Страшният съд (Неделя месопустна)



Идващата не­де­ля се на­ри­ча месопустна, тъй ка­то в те­че­ние на седмицата, ко­ято я следва, Църквата пред­пис­ва час­ти­чен пост и въз­дър­жа­не от месо. Би тряб­ва­ло да раз­г­леж­да­ме то­ва предписание, ка­то взе­мем под вни­ма­ние всичко, ка­за­но по-го­ре за зна­че­ни­ето на подготовката.

Сега ве­че Църквата се ори­ен­ти­ра към за­вър­ш­ва­не на под­го­тов­ка­та за подвига, кой­то се очак­ва от нас след се­дем дни. Тя ни въ­веж­да в на­ча­ло­то на пос­та пос­те­пен­но, зна­ей­ки на­ша­та не­ус­тойчи­вост и пред­виж­дай­ки ду­хов­на­та ни слабост.

В на­ве­че­ри­ето на то­зи ден, през събота месопустна, Църквата из­вър­ш­ва все­общ по­мен за по­чи­на­ли­те с на­деж­да­та за въз­к­ре­се­ние и ве­чен живот. И то­ва на­ис­ти­на е мно­го ва­жен ден на цър­ков­на молитва, пос­ве­те­на на отиш­ли­те си от нас чле­но­ве на Църквата. За да раз­бе­рем зна­че­ни­ето и връз­ка­та меж­ду поста и мо­лит­ва­та за починалите, тряб­ва пре­ди всич­ко да си припомним, че хрис­ти­ян­с­т­во­то е ре­ли­гия на любовта. Иисус Христос е пре­дал на сво­ите апос­то­ли уче­ние не за личното, ин­ди­ви­ду­ал­но спасение, а им е дал но­ва за­по­вед – „да лю­би­те един дру­ги­го“. И е прибавил: „По то­ва ще поз­на­ят всички, че сте Мои ученици, ако лю­бов има­те по­меж­ду си“ (Иоан 13:35). Следователно лю­бов­та е ос­но­ва­та и са­ми­ят жи­вот на Църквата, ко­ято пък, по ду­ми­те на св. Игнатий Антиохийски, е „съ­юз на вя­ра­та и лю­бов­та“, до­ка­то гре­хът ви­на­ги е от­със­т­вие на любов, разделение, разпокъсване, вой­на на всич­ки сре­щу всички. Новият живот, да­рен ни от Иисус Христос и пре­да­ден ни от Църквата, е пре­ди всич­ко жи­вот на примирението, на „съ­би­ра­не­то в ед­но на раз­п­ръс­на­ти­те“, на въз­с­та­но­вя­ва­не­то на любовта, раз­ру­ше­на от греха. Но ни­ма мо­жем да пос­та­вим до­ри са­мо на­ча­ло­то на зав­ръ­ща­не­то към Бога, на при­ми­ре­ни­ето с Него, ако са­ми не се вър­нем към един­с­т­ве­на­та но­ва за­по­вед на любовта? В мо­лит­ва­та за по­чи­на­ли­те Църквата най-ве­че из­каз­ва сво­ята любов. Молим Бога да пом­ни тези, ко­ито споменаваме, а ние ги помним, за­що­то ги обичаме. Молейки се за тях, ние се сре­ща­ме с тях в Христа, Който е са­ма­та Любов и Който е по­бе­дил смър­т­та – та­зи най-вис­ша сте­пен на ра­зе­ди­не­ние и разлъка. В Иисус Христос не съ­щес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду жи­ви­те и починалите, за­що­то в Него всич­ки са живи. Сам Той е Животът, а Жи­во­тът бе „свет­ли­на­та на чо­ве­ци­те“ (Иоан 1:4). Като обичаме Христа, ние оби­ча­ме всички, ко­ито са в Него; оби­чай­ки тези, ко­ито живеят в Него, ние оби­ча­ме Христа – то­ва е за­кон на Църквата и яс­но обяс­не­ние на нейни­те мо­лит­ви за починалите. Благодарение на на­ша­та лю­бов към Христа те са жи­ви „в Христа“. И кол­ко се заблуждават, кол­ко без­на­деж­д­но се заб­луж­да­ват оне­зи за­пад­ни християни, ко­ито свеж­дат мо­лит­ви­те за по­чи­на­ли­те или до уче­ни­ето за за­кон­ни­те „зас­лу­ги“ или „наг­ра­ди“, или прос­то от­х­вър­лят те­зи молитви, ка­то ги смя­тат за безполезни. Заупокойната служ­ба през съ­бо­та месопустна (Парастас) е об­ра­зец за всич­ки дру­ги служ­би за по­мен на по­чи­на­ли­те и се из­вър­ш­ва още през втората, тре­та­та и чет­вър­та­та съ­бо­та на Великия пост.

