Обновата на човека, зададена от Спасителя

Есето е отличено със Специалната награда на Библейската библиотека на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ в Националния конкурс за есе „Вечната книга и ние“
I. “Не съм сам във вселената!”

За да даде път на тази обнова в живота си, нужно е човекът първо да осъзнае: не съм сам във вселената. В необхватните и глухи космически пространства има Някого, по отношение на Когото мога да ситуирам моето битие, Някого, спрямо Когото това битие придобива цялост, последователност и смисъл. Някого, Който Е, и значи аз също мога да бъда, съотнасяйки моето съществуване към Неговото. От убедеността ми, че този Някой е Личност, израства и усещането за мен самия като личност със свои очертания и своя история. И понеже този Някой ми се разкрива като несравнимо по-голям, по-величествен и по-славен от всеки, когото мога да си представя, значи Той наистина не може просто да е “там”, бездеен, пасивен и отчужден от онова, което – така очевидно вече – някога е създал; няма как да е безразличен към едно творение, което не би оцеляло без постоянната Му грижа, без Някой да го “държи” в ръцете си, без Вседържител. Открива ми се Личността на Твореца Вседържител, загрижен от създание мира за цялото Си творение, от което частица съм и аз.

За да поема по пътя на обновлението, ми остава едно: да приема със сърцето си, че за Вседържителя Бог аз, малката частица от Неговото необозримо творение, е съществена – дотолкова, че Той самият да се умали и да приеме човешки облик; дотам, че да дойде в “моя” ограничен свят и да направи възможно моето обновление – обновлението на разбунтувалия се и откъснал се от Него човек. Нужно ми е да стигна до Христа Спасителя, Божия Син: до Боговъплъщението и земното Му служение, до Страстната седмица и Кръста, до Възкресението и Възнесението, до сядането Му отдясно на Отца в Слава.

Ако в моя живот досега съм следвал предимно собствената си воля, защото съм я намирал за единствено меродавна (нали, в крайна сметка, съм имал само себе си, като първа и последна инстанция, в цялата вселена?), сега започвам да търся онази “блага, угодна и съвършена воля Божия”, за която говори Апостолът (Рим. 12:2). Тъкмо наличието на такова търсене издава същинския стремеж към обнова у мен, оставаща от начало до край суверенно дело на Триединния Бог – Отец, Син и Свети Дух. Става дума за наистина ключов момент, който може да бъде видян и като начало на духовния живот изобщо, поне така смята еп. Теофан Затворник.

II. Обновление и общуване

Ето: вече съм убеден в сърцето си, че съществува Личност, не само всемогъща, но също така възлюбила мен и всички подобни на мен люде “с вечна обич” (Йер. 31:3), и още – такава Личност, в Която не само няма да се обезлича, а напротив – ще започна за пръв път да провиждам своето истинско лице. Ако се науча да й се доверявам, ако повярвам, че мога в пълна мяра да разчитам на тази Личност, няма да ми изглежда невъзможно трудно “да изгубя душата си, за да я намеря” отново (ср. Мат. 16:25). Ще съм готов да “умирам” за своята воля и да се “раждам” за Божията не само веднъж, в самото начало на пътя, а всеки път, когато се наложи, – за да виждам душата си, възкресена и обновена в Христа. И да й се радвам. Ще придобия увереност, че от мен се иска много, но и залогът си заслужава.

Подобно доверие се гради и укрепва както в междучовешките отношения – с общуване. С прекарване на повече време заедно. С постепенно опознаване на другия. Със ситуации, в които се изпитва неговата вярност. Затова и не може да има обновяване на човека в Христа, без всекидневното подновяване на молитвеното му общуване с Бога. Без пристъпване към евхаристийната Трапеза, която е сърцевина на богослужението. Без чест размисъл върху “думите на живот”, изречени от Спасителя. И без да ги претворяваме на дело, в единство със самия Словоподател, т.е. водени от Неговата благодат, която най-добре “засича” времевите и пространствени координати на живота ни, така че да се окажем там, където трябва в точния момент. Изпитаме ли го, започваме да разпознаваме Божия почерк – винаги същия, винаги изненадващ.

Не е имало време, когато наличието на добро общуване да не е било важно за духовно-нравственото израстване на човека. Но в нашето време на небивало разнообразие от бързи и безгранични комуникации да успеем да общуваме пълноценно и с Бога, и с ближния се превръща в сериозно предизвикателство. Пъстротата от комуникационни възможности ни завихря шеметно във всички посоки и без да се усетим, загубваме ориентир; после се чувстваме ограбени. Вярвам, че чрез пребъдване в словото, в любовта и в самото присъствие на Христа (ср. Йоан 15:1-2 и сл.) ще ни бъдат дадени свише творчески начини как да преодоляваме плъзгането – в буквалния смисъл на думата! – само по повърхността на обливащия ни отвсякъде комуникационно-информационен поток, за да стигаме по-често, когато ползваме интернет и социалните мрежи, до жадуваните живителни, свежи води на радостно споделяне и взаимно обогатяване.

Не са ли те част от изобилния обновен живот, обещан ни от Спасителя (Йоан 7:37–38 и сл.; 10:9–10)?

III. Малко за бъдещето

Започнах със ситуирането на човешкото съществуване по отношение на пространството и времето и ще завърша пак там. Време е да помечтаем за едно бъдеще, в което проблемите на времето няма да ни занимават, защото самото то ще е “изтекло” във или към вечността, а пространството няма да има онази ограничителна сила за нас, каквато притежава в момента (опитът на някои светци и на самия Господ Иисус Христос ни дава идея за това преодоляване на ограниченията). Можем да мечтаем за това бъдеще съвсем трезво, стъпвайки върху Божиите обещания за пълното обновяване не само на нас самите, но и на цялото творение, от което ние сме славна, но неразделна част (Рим. 8:19–23). Едва когато се озовем в един напълно обновен и обновяващ се постоянно пред очите ни свят, в който дори старото няма как да е остаряло нито със секунда спрямо току-що появяващото се, едва тогава ще разберем, че нашите представи за “ново”, “новота” и “обнова” са били ограничени, каквито са представите ни за повечето неща в този-тук свят.

Но тъкмо тогава това няма да има голямо значение. Защото всичко у нас и около нас ще бъде ново – никак неостаряващо и постоянно обновяващо се пред очите ни – съвсем ново и все тъй вечно. Вечно ново.