Богатство и бедност

Позицията на Църквата спрямо материалните блага е положителна. Материалните блага са създадени от Бога и се предлагат на хората за употреба и благодарение.

Тази позиция произтича от признаването на Бога като Творец на света и не е била поставяна под съмнение в християнството, освен от гностиците, които учели за двуначалието и били обявени от Църквата за еретици. Тази позиция обаче не води до благосклонно отношение към богатството или към натрупването на материални блага, което обикновено се свързва с несправедливостта и алчността¹. По принцип отношението на църковните отци към икономическите блага се движи в един спектър, който започва от обичайното приемане на собствеността, когато тя се използва за социални цели, и стига до пълното отхвърляне на всяка индивидуална собственост и до изтъкването на общата собственост².

Християнската обща собственост. Първоначално общата собственост е спонтанна социална проява на християните в Йерусалимската църква, но тя и до днес присъства в общежитийните манастири. Християнската обща собственост се различава в значителна степен от комунистическата. Аксиомата в християнството е: „Всичко, което ми принадлежи, е и твое“, докато аксиомата на комунизма е: „Всичко, което ти принадлежи, е и мое“³. Християнската обща собственост има за основа свободното и спонтанно съгласие (вж. Деян. 5:4), докато комунистическата – външното налагане и принудата. Освен това християнската обща собственост признава като истински Господар на благата Бога, докато комунизмът – човека.

Църковният подход. В тази рамка църковните отци, от една страна, посочват огромната заплаха за човека от натрупването на богатство или поддържането на собствеността, докато, от друга страна, подчертават нуждата от правилното разпореждане с тях. Първото се наблюдава особено в ранния период на Църквата, когато вярващите произхождат главно от най-бедните социални слоеве, но то не престава да съществува и в цялата по-късна традиция. Второто се подчертава повече след влизането на по-заможните социални слоеве в Църквата и е основно положение и до днес. Предпоставките за тези основни положения се намират в Новия Завет.

Различаването на богати и бедни. Характерно е, че в Свещеното Писание, и особено в Новия Завет, различаването на хората на богати и бедни става не толкова въз основа на тяхното икономическо или социално състояние, а по-скоро въз основа на отношението им към Бога и Неговата воля. Бедните и богатите са две различни категории хора главно от религиозна гледна точка. Бедни са тези, които нямат достатъчно икономически блага и възлагат надеждата си на Бога, като чувстват по непосредствен начин зависимостта си от Него. Обратно, богати са тези, които разполагат с изобилни икономически блага и се уповават на тях, като забравят Бога. Бедните остават в границите на човешката природа и търсят пълнотата отвъд непосредствеността на света. Богатите имат лъжливото чувство за самодостатъчност, но в същото време са оковани в света и са роби на страха от тлението и смърт-та. Затова Христос облажава бедните като наследници на Царството Божие и в същото време окайва богатите (вж. Лук. 6:20–24). Калвинисткото схващане, което се позовава на някои старозаветни текстове, където богатството присъства като елемент на особено Божие благоволение, не е в съгласие с Новия Завет и светоотеческото предание, а се ограничава до старозаветни текстове, където Божието благословение е свързано и с наличието на материално богатство. В Новия Завет и в Църквата обаче духовното богатство измества съществено материалното богатство.

Християнинът и богатството. Сам Христос живя земния Си живот бедно, без да има „де глава да подслони“ (Мат. 8:20). Той показва на учениците Си подобен начин на живот, но това не Му пречи да се държи като социален Човек. Дори когато Го сравняват с подвижника Йоан Кръстител, неговите врагове казват: „Ето човек многоядец и винопиец“ (Мат. 11:19). Свети апостол Павел казва за себе си, че знае да живее и в лишение, и в изобилие⁴. Накрая, между християните от самото начало имало не само бедни, но и такива, които притежавали собствено имущество (вж. напр. Лук. 8:3 и Марк. 1:29).

Осъждане на богатството. Както беше отбелязано, никой друг порок не е осъден толкова строго от Господа, както любовта към богатството⁵, и това осъждане има не толкова социален, колкото антропологичен смисъл. То има за цел не толкова борбата срещу социалната несправедливост и възстановяването на социалната справедливост, колкото освобождаването на човека от робството на света и от властта на дявола⁶. Като живот в свобода християнският живот изисква откъсване от тираничната власт на богатството, която угнетява човека и го подчинява на парите (вж. Мат. 6:22, 24; Лук. 16:13). Господ отговаря на богатия юноша, който Го пита как може да се спаси, със следните думи: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Мат. 19:21). Притежаването на материално богатство прави човека роб⁷ и му пречи да влезе в Царството Божие⁸. Обратно, жаждата за богатството на Царството Божие води до избавяне от тежестта на материалното богатство и до отлагане на всяка житейска грижа. В случая са характерни притчите за скритото съкровище и драгоценния бисер, където откриването на Царството Божие е представено като причината, която подтиква човека да раздаде целия си имот, за да се сдобие с него (вж. Мат. 13:44–46). По този начин човекът се освобождава от тежестта на материалното богатство и едновременно с това го използва като средство за придобиване на духовно богатство (вж. Лук. 12:33).

Икономическата независимост и избягването на разточителството. Християните са призвани да имат достатъчно материални блага, което в действителност е едно и също с това да се задоволяват с малко неща. Богатството и изобилието са необходими само в духовните неща. От друга страна, материалните блага, чрез чието придобиване и поддържане хората се смятат за богати, са нищожни пред изобилието от блага, които Бог предлага на всички. Свети Йоан Златоуст пише: „Бог ни дава онова, което е много по-необходимо от парите, като въздуха, водата, огъня, слънцето и всичко подобно. Не може да се каже, че богатият се радва на слънчевия лъч повече, а бедният – по-малко. Не може да се каже и че богатият вдишва по-жадно въздуха от бедния, но всичко това е предоставено наравно и общо. Тогава защо Бог е направил общо онова, което е по-важно и необходимо и което поддържа нашия живот, а по-малкото и незначителното, говоря за парите, не е общо? И тъй, защо? – За да бъде осигурен животът ни и да имаме терен за добродетелта“⁹.

Собствеността – проява на алчност. Същата позиция, но по-ясно изразена и по-радикална, откриваме у св. Симеон Нови Богослов. Според него всички неща в света са общи за всички човеци, подобно на светлината и въздуха, който дишаме. Всички неща са създадени, за да могат всички да им се наслаждават и да ги използват, без никой да има власт над тях. Собствеността е явление, породено от алчността. Всички, които са обхванати от тази страст, в действителност не са господари на своята собственост, а нейни роби и пазители. Дори и да дават нещо от това, което имат, или пък всичко, което имат, на тези, които се нуждаят от него, те не могат да се считат достойни за похвала, а отново са длъжни да се каят през целия си живот за всички неща, които задържат толкова дълго, лишавайки братята си от тяхната употреба¹⁰. Затова богатите, които дават милостиня, не биват оправдани, нито пък престават да бъдат виновни за лишенията и нещастието на хората, на които биха могли да помогнат, а не са го направили. Но ако Бог прощава тази несправедливост и обещава да възнагради човека, който с удоволствие дава това, което има, на бедните си братя, Той прави това, за да му помогне да се изцели от тази болест и да престане да възлага надеждата си на собственото си имане, а бидейки свободен, да се обърне към Него и да следва пътя на заповедите Му¹¹.

