Духовният реализъм: за всичко-нищото, или гностицизъм с въпросителни

Аз не желая да бъда заучена. 

 

Не желая да бъда суха и теоретична.

 

Пробвах да съм императивна, но звучах твърде дръзко. Пробвах и да съм недоизказана… Но бях обвинена в ленивост.

 

Избягвам да бъда въпросителна – защото на мен именно то ми се вижда най-заученото и най- дръзкото и най-ленивото… Аз желая да правя изводи сама и – да! – да ги натрапвам, твърде често… Аз не желая да поставям въпроси – то ме прави слаба. То е – все едно не зная отговорите. И още – все едно комуникирам с някого, отвъд – на листа, с някой отсъстващ.

 

Задаването на въпроси без отговор не представлява нищо друго, ами житейската немощ на питащия да им отговори – това знаех аз, там, някога. 

 

И тогава, аз проявих слабост. Станах немощна и хилава. Зададох си въпрос. Ето, аз имам бог. И бог е явен и обозрим – признак на свещена простота и на слизане по- надолу в стълбата на еволюцията би било да не бъде бог явен и обозрим за мен, гордо-императивната. И ми хрумна въпросът, който сега клокочи и запраща и тлее и вирее вътре и… впрочем, действените глаголи не са дотам важни, те илюстрират пищно и с ярки краски, но не помагат за възприемането особено много. Въпросът гласи – 

 

Щом Бог го има, нали така, щом аз имам в себе си идеята за вездесъщ и всевиждащ и все в този ред на мисли… та, щом този Бог го има, всичко ли е възможно?

 

Въпрос – препъникамък! Първо ме спъна неопределеността на това „всичко“ – доколко моето всичко е всичкото на вездесъщия? И какво може да е то, освен суетно бягане от реалността, полет без крила и пътувания в миналото? Озърнах се, зачудих се, а препъникамъкът вече ме беше повалил на земята и ме беше накарал да търся насляпо хипотетичните си очила, изхвърчали при падането. И въпросът вече не звучеше – е ли всичко възможно, или не е? Въпросът звучеше – мога ли АЗ да местя предмети с поглед, мога ли да съживявам мъртъвци и да извършвам круизи върху мечти до бъдещето и миналото и останалите привидни абстракции? И ей такива неща – тръгнах от любовта към мъдростта и екзистенциалното любопитство за природата на света, а пък сега лежах на земята с окървавено коляно, стискайки си нахалното егоистично използвачество. 

 

А можеше пó иначе. Можеше първо да конкретизирам това „всичко“ и чак тогава да се затичам по интерогативите. „Всичко“, драга, е онази гама от многообразие, която води до количествени и качествени ВАЖНИ за поне няколко макрокосмоса промени. Твоето „всичко“ , което при фалстарта си ти неволно беше припознала като съпътстващо висшата същност, не е нищо повече от досаден екзхибиционизъм, от навиране на оригиналността си в очите на околните и иначе казано – промени , свързани единствено с личния ти микрокосмос, които само биха объркали световното „всичко“ и биха те изпълнили с квазипророчески ужас. Тези промени, осъзнавам още, са най- вероятно често случващи се при хора, доказано магични, и не би трябвало да са предмет на каквито и да било чудения от твоя страна. 

 

И толкоз.

 

Вече мога да започна – наистина. И вярно е, че се олюлявам, че още чувствам леко бумтене в крайниците си от падането, но сега поне съм се научила да внимавам къде стъпвам. 

 

Започвам с приказка за преиначения си гностицизъм. Гностицизмът, система от вярвания, донякъде заклеймявани като сектантски, е преиначен от мен, както впрочем всичко останало. Аз съм превърнала своята вяра в еготеизъм. 

 

Накратко – този свят, доколкото той е плод на една висша същност, не е създаден от главното божество, а от вторично такова, на което не само, че не трябва да се подчиняваме и да почитаме, но и от което трябва да се оттърсим и над което можем да се издигнем. То е материалното бездушно начало. Но Ние, някои от нас, учи гностицизмът, сме божи искрици, не по-лоши и в никакъв случай по-низши от божеството, създало света ни. Човешката черупка е спънка, но тя е чуплива спънка – подразнѝ я малко и тя ще се напука. И после, и след това – след това – всичко! 

 

Тогава ние сме бог и сме вездесъщи и всезнаещи и – все в този ред на мисли… И тук идва моето несъгласие с гностицизма. Гностицизмът твърди – някои от нас са избраните. Някои от нас са вечност, другите са тленност. И това, кои са вечност и кои са тленност, не зависи от идентичните ни качества, а от една хлъзгава случайност. 

 

Обаче

 

щеше ли да бъде моят его-теизъм това, ако от мен не зависеше нищо? Ако съм осъдена да чакам, скръстила ръце и крака (а единият ми крак, наранен от падането – той не желае да бъде скръстен. Той желае да бъде тичащ!), и да разбера чак при смъртта си безсмъртна ли съм, или не? Това ми изглежда твърде мързеливо и човешко. 

