Волята за живот – моите наблюдения

Пред нас са новите “наблюдения” на Мария Городова, коментатор на “Российская газета” върху волята за живот. Тя споделя своите размисли в блога си и в сайта “Татянин ден”.

Миналата седмица баща ми нареди: “Не се обръщай повече към този лекар! Той чака смъртта ми”. “Но защо? Той е добър и опитен лекар! А и му плащаме за всяко идване”. “Да, плащаме! Но той смята, че ще умра всеки момент! Не го викай повече. Намери друг! С този няма да ме спасиш!” Днес споделям наблюденията си върху волята за живот. Неточно се изразих. Това не са наблюдения, а възхищение от тази жажда за живот. Прослава на тази воля, преклонение пред нея.

Сред някои вярващи се среща един вид “благодушие” пред смъртта. То се формулира различно. Започва се с идиотската баналност: “Всички ще отидем там!” или лицемерната изсъскана въздишка зад гърба на притиснатия от мъка близък: “Кой знае какви ужаси щяха да го споходят, ако беше поживял още малко…” и се завършва с тирада от сорта: “Почина годеникът на приятелката на дъщеря ми. Те имаха идеална връзка и сега момичето е потънало в скръб. А аз истински и завиждам и чак сега разбирам каква щастливка е. Любовта им беше чиста, тя няма да ходи със счупен нос, няма да се лекува от трипер, няма да знае какво е да ти вземат детето, няма да живее презряна и в нищета. Тя е късметлийка и това е за цял живот. Това е подарък!”. Ех, какъв коментар! Значи смъртта е за предпочитане пред кошмара на реалността и несвоевременният, ранен изход от живота ще запази всички от уродствата на действителността?…

Чуйте! Не трябва да живем скотски! Нека живем възвишено! Нека пробваме, нека опитаме! Без да се вглеждаме в калта, която газим, а с вперен поглед нагоре – към Небето! Ще пълзим нагоре, но няма да клеветим – живота, Господа! Бог не е сътворил смъртта. И ямата, издълбана от човешкия грях, бездънната яма на смъртта, днес, както и преди две хилядолетия, може да бъде преодоляна само по един начин – с жертвена любов. Може би си струва да започнем с въпрос към страдащото дете и убитата от мъка майка: “Господи, каква мъка! Как да ви помогна, милички?”

Смирението пред смъртта е не само безумие. То е престъпление. Смирението е само пред Бога – пред Неговата Всесилна воля. Пред тайната на Неговия промисъл, обръщащ даже злото в благо. Но това благо на нас, грешниците, често не ни е дадено да видим, не можем да го разберем. И това е така по простата причина да не би случайно да посмеем да потърсим замяна на Божията истина със своите си умозаключения. Смъртта не е лотария само с печеливши билети, предплатена с Неговата кръв. Изкупителната жертва на Спасителя предполага и нашето съразпятие на кръста. Поне съразпятие на нашия егоизъм, нашето себелюбие, нашето самосъжаление. Смъртта е зло, смъртта е враг, смъртта е болка, удар, често нанесен предателски и неочаквано. Тя е нарушение на реда, създаден от Бога. Неслучайно първи приятелки на смъртта са подлостта, алчността, страха, користта, глупостта, себелюбието, завистта, предателството и равнодушието. На първо място равнодушието.

“Старостта е война, – казва баща ми. – Не дай Бог, да се разболееш и за околните ти си вече покойник… Не, те разговарят с тебе вежливо – като с идиот или с дете, но в очите им, ох в очите им се чете присъдата… Вече са те отписали! Ти си слаб, немощен, безполезен! Вече гледат на теб като на касичка, тайно търсят какво могат да отмъкнат от теб, докато не е късно!” Разбира се, аз споря с него. Припомням му семейството на чимкентската ми приятелка, която ни нахрани до преяждане с пилаф, бишпармак и други източни вкусотии… Припомням му за московските ни приятели, които правят всичко възможно за да мога по-дълго да оставам в Чимкент. Именно с теб, татко! Споря, но зная, че е прав: след поредната “Бърза помощ” съседите уж случайно дойдоха и попитаха какво ще правим с татковата барака на двора. Медицинската сестра, която слага системите опипваше почвата около шевната машина “Сингер”… А болниците?… Ето го театърът на бойните действия – когато роднините на болния за секунди се отделят от него… Староста е война. И малцина от нас успяват да издържат на ударите, нанасяни от равнодушието на околните, на раните, причинявани от неочакваната подлост, мъките от предателството на тези, на които си вярвал, болката от чудовищната несправедливост и задушаващото зловоние на мародерството.

Нашата цивилизация, която направи свой главен идол удоволствието, ни диктува простичък закон: ако не си в строя, ако не си сред нас – няма място за теб в този живот. Ако случайно си се подхлъзнал с единия крак към гроба, не се мотай! Не се измъчвай с воплите си, с мрънкането си, с вида си! Побързай! Решавай! Може би действително ти е дошло времето? Защо да тормозиш близките? И ти самият няма да страдаш. Защо да се бориш, щом гнетящата сянка на смъртта вече броди наоколо? Може би наистина е дошло времето да се предадеш?

За какво ни е тя, тази воля за живот, ако денят ти е болест, а нощта – страдание? Ако надеждата е слаба като полъх в тъмнината на болничната стая? Какво се случва, когато човешкият живот заприлича на пламъче, люшкано от вятъра, стремящо се да не угасне? Какво се случва в тези тежки мигове, часове, дни, седмици? С болния? С тези, които са до него? А с тези, които са далеч? Убедена съм, че Господ облагородява нашите сърца. И затова – да живее волята за живот! No pasarán, врагът няма да мине!

Добър ден на всички! Днес се приближихме с още един ден към онзи съдбовен миг, когато на всеки от нас ще ни е жизнено необходима точно нашата воля за живот. | www.taday.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова