Владици, лимузини и архонти

Вашият източник на текстове за православното християнство

Добавете Православие.БГ като предпочитан източник в Google

Сагата “Скандали в БПЦ“ продължава. Наскоро гледахме поредния епизод. Този път обаче сериалът навява – поне у мен – някакво чувство на блудкавост и отегчение. Започвам да се прозявам. Героите и темите прекалено издребняха, всичко това вече наистина прилича на раздут сапунен мехур. 

През живота си не съм се интересувал, как точно живее и каква кола кара един или друг митрополит. Това ни най-малко не ме е вълнувало. Но излиза, че съм грешал. ЧИИ точно седалки и гуми откарват на литургия Варненския владика? Въпрос, достоен за шушукания на църковни бабички и дъвчене по махленски кръчми, стана обществен проблем N 1. Толкова ярост се изля по него, такива сериозни хора се заеха да го разискват публично… 

Какво да кажем? Да, Спасителят нямаше къде “глава да подслони“ (Лк. 9:58). Да, апостолите обиколиха боси Римската империя. Да, дори и днес има християни, които живеят като тях. Всички помним покойния сръбски патриарх. На мен лично един сърбин ми разказа веднъж история, която видял с очите си.

Той пътувал в препълнен белградски трамвай. Изведнъж на една от спирките се качил патриарх Павле. И какво, мислите, станало? Нищо. Хората все така си седяли и зяпали през прозорците, а 90-годишният глава на Сръбската църква трябвало да виси прав, докато раздрънканото возило скърцало по пътя си. Моят познат не издържал и викнал:

– Абе, не виждате ли, че това е дядо патриарх? Отстъпете му поне място!

Всички равнодушно мълчали. Най-после един мъжага се надигнал неохотно и махнал с ръчище към патриарха:

– Сядай, попе!

Дядо Павле смирено благодарил и седнал.

Да, всичко това е така. И все пак не ви ли се струва, че искаме прекалено много от обикновените, средностатистически “правоправещи“? Да ги сравняваме с Христос и апостолите? Откъде накъде? Та те със сигурност не са светци, нито дори праведници. Те са обикновени хора като нас. – “А не трябва ли да бъдат светци?“ – Не, разбира се. Светец ли е вашият кмет или директорът на банката ви? Едва ли. Същото е и с архиереите – те не са нищо друго освен църковни администратори, мениджъри.

Episcopos значи “надзорник“. Супервайзър, казано на днешен език. Лице, сложено да управлява административните дела на Църквата, да ръководи финансите й, да поддържа ред. И толкова. Той не е харизматичен лидер, пророк, проповедник и чудотворец. Никой не го задължава да обикаля бос и във вретище като Савонарола по градските улици и да зове народа с огнени речи към покаяние. Никой не изисква от него да носи вериги под дрехите, да живее върху стълб, в пещера или бъчва, да се самобичува публично заради греховете си, да ходи гол през зимните студове като юродив и да проси милостиня от християните. Не, нищо такова не е необходимо. Достатъчно ще е, ако си върши работата и управлява църковната администрация добре. Ето защо въпросът, който обществото в лицето на своите медии трябва да зададе на владиката, е:

– Ваше високопреосвещенство! Вършите ли си работата? Добре ли я вършите?

И толкова. Всичко друго няма отношение към реалността. Не трябва да имаме нереалистични очаквания. Ако епископът изпълнява добре задълженията си – халал да са му и лъскавата кола, и часовниците, и килимите, и каквото още там можем да си представим. Ами ако не ги изпълнява? Ако Църквата дрънчи и скърца мъчително като онзи белградски трамвай, ако няма ни просветна, ни социална, ни мисионерска дейност, ако храмовете са празни, свещениците – без заплати, тогава какво? – Тогава ако ще не върху стълб, а върху гръмоотвод да живее нашият “правоправещ“, ако ще и с чувал от зебло да се увива, никаква полза няма да има от неговите добродетели. Никому няма да са притрябвали и никого не ще стопли неговата святост.

От тази гледна точка дядо Кирил далеч не е най-лошият владика в БПЦ. Варненската епархия е една от малкото, в които се върши работа и има живот. Защо непременно търсим под вола теле? Защо винаги са ни виновни онези, които все пак се опитват да направят нещо? С такова отношение към успешните и работливите тази страна никога няма да се измъкне от калта. Е добре, подарили му на човека хубава кола. И по-луксозни от нея могат да се видят по улиците. (Всъщност се оказа, че не е била подарена, а само дадена за ползване, и че не е дори нова. Но дори и да беше – точно това ли трябва да определя отношението ни към него?)