Тази безусловна позиция на св. Симеон Нови Богослов несъмнено е свързана и с нестяжанието на монасите, към които той се обръща. Това обаче не променя цялостната му позиция като християнин по въпроса за собствеността¹². От друга страна, сходна е и позицията на св. Василий Велики, която не е насочена към монасите, а към християните, живеещи в света. На въпроса, кого ощетявам, като притежавам моите си неща, той отговаря: „Кои са твоите неща? Откъде си ги взел и ги имаш в живота си? Богатият прилича на този, който влиза в театъра и препречва входа за другите, като смята за изключително свое това, което се предлага на всички“¹³. Вярващият не трябва да се отдава на събирането на богатство, а да обеднява, както съветва Господ (вж. Лук. 6:20). Трупането на богатство е несправедлива и осъдителна постъпка. Така например, като вижда, че богатият не се различава съществено от алчния или дори от крадеца, св. Василий Велики казва по характерен начин: „Кой е алчен? – Който не остава удовлетворен от своето. А кой е крадец? – Който отнема нещата на всекиго. Ти нали не си алчен? Нали не си крадец, та каквото си взел за общо домостроителство, правиш свое? Или, ако човек, събличащ облечения, ще бъде наречен крадец на дрехи, нима онзи, който може да облече необлечения, но не го прави, е достоен за някакво друго име? За бедния е хлябът, който ти държиш; за необлечения е дрехата, която пазиш в шкафа, за необутия е обувката, която гние при тебе, за нуждаещия се е сребърникът, който държиш закопан. Така че ти вършиш неправда над толкова хора, на колкото си могъл да дадеш“¹⁴.

Ситуационната позиция. Когато обаче се прилагат тези безусловни позиции, които по своя дух остават категорични, те трябва да се приспособят в зависимост от ситуацията. Както отбелязва св. Йоан Златоуст, думите на Христос не трябва да се изследват сами по себе си, а трябва да се изследва внимателно и личността, към която са отправени, и времето, когато са казани, и причината, поради която са казани¹⁵. От друга страна, това се вижда и в нюансите на думите на Христос или на апостолите в отделните случаи във връзка с употребата или притежаването на материални блага¹⁶. Всеки християнин е длъжен да се откъсне от желанието за притежаване на тези блага. Това не може да стане навсякъде, винаги и от всички по един и същи начин. Различните социални дадености, историческите обстоятелства, личностната своеобразност и духовната зрялост на всеки човек по естествен начин допринасят за формирането на уникални начини, по които се преживява абсолютната евангелска истина.

Типологично различаване. Различните позиции спрямо материалните блага, които Църквата смята за приемливи, могат да се обобщят типологически по следния начин: а) нестяжание, б) обща собственост, в) обща употреба и г) разпореждаща употреба на собствеността¹⁷. Несъмнено доброволното нестяжание дава по-голяма сигурност на вярващия от обвързването с материалните блага. На второ място идва общата собственост, която за известно време е налице в Йерусалимската църква и се запазва като принцип в общежитийните манастири. Общата собственост изостря чувствителността на вярващите към целта на Божието въчовечаване и към истината за троичния догмат на равнището на личния и социалния живот¹⁸. С общата собственост е свързана и общата употреба. Но докато при общата собственост няма индивидуална собственост, то при общата употреба има такава, но тя се използва за всеобща полза. Накрая, що се отнася до разпореждащата употреба на собствеността, тя се приема заради икономическата независимост на вярващия и заради подпомагането на нуждаещите се. Тук обаче става ясно, че рискът от зависимост от имуществото, както и от неговата егоцентрична употреба, е много сериозен. Въпреки това установената практика сред християните се отличава преди всичко с егоцентричната и хедонистична употреба на собствеността, докато общата собственост и общата употреба се ограничават в тясната рамка на семейната среда, и то не винаги, нито пък за неограничено време.

Разпоредник, а не господар. Според християнското учение човекът е разпоредник, а не господар на благата, с които разполага. Собствеността, която е проява на алчност, причинява не само нравствени, но и социални проб-леми. Освен това институтът на собствеността не засяга съществено отношенията на хората с нещата, а отношенията между хората във връзка с нещата. Собствеността, както и езикът, е понятна само в рамките на социалния живот. Не може да има собственост, така както не може да има и език на един отделен индивид. Като разделя „мене“ от „тебе“, собствеността води до охладняване на човешките отношения и до разделения и противопоставяния¹⁹. Едновременно с това обаче тя осигурява известна индивидуална свобода в несъвършеното човешко общество. Тази свобода е свързана със себелюбието и е форма на робство спрямо нещата от света. Истинската свобода се постига чрез доброволното нестяжание и затова съвършенството в Христос е свързано с отричането от всяка форма на собственост.

