Творения

Колкото и амбициозно да е човечеството, едва ли ще му стигнат силите да съсипе цялата Земя. Най-много да унищожи себе си.

Та дори и за това ще му трябва много труд. Но щом иска, да опита. Милосърдният Бог има достатъчно други грижи, за да се занимава само с нас, с нашата надменност и злоба, с вонящите ни градове, с колите ни, които задръстват всяко живо пространство, войните, петрола, Интернет, нощния ни живот, рок-крясъците и баровете, туристите, милионерите, проститутките, просяците… Наивно е да се смята, че всичко това е в центъра на вниманието на Създателя – на тайнствения Художник, който твори всеки ден нови и нови светове.

Ако загинем, задушавайки се най-после в собствената си лютост, какво пък – има достатъчно други същества на тази Земя. Представям ви някои от онези, които ще оцелеят и ще живеят след нас.

Някои от тях не са далеч – гълъбите, котките, кучетата. Гълъбите например са сред малкото диви птици, които издържат тясното съжителство с човека.

Сигурно смятате гълъбите за обикновени птици. Грешите. Гълъбите имат необикновени свойства.

Необикновена е тяхната вярност. Към своя дом. И един към друг. Гълъбът е толкова привързан към мястото, където живее, че се връща дори ако го откараш на стотици километри от него. Намира пътя безпогрешно. Върху това е основана гълъбовата поща.

Той е моногамна птица. Създава съюз за цял живот. Никога не променя своя брачен партньор.

Какъв нрав, търпение, вярност, какъв дух! Ето, Създателят ни е посочил пример – на нас, лабилните, нетрайни и несигурни същества. На всички изневерители. На мъжете и жените, които се сменят взаимно и се захвърлят после като ръкавици. На неверните приятели, които в нужда не се познават, на лъжливите съюзници, на всички хитреци, измамници и предатели. На всички туристи, скитници и космополити, за които земята е tabula rasa, всеки град – безразлична съвкупност от ресторанти и нощни клубове, всяко място – привлекателно само с възможностите за доход; за които животът е само едно стрелкане на муха из кухото пространство, а родният дом, родната земя – условно и празно понятие. Да, те се носят като мухи над земята.

Щом човекът, който се има за венец на творението, мъчно може да подражава дори на гълъбите, то какво да кажем за мравките и пчелите? Не са ли те много по-горе от нас?

Мравките, сочени като пример за задружност и мъдрост и от Библията, и от Корана, живеят като монаси в манастир. Никоя от тях няма нищо свое; не се женят, нито се мъжат; животът им е отдаден на общността и дълга. Мравки-воини, мравки-работници, мравки-занаятчии – единство, вярност, преданост, спартански дух. В тяхната монашеска държава няма спорове за власт, борби, несъгласия, егоизъм, те не познават мързела и нерадението, нито разпасаното своеволие на тълпите, нито безредието на користолюбивата и алчна власт. О, ако можеше нашата съсипана държава да заеме поне малко от добродетелите на този скромен, верен, трудолюбив, мъничък народ, изпратен от Бога на земята, за да ни бъде вечно напомняне за задружността на щастливите Му творения и за безпътицата на нещастните!

От черноризците-мравки – към златните пчели. Тъй Господ ни показва градацията на творенията Си. Ако мравката е образ на монаха и изобщо на всеки верен и търпелив дух така, както го виждаме отвън, то пчелата е образът му отвътре. Отвън може да е черен и неразгадаем за света, но душата му е злато и мед.

И пчелите, както и мравките, са монаси, спартанци, служители на общността. Някак мистично са привързани една към друга – пчела, която остава сама, умира: мъчно й е за златните й сестри.

Мухите са нетърпеливи и алчни; пчелите са верни и предани. Търтеите са мързеливи, пчелите – работни и упорити. Осите се навъртат около сладкото, искат наготово – пчелите работят търпеливо, създават неуморно мед. На кого от тях ще подражавате? – пита ни сякаш Създателят. – На верния или на неверника? На кроткия или на злия? На тихия, целомъдрения или на разпасания, циничния? Ще бъдете ли като мухи и оси в бара, нощния клуб, бордея или като пчели в сладката тишина на дома? Ще Ми донесете ли мед? Ще бъдете ли добродушни, верни, търпеливи, единни, или ще завиждате като оси на богатството на чуждите страни – и ще се пръснете като мухи из целия свят?

Днешната цивилизация е цивилизация на мухите. Пчелна цивилизация трябва да й дойде на смяна.

Колко създания – и във всяко виждаме някаква поука. Вярващият има ключ към смисъла на цялото творение.

Ето домашните животни. Подчиняват се на заповедите ни и не питат с какво право ги издаваме. Дават ни покорно вълната, млякото, яйцата си – всичко, което имат. И сами лягат под ножа, когато трябва. И това ако не е пример за жертвеност и смирение?

Овцете – християнски души. Вгледай се в унесените овчи лица – и спокойни, и някак печални. Влачат се като някакви кротки космати духове по земята.

Някои животни бягат бързо. Костенурката обаче е бавна. Охлювът е и бавен, и напълно беззащитен. Как ще обясниш това, Дарвин? Винаги можеш да минеш и да стъпчеш охлюва. А можеш и да не го стъпчеш.

Зайчето – същество, дошло сякаш от времето преди грехопадението. Толкова кротко и невинно – като някакво бяло духче.

Риби-исихасти. Живеят във вечно мълчание, съзерцават тайнствените дълбини на света. Риби-мистици. Изглеждат така, сякаш някаква недостъпна тайна се е запечатала върху лицата им.

Брат куче обаче раздрънква веднага всички тайни. То се дърли и разправя с всекиго, който е готов да му обърне внимание. Чувате го, че ви обяснява нещо на своя кучешки език – не твърде любезното си мнение за вашата личност, ако съдим по интонацията.

Но какво да кажем за лъвовете, пантерите, хиените и всички като тях? Тези бандити, разбойници! Грешният брат вълк, окаяната сестрица лисица! Тях ще ги извикаме на съд, ще им наложим епитимия. Светците обаче са се оправяли лесно с нечестивите ни братя: свети Франциск с вълците, свети Сергий с мечките – хокали са ги, ако трябва, вкарвали са ги в правия път.

И все пак докосват нещо в сърцето ни. Този техен пиратски чар… Привличането на гамена, на лошото момче. Ах, прощаваме им: скучна ще е планетата ни без тях.

Брат ягуар – надменност. Гледа ни, без изобщо да ни вижда. Какво пък – някакви си нещастни човяги… Присвива очи, прозява се с презрение: "Дори не бих ви изял, нещастници…".

Лъвът – златната египетска котка. Любимка на царе и фараони. Царственост, изтънченост, изящество. Напомня за Долината на царете, за златото на пустинята. За бербери и бедуини, за Египет и Ханаан. Спокойна е – знае: ако човешкият род изчезне някога от Земята, древната котка ще се върне от сенките, за да царува отново над нея.

Сестра пантера демонстрира изтънчен вкус. Чернокадифена кожа и зелени очи – какъв стил, каква елегантност! Щеше да е царица на модата, ако поиска. Невероятна си, сестро, покорени сме от теб!

Но всички същества са само суета сует пред вечната мъдрост и спокойствие на камилите. Те ги наблюдават от своята вечна пустиня. Наблюдават и нас. Гледат ни с източните си очи, с очите на източни мъдреци – сякаш стиховете на Корана ще се отронят всеки момент от езика им.

Ала не казват нищо. Гледат вечните камили нашите градове, нашите небостъргачи – и само се усмихват загадъчно. Само те си знаят защо.

И техният Създател.