Да, бих се натъжил, ако видя някой уважаван от мен старец, свещеник, монах да се фука с луксозни коли, джиесеми, часовници. Навярно ще ми бъде болно, ако някой като дядо Добри профучи край мен в разкошна лимузина, захапал хаванска пура в устата си. Но един митрополит? Какво толкова? В края на краищата това е лице с високо обществено положение, с представителски функции, дори с място в държавния протокол. Митрополитът в църковната иерархия е това, което е министърът в държавната. Ако въпреки всичко това този човек предпочита да ходи пеш и да носи закърпено расо, ще му сваля шапка. Но ако не го прави, какво пък – ще го разбера. Повтарям – това със сигурност не е светец. Никой наистина добър, аскетичен монах не би пожелал да стане църковен княз и да товари душата си с бремето на властта и човешките страсти. Самата мисъл за “църковна кариера“ му е безкрайно чужда. Ето защо се осмелявам да изкажа хипотезата, че “правоправещите“ се набират обикновено измежду монасите второ качество. Затова е толкова трудно да открием сред тях някой подвижник или герой на духа. Светостта в Църквата се стеле най-често не по горните й етажи. Светците-епископи, за които четем в житията, обикновено са били принуждавани да станат против волята си такива, и това обстоятелство трябва винаги да се има предвид, когато се опитваме да наложим идеализирания житиен, иконичен канон върху реалната действителност.

Другата тема, която възбуди духовете през последните дни, беше появата на архонтите в Руската църква. По един много странен и гротесков начин тя засенчи онова, което беше наистина важно за християните – тържествата в чест на 130-тата годишнина от рождението на архиепископ Серафим (Соболев) и излизането на книга за него. Наистина тъжно е, че тази глупава и пошла случка провали в очите на мнозина празника на Дядо Серафим – и сега вместо светлия му лик в съзнанието ни изплуват карикатурните физиономии на “архонтите“. Само един рогат персонаж може да се хили на това и да потрива доволно ръце: същият, който навярно беше измислил всичко това и който се радва, че е успял да отклони умовете на християните от съзерцанието на светостта към съвсем други чувства и страсти – злорадство у едни, възмущение у други, срам и недоумение у трети.

Но пък и ние колко лесно се поддадохме на волята му! Заслужаваше ли си така да объркваме важното и незначителното, сериозното и пошлото? Да, такъв е светът – пошлостта винаги е някъде наблизо до светостта, комичното винаги се присламчва към трагичното. Юда беше пошъл. С тези негови 30 петака „за главата“ на Богочовека – злокобно-комичен. Но така и не успя да превърне Евангелието в комедия. Няма да успеят и „архонтите“. Жалко само, че отговорността за комично-идиотския епизод ще трябва да понесе онзи, който едва ли има някаква вина за него – новият настоятел на руското подворие игумен Филип. Много думи се изприказваха по случая, но никой не се сети да се запита: абе, този човек е съвсем нов в България, съвсем непосветен в нашенските работи; дали изобщо е чувал някога думичката “архонт“? За какво му е да ги кани? За да стане скандал, който ще се свързва с неговото име ли? Познати енориаши от Руската църква, които попитах за случилото се, ми казаха, че никой не е канил “архонтите“ – освен Мелик-Пашаев, който бил повикан за съвсем друго – в храма. Цялата “архонтска демонстрация“, която помрачи празника, си е дело на самите тези шутове. Кой знае какво са искали и какво са очаквали. Изглежда, че са го сторили от същите подбуди, които карат палячото да се присламчва с победоносен вид към кралската процесия.

Станалото – станало, но тази гадна история ни кара да се замислим отново за “архонтския“ проблем. Срамно е, че въпреки изричната забрана на Синода някакви хора си позволяват да се кичат с това звание и да размахват публично съответните дрънкулки. Още по-срамно е, че Старозагорският митрополит продължава да не се съобразява с волята на върховното църковно тяло и да бълва нови и нови “архонти“. Но най-срамното е, че самият Синод е сякаш парализиран, не е в състояние да упражни поне минимална власт и да озапти вироглавия владика. Да разбираме ли, че няма централна власт в Българската църква? че всеки в нея може да прави каквото си иска? Или че всяка епархия си е самосиндикална, автокефална организация? В такъв случай Църквата ни е в състояние на разпад и нейното единство е една мнима величина. – Хей, дядовци! Оправете си задния двор, ако искате да ви приемаме насериозно! – Този глас трябва да се чуе най-после нависоко пред Синодалната палата.

И дано тогава скандалиозният сериал най-после да приключи, и най-новата история на Българската православна църква да се превърне наистина в сага на доброто и светостта.

Дарение с кредитна/дебитна карта