Любов и богатство. Когато собствеността надвиши нуждите на човека и стане антисоциално богатство, това води до рискове, които вярващият трудно може да преодолее²⁰. Любовта, която е същността на християнския живот, унищожава богатството. Този, който обича ближния си, е естествено да не запазва богатството за себе си²¹, а да го раздава, за да покрие нуждите на своя ближен. Накрая, нравствени и духовни проблеми за човека създава не само запазването, но и желанието за богатство. Това желание не му позволява да живее вярата и да има плодове в нея (срв. Мат. 19:22), а го умъртвява духовно. Затова вярващият трябва да се задоволява с това, което е необходимо, за да покрие основните си нужди²². Това, което не е необходимо, е излишно²³. От друга страна, богатите биват съветвани да не се хвалят, нито да се уповават на богатството си, а да се доверят на Бога (вж. 1 Тим. 6:17). Както отбелязва Климент Александрийски, богат е не този, който притежава, а който дава, „раздаването разкрива блажения, а не придобиването“²⁴.

Надменност и смиреномъдрие. Богатството и луксът подхранват надменността, а бедността и простотата култивират смирението. Като доброволен личен избор бедността укрепва свободата и духовното богатство²⁵. В този случай, както отбелязва преп. Исаак Сириец, колкото повече човек се лишава от благата, толкова повече Божията милост го съпътства и Божието човеколюбие го укрепва²⁶. Тази доброволна нищета издига човека духовно и го прави подражател на Христос. Когато обаче бедността не е доброволна и не се разглежда правилно, тя може да разруши човека. Както богатството може да доведе до безчувственост и надменност, така и бедността може да подтикне към отчаяние и нравствено безразличие. Тези крайни състояния остават винаги критични²⁷ и правилното им разглеждане изисква голям нравствен и духовен подвиг.

Разликата между богатия и бедния. Християнинът, който е освободен от робството на света, става истински богат и обогатява другите. Богат е не този, който трупа пари или задоволява безмерно своите желания, а този, който се задоволява с това, което има, и не иска повече. От друга страна, беден е не този, който не събира пари или не задоволява желанията си, а този, който има много неудовлетворени желания. С други думи, това, което прави човека беден, е ненаситното желание²⁸. А този, който е непрестанно завладян от желанията си, остава беден. Освен това, както показва и етимологията на думата φτωχός, беден е този, който се ограничава, без да бъде в състояние да задоволи потребностите си. Колкото повече неудовлетворени потребности има човек, толкова той е по-беден и колкото по-малко неудовлетворени потребности има, толкова е по-богат.

Субективни състояния. В крайна сметка бедността и богатството са не толкова обективни, колкото субективни състояния²⁹. Често дори става така, че субективните състояния са противоположни на обективните. Естествено, това не означава, че когато чувства неотложни нужди или неудовлетворени желания, обективно бедният е субективно богат. Предимството на бедния обаче е в това, че той не разполага с много неща, които да го обвързват и да ограничават свободата му. Истински богатият обикновено се крие и се развива сред материална нищета. Истинският християнин може да бъде беден, но обогатява мнозина; може да няма нищо, но да притежава всичко (вж. 2 Кор. 6:10). Обратно, този, който се уповава на материалните блага и мисли, че е богат и икономически независим, в действителност е беден и окаян (срв. Откр. 3:17).

Грижа и свобода. Христос призовава човека да се освободи от заблудата и от грижите на света и с доверие да се отдаде на Божиите любов и промисъл³⁰. Човекът, който има грижи, не е свободен, защото свободният човек не се грижи нито за себе си, нито за другите. Едновременно с това обаче той не е безразличен дори към най-малкото, нито пък някога остава бездеен. Съществува пасивна грижа и пасивно действие, така както има и активно безгрижие и угрижена почивка. Христос иска от вярващите да се трудят „не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен“ (Иоан 6:27). Едновременно с това Той отклонява от излишните грижи, които оковават човека. Съсредоточаването в света и неговите грижи влиза в противоречие със свободата и доверието към Бога.