 

Собствената ни вечност, казвам аз в жесток инат срещу гностиците, не зависи от случайността, а от заслугите ни. 

 

И от нея започва всичко.

 

От нея започва въпросът ми – свързан с онези, бепределните макрокосмоси, от него започвам и аз. 

 

В реда на горните мисли, за да покажем пред света несъстоятелността или състоятелността на духовния реализъм, трябва да започнем отново с нея – със собствената си вечност. 

 

Духовен тук, струва ми се, трябва да се разбира като самовглъбяващ. А не непременно като нематериален. 

 

Реализмът обаче може да се възприеме многопластово и все – неправилно. Реализмът – той даване на равносметка за случващото се ли е? Или средината между оптимизма и песимизма, в която средина аз бих поставила и стоицизма? Да приемаме съдбата си безропотно, с един бездействащ фатализъм – че всичко е уговорено, предначертано и подписано отдолу? Тук аз виждам противоречие с моя сърдит и действен еготеизъм. 

 

А да не би реализмът да е отричане поради твърде много фантастичност на моя въпрос – за възможността на всичко, за онзи момент, в който всяко нещо е вероятно да се случи навсякъде? 

 

Разбира се, реализмът би могъл да бъде всяко едно от тези неща. Най- вероятно е да бъде всички тях накуп. Но на мен не ми е удобно да е така. 

 

Реализмът – аз това понятие го схващам като върховното знание за границите (или – ако на Вечните е по- угодно – безграничието) на собствените способности. Реализмът не е нищо повече от общата култура в абсолюта ѝ – за да си даваш правилна равносметка за света, трябва да бъдеш достатъчно информиран, ако не искаш да затънеш в предполагаеми блата и да не се спъваш в несигурни камъни. Ето това е, което ми е удобно на мен – да сложа знак за равенство между знанието и реализма. 

 

Духовният реализъм значи трябва да бъде стигането чрез собствения разум до идеите на гностицизма – за висшата същност, която не само, че не е скрита от нас , ами ние сме тази висша същност, стига да приемем в действителността идеята за извисяване. Духовният реализъм е активен реализъм – той приема пречките на материалното като необходима спънка… не! – той се радва на тези пречки – дотолкова състезателно- предизвикателен е той. Радва се, значи, на тези пречки и – ги прегазва. С една подскачаща ирония той постига победи именно в материалния свят – за да докаже как мисълта формира материята и как след това променя материята – как я притежава и изменя като пластелин. Духовният реализъм е абсурдност – той осъзнава дуализма между душата и тялото, но го отрича в полза на временното съжителство между двете. Духовният реализъм неглижира всяка въпросителност относно възможността всичко да се случи все някъде – защото той е всичко и се случва навсякъде.

 

Духовният реализъм не е начин на мислене, накратко. Той е логичното състояние на Вечните – защото, ако се стремиш към извисяване, трябва да си и здаво стъпил на земята – да не губиш почва под краката си, защото – щом си вечен, значи си и всеобхватен – а щом си всеобхватен, на мен не ми се струва твърде дръзко решението да обхванеш и земята, и небето наведнъж. Остават само онези леки моменти на невнимание, когато – от твърде много взиране в невидимото, земята ни наказва с един или два препъникамъка. Но впрочем – Вечните са мисионери и винаги учещи – те ще го научат това – как да са винаги прави и винаги летящо- ходещи и никога не спъващи се.

 

И толкоз.

 

И тук – сега е времето да направим главните изводи от настоящата творба. И какви могат да бъдат тези изводи, ако не са и въпроси, освен всичко друго?

 

Ето ги и тях:

 

Ако ние съществуваме, нима всичко е възможно?

 

А ако нищо не е възможно, ние тогава съществуваме ли?

 

А ако не е всичко възможно, поне част от него – възможно ли е?

 

И ако част от него е възможно, за другата, невъзможната част, струва ли си да се говори като за „нещо“, или тя, поради несъществуването си, е по- разумно да бъде наричана „нищо“ ; небитие? 

 

И какво би могъл да бъде реализмът, ако не е познание за възможното или иначе казано – познание за всичко?

 

И какво може да е духовното, освен вътрешното усещане за всичко?

 

И нима реализмът е знанието, а душата – усещането за едно и също нещо?

 

И ако е така – къде остава материалното – нима материалното не е реализъм и не е реално?

 

Ако е така, материалното онова „нищо“ и небитието ли е?

 

И ако е така – какво? Какво?… Какво?… И ако е така – какво от това, нима има значение, ако ние сме всичко, защото сме реални?

???

 

И ние знаем отговорите на тези въпроси и това дори не са въпроси и ето това е вечното.

{jcomments on}