Стойчев “Богословие на просперитета. Православна критика”, ИК “Омофор” 2014