Да убиеш свещеник

Гласността на криминалната хроника е нож с две остриета. Понякога съобщенията за престъпления пораждат ефекта на "положителна" обратна връзка – намират се подражатели на злите дела. Дали това е така и в случаите, когато загиват селски свещеници, ние не знаем – възможно е убийците дори и телевизия да не гледат. Най-добре би било, ако медиите разказваха подробно не само за престъплението, но и за суровото наказание, което го е последвало. Тогава гласността би послужила за общо предупреждение, съобщавайки на безразсъдните хора, че да убиеш християнски пастир съвсем не е малко нещо и че то няма да им се размине без последици.

Срещу възражението, че всяко убийство – било на поп, било на тракторист – е еднакво лошо и че особено строгото наказание за убийството на свещеник противоречи на принципа на равенството на всички в светската държава, ще отбележим, че градацията на убийствата е присъща както на човешката природа ("Убийство всяко е злина; но туй от всички други е по-страшно", казва призракът на Хамлетовия баща, убит от своя брат), така и на писаното право. Законодателят различава обикновени и квалифицирани убийства; последните свидетелстват за особена поквара у злодея и заслужават по-сурово възмездие. Случаят със свещеника трябва да попада под действието на чл. 105, ал. 2б от НК – "Убийство на лице или на неговите близки във връзка със служебната му дейност или изпълняването на обществен дълг от негова страна".

Самата природа на свещеническото служение изисква пълна откритост. Иереят е икона на Христа – на онзи добър Пастир, който се грижи за всички заблудени овцe, защото "тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките" (Мат. 18:14). В превод от богословски на практичен език това означава, чe никому не може да бъде забранен достъпът към храма и никому не може да бъде отказано духовно утешение, и то по всяко време и на всяко место.

Свещеникът винаги е "на служба" и работата с хора – с всякакви хора, без анкетиране и фейс-контрол – е негово постоянно задължение. В това отношение Църквата се различава съществено от другите лица и учреждения, които са свободни да установяват каквито поискат мерки за защита на личната безопасност и за ограничаване на достъпа до себе си. Днес дори и най-мижавата кантора си слага охранител и система за проверка на посетителите, а всяко частно лице е свободно да определя само хората, с които иска да общува, и нещата, с които иска да се занимава. Но свещеникът не е свободен да го прави. Не само дверите на храма, но и вратите на "попската" къща (понякога има неотложни треби) трябва да са отворени за всички. Църквата не е клуб за избрани.

От което произтича особената, повишена уязвимост на свещеника, който не може да се скрие и да се изолира от опасностите, а не е свободен и да приложи самоотбрана. Дори случайното убийство на човек (например прегазване на пешеходец по вина на последния) води до лишаване от сан. Убийството с цел самоотбрана – още повече. Което доближава покушението срещу свещеник също и към утежняващата ал. 2в на чл. 105, в която се говори за безпомощност на жертвата. Убийството на човек, който по самата природа на своето служение е уязвим и беззащитен, е предателско убийство. Едва ли трябва да напомняме в кой кръг на ада се намират предателите на хората, които са им се доверили, и колко страшен е смисълът на думата "отцеубиец" – нали и тя предполага предателство, което руши всички представи за човешките отношения.

В крайна сметка и на вярващите, и на невярващите би трябвало да е ясно, че убийството на човек, който по силата на своите задължения на добър пастир не може да избягва опасностите, е проява на толкова голямо злодейство – дори и татаро-монголците са щадили свещениците, – че то заслужава максимално сурово наказание.