Есхатологичната позиция. Когато човек има чувството, че е странник в този свят и че истинското му отечество се намира на небето, трябва да се грижи преди всичко за него. Когато обаче грижата му се ограничава в света, той по естествен начин забравя истинското си отечество и задушава копнежа за него³¹. Изоставянето на светските грижи се дължи не на отрицанието на живота, а на предвкусването на неговата достойна форма; дължи се на възможността за участие в бъдещите съкровища сред нищетата на света. „Който е вкусил небесните неща, лесно презира земните неща“³². Но и този, който не е готов за пълно себеотрицание, не трябва да забравя есхатологичната перспектива. „Кажи, че имаш две дъщери – казва св. Василий Велики – земния и небесния живот. Ако не искаш да дадеш всичко на по-добрата, поне го разпредели порав-но между неблагоразумната и благоразумната. Недей да прекарваш охолно земния си живот и да оставяш гол и дрипав небесния“³³. Себеотрицанието, което е непосредствено свързано с вярата и есхатологичното очакване на християнина, е предпоставка за духовното му напредване и усъвършенстване.

Принципът на справедливостта. Това, което обаче е мярка за личното съвършенство на вярващия, не може да се превърне в обективно правило на социалния живот. Принципът, който се намесва в социалния живот, е принципът на справедливостта, която трябва да бъде критерий при решаването на социалните проблеми на институционално равнище. На равнището на личния живот вярващият, движен от духа на любовта и саможертвата, е длъжен да приема и да се стреми към бедност, за да може да се усъвършенства духовно. На социално равнище обаче той е призван да се бори за премахването на несправедливостта, която създава огромни проблеми и взривоопасни състояния в обществото. Още повече самият той е длъжен да не ощетява другия.

Форми на собственост. Днес собствеността съществува не толкова под формата на имоти, пари или материални вещи, които са под непосредствената власт на човека, колкото под формата на акции в по-крупни икономически структури, на дялове в промишлени предприятия, на информация и на дивиденти от държавните фондове. Това явление не променя нещата съществено, когато в човека остава духът на себелюбието и безразличието към другите. Освен това, както се посочва в светоотеческото предание, несправедливото и осъдително забогатяване може да се постигне и чрез блага, които нямат икономически характер, когато те егоистично се запазват и не се предлагат на нуждаещите се³⁴.

Критерии на богатството и на бедността. Критериите, чрез които богатството и бедността се оценяват в нашата епоха, са различни. Днес бедни са не само тези, които нямат подслон и храна, а и тези, които не разполагат с елементарно обзавеждане на дома и на работното си място. От друга страна, богати са тези, които имат много повече възможности, отколкото е имало в миналото. Представата за богат и беден постоянно се актуализира, докато неравенството в разпределянето на богатството става все по-голямо.³⁵ Този процес се улеснява от монетарната икономика, т. е. от икономиката с парично, а не с производствено съдържание, която е била насърчена и се насърчава от глобализацията.

Пари и етика. От самото начало парите са били смятани за опасни за духовния живот на вярващите. Свети апостол Павел определя сребролюбието, което се свързва и с предаването на Христос, като „корен на всички злини“ (1 Тим. 6:10). В живота на хората парите получават метафизично измерение, превръщат се в мамон и се противопоставят на Бога (вж. Лук. 16:9–13). Погрешно е мнението, че парите имат само икономическо и социално значение и че нямат нравствени проекции. По странен начин това мнение се появява и в пространството на етиката и затова в етическите съчинения обикновено не се говори за пари. Парите обаче имат огромни нравствени проекции. С течение на времето и с преминаването от национална към наднационална валута и към използване на кредитни карти нравствените проекции на парите се увеличиха и им придадоха фантастични измерения. Те превърнаха парите в най-мощното средство в света. Това намира израз и в обичайната за наши дни фраза „Парите управляват света“.

Любовта към парите. Любовта към парите умъртвява духовно човека и унищожава превъзходната християнска добродетел на любовта към Бога и ближния, като я заменя с отхвърлянето на вярата и с порока. Като корен на всички злини алчността не само предизвиква нравствени отклонения, но и води до отклоняване от вярата или се отъждествява с идолослужението (вж. 1 Тим. 6:10; Кол. 3:5). От друга страна, християнинът е призван да помага на ближния си на социално равнище, когато той има нужда, докато любовта към парите не само му пречи, но и го отклонява към експлоатация на тази нужда с цел придобиването на печалба. Класически начин за такава експлоатация е лихварството, което е осъдено строго в Свещеното Писание и Преданието на Църквата. Но и разглеждането на времето като пари съгласно известната фраза „Времето е пари“, която комерсиализира времето и заедно с него самия живот на човека, говори за пагубните последици, до които води любовта към парите.

Глобализация и експлоатация. Характерно е, че и глобализацията на икономиката се движи почти изцяло на равнището на монетарната икономика, която се съпътства от глобализацията не на производствената икономика, а на парите и на експлоатацията на слабите. По този начин се върви към постоянното обедняване на бед-ните и се ускорява натрупването на богатство в ръцете на по-богатите. Накрая, всичко това се съпътства от принизяването на духовното ниво и нравствения живот на обществото.

Лесната печалба. В тази перспектива сред хората се засилва тенденцията да търсят лесна печалба по всякакъв начин. Това търсене не се осъществява като обикновен икономически процес, а се формира в общия дух на епохата и се проявява чрез социални, нравствени и духовни отклонения. Така презирането на нравствените критерии и притъпяването на нравствените задръжки, които са характерни за нашата епоха, улесняват прибягването до несправедливостта, измамата, насилието, престъпността, конфликтите, корупцията и всяко друго незаконно средство за икономическа печалба.

Хазартни игри. В нашата епоха хазартните игри също са широко разпространени и придобиват драматични измерения. Конкретно в Гърция тяхното разпространение през последните години нарасна лавинообразно. Едновременно с това е известно, че участието в хазартни игри понякога завършва с непреодолима пристрастеност, която води до самоубийства. Характерно е, че в големите казина, където се залагат огромни суми, обикновено няма прозорци, за да се губи усещането за време и за да може играчът да се увлече и да продължи играта. От друга страна, залаганията стават не с пари, а с жетони, за да не се вижда веднага загубената парична стойност, като в същото време се предлага безплатен алкохол, за да се притъпи трезвеността на редовните посетители.

Социално и канонично неодобрение. Прибягването до хазартни игри е очевидно безнравствено, вредно за човека и разложително за обществото. Аристотел поставя „играча на зарове“, т. е. участника в хазартна игра, наред с джебчията и разбойника³⁶. От друга страна, правилата на Църквата санкционират отдаването на тези игри с отлъчване³⁷. Въпреки това хазартните игри се рекламират постоянно от средствата за масово осведомяване и се ползват с държавна подкрепа заради постъпленията от тях, с което се развива и засилва страстното влечение на гражданите към тях³⁸.

За преодоляването на тези негативни тенденции и състояния не може да се даде някакво универсално и повсеместно приложимо решение. Обстоятелствата и възможностите, които съществуват във всеки един случай, създават конкретната рамка за тяхното конвенционално преодоляване. Тяхната истинска причина обаче се намира на духовно и нравствено равнище. Затова противодейс-твието срещу негативните състояния на институционално равнище е полезно, но не е достатъчно без едновременното им преодоляване на личностно равнище.

Бележки

1. „Понеже не Господнето съзидание води към неправда имащия, а идващата от неправдата алчност и нейната майка – безсърдечието, които истински верните всячески избягват и затова напълно са се отрекли от настоящите блага“ (Св. Марк Подвижник. За покаянието, 5. – PG 65, 972C).
2. По-подробно вж.: Νεκταρίου Χατζηµιχάλη, Ἀρχιµ. Αἱ περὶ ἰδιοκτησίας ἀπόψεις ἐν τῇ Ἐκκλησίᾳ κατὰ τοὺς τρεῖς πρώτους αἰῶνας. Θεσσαλονίκη, 1972; Hengel, M. Eigentum und Reichtum in der frühen Kirche. Aspekte einer frühchristlichen Sozialgeschichte. Stuttgart, 1973; Kerber, T. W., A. Deissler, P. Fiedler. Armut und Reichtum. – In: Christlicher Glaube in moderner Gesellschaft. Т. 17. Freiburg, 1981, 77–122; Μπουγάτσου, Ν. Τὸ πρόβληµα τοῦ θεσµοῦ τῆς ἰδιοκτησίας, ὀρθόδοξη ἄποψη. Ἀθήνα, 1982; Πέτρου, Ἰω. Κοινωνικὴ δικαιοσύνη. Τὸ πρόβληµα τῆς κοινωνικῆς δικαιоσύνης στὴν παράδοση τῆς Ὀρθοδοξίας. Θεσσαλονίκη, 1992, σ. 55.
3. Вж. Στεφανίδου, Δ. Ὁ κοινωνισµὸς τῶν Πατέρων τῆς Ἐκκλησίας. // Τὸ κοινωνικόν πρόβληµα καί ὁ Χριστιανισµός. Ἀθῆναι, 1951, σ. 166.
4. „Знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда и глад да търпя, и в обилие да бъда и в лишение. Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:12–13).
5. Вж.: Ἰωαννίδου, Β. Τὸ Εὐανγγέλιον καὶ τὸ κοινωνικὸν πρόβληµα. Θεσσαλονίκη, 1950, σ. 82; Dautzenberg, G. Biblische Perspektiven zum Problemfeld Eigеntum und Reichtum. – In: Handbuch der Christlichen Ethik. Т. 2, 356–358.
6. „Но недей да смяташ, брате, че Бог се затруднява и не може да нахрани бедните и поради това ни нарежда ние да ги жалим, и поставя високо тази заповед. Да не бъде! Което дяволът е направил чрез козните си към нас за наша пагуба, това Христос е замислил от милост към нас и го е направил да стане за наше спасение“ (Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 9, 190–196. – SC 104, с. 120).
7. „Защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21).
8. „Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Лук. 18:25).
9. Св. Йоан Златоуст. Беседа върху статуите, 2, 6. – PG 49, 43.
10. Вж. Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 9, 92–116. – SC 104, 110–112.
11. Пак там, 206–240. – SC 104, 120–124.
12. „Наистина няма нищо по-хубаво в света, братя, от това да не притежаваме нищо от него, нито да искаме нещо повече от неизбежните нужди на тялото. Като такива неизбежни нужди словото признава хляба и водата, връхната дреха и облеклото; според светия апостол: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни“ (1 Тим. 6:8). Ако се нуждаем и от нещо повече от това, всячески ще ни го осигури Онзи, Който ни е дал най-важното и е изпълнил всяко същество с благоволение“ (Св. Симеон Нови Богослов. Катехези, 2, 368–373. – SC 96, с. 272). Срв. 1 Тим. 6:8.
13. Св. Василий Велики. Върху „ще съборя житниците си“, 7. – PG 31, 276B.
14. Пак там, 276C–77A.
15. „Понеже казаното трябва да се разглежда не изобщо само по себе си, но следва също основателно да се изучи личността, времето, причината и всичко подобно“ (Св. Йоан Златоуст. Върху Акила и Прискила, 2, 2. – PG 51, 197).
16. Пак там, 1–3. – PG 51, 196–201.
17. По-подробно вж.: Μπουγάτσου, Ν. Τὸ πρόβληµα τοῦ θεσµοῦ τῆς ἰδιοκτησίας, ὀρθόδοξη ἄποψη, σ. 129.
18. Вж. напр.: Св. Василий Велики. Аскетически правила, 18, 3. – PG 31, 1385A.
19. Вж. Св. Йоан Златоуст. Беседи върху Деяния апостолски, 7, 2. – PG 60, 66.
20. Като различава страстна и безстрастна употреба на благата, св. Максим Изповедник отбелязва следното: „От придобиващите [имоти] едни ги придобиват безстрастно, поради което и да бъдат лишени от тях, не скърбят – например приемащите с радост заграб-ването им (срв. Евр. 10:34). Други ги придобиват страстно, поради което, когато им предстои да се лишат от тях, се съкрушават, както богатият в Писанието си отиде натъжен (вж. Мат. 19:22), а щом това стане, скърбят до смърт. Така лишаването разкрива нагласата на безстрастния и на страстния стяжател“ (Глави за любовта, 2, 89. – PG 90, 1013AB).
21. „Обичащият ближния като самия себе си не придобива нищо излишно от него (…) Така колкото повече изобилстваш с богатство, толкова по-нуждаещ си в любовта“ (Св. Василий Велики. За богатите, 1. – PG 31, 281B).
22. „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни“ (1 Тим. 6:8).
23. „Излишно е онова, което е в повече от необходимото. Защото, щом и без него можем да живеем в добро здраве и благоприличие, то при всички случаи е излишно“ (Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Второ послание до коринтяни, 15, 3. – PG 61, 506).
24. Климент Александрийски. Педагог, 3, 6, 35, 5.
25. „Не винаги бедността е похвална, а само произволителната, която се следва с евангелска цел“ (Св. Василий Велики. Беседа върху Псалмите, 33, 5. – PG 29, 361A).
26. Вж. Ἰσαὰκ Σύρου. Λόγος 25. Ἔκδ. Ἰ. Σπετσιέρη, σ. 105.
27. „Понеже е еднакво трудно да съхраним душата неунизена при несгодите с вещите и да не я превъздигнем до надменност при изобилията им“ (Св. Василий Велики. Върху „ще съборя житниците си“, 1. – PG 31, 261AB). Срв. и Притч. 24:31.
28. „Искаш ли да станеш богат, бедняко? Тогава презри благата на света. Смятай ги за нищо, сякаш изобщо ги няма. Остави стремежа за богатство, и си богат“ (Св. Йоан Златоуст. Беседа върху Послание до филипяни, 2, 5. – PG 62, 196).
29. „Следователно богатството е в душата“ (Климент Александрийс-ки. Педагог, 3, 6, 36, 1).
30. „Не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете“ (Мат. 6:25).
31. „Ако знаете, казва той, своя град, който смятате да обитавате, защо се запасявате тук със земи, с разкошни имения, със здания и ненужни жилища? Който подготвя всичко това за този град, не си и помисля да се върне в своя“ (Ерм. Пастир, подобие първо).
32. Св. Йоан Синайски. Лествица, 17. – PG 88, 928D.
33. Св. Василий Велики. Беседа върху глада и засухата, 8. – PG 31, 325D.
34. „Така някой може да забогатее и без пари, събирайки в изобилие, било слово, било знание или каквато и да било духовна нагласа, дарена общо за всички. Защото той получава, за да предаде на нямащия“ (Св. Марк Подвижник. За покаянието, 5. – PG 65, 972D).
35. Вж. Τσόµσκι, Ν. Οἱ ἔχοντες καὶ οἱ µὴ κατέχοντες. Ἀθήνα, 1999, σ. 11.
36. Вж. Аристотел. Никомахова етика, І, 4, 1122a 7.
37. Вж. Апостолски постановления, 42, 43; правило 50 на Пето-Шестия събор.
38. Подробно представяне на функционирането на казината в Гърция през периода 1995–2001 вж. в: Οἰκονοµικὴ Καθηµερινὴ, 30 Δεκ. 2001, σ. 5.

Превод от гръцки: Константин Константинов

Из книгата на проф. Георгиос Мандзаридис „Християнска етика“, том II, ИК „Омофор“, 2013