Тема на не­де­ля месопустна е от­но­во любовта. През то­зи ден еван­гел­с­ко­то че­те­не е пос­ве­те­но на прит­ча­та на Спасителя за страшния съд (Мат. 23:31-46). По ка­къв за­кон ще ни съ­ди Иисус Христос, щом нас­тъ­пи то­зи ден? Притчата отвръща: по за­ко­на на Любовта. Не ху­ман­на­та гри­жа за аб­с­т­рак­т­на­та спра­вед­ли­вост към ано­ним­ни „бед­ни“, а кон­кретната, лич­на лю­бов към човека, към все­ки човек, кой­то по во­ля­та Божия сре­ща­ме в жиз­не­ния си път. Посочената раз­ли­ка е мно­го важна, за­що­то в днеш­но вре­ме хрис­ти­яни­те все по­ве­че и по­ве­че са склон­ни да отъж­дес­т­вя­ват хрис­ти­ян­ска­та лю­бов с политическата, ико­но­ми­чес­ка­та и со­ци­ал­на­та гри­жа за хората. С дру­ги думи, те пре­ми­на­ват от гри­жа­та за един оп­ре­де­лен чо­век и не­го­ва­та лич­на съд­ба към гри­жа за ано­ним­ни същества, ко­ито при­над­ле­жат нап­ри­мер към оп­ре­де­ле­на класа, на­ци­онал­ност и т.н. С то­ва не казваме, че по­до­бен род гри­жа е ненужна. Ясно е, че християните, ко­ито но­сят граж­дан­с­ка или про­фе­си­онал­на отговорност, са длъж­ни да се погрижат спо­ред сво­ите въз­мож­нос­ти и разбиране за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на справедлив, ос­но­ван на ра­вен­с­т­во и изоб­що по-ху­ма­нен со­ци­ален и об­щес­т­вен живот. Безспорно всич­ки те­зи по­ня­тия из­рас­т­ват от християн­с­ки ко­ре­ни и ве­ро­ят­но са вну­ше­ни от християнството. Но хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е все пак не­що съв­сем дру­го и та­зи раз­ли­ка тряб­ва да се раз­би­ра и отстоява, ако Църквата же­лае да про­дъл­жа­ва сво­ята особена, един­с­т­ве­на по ро­да си ми­сия и да не при­ли­ча прос­то на ня­ка­къв со­ци­ален посредник, ка­къв­то ни­ко­га не би мог­ла да бъде.

Християнската лю­бов е „не­въз­мож­на­та въз­мож­ност“ да съз­рем Христа в дру­гия човек, кой­то и да е той; в човека, ко­го­то Бог спо­ред Своя ве­чен и та­ен промисъл е ре­шил да въ­ве­де в моя живот ма­кар и за ня­кол­ко мига, и не прос­то ка­то по­вод за „доб­ро де­ло“ или фи­лан­т­ро­пич­но упражнение, а ка­то на­ча­ло на веч­но­то об­щу­ва­не със Самия Него. Всъщност тък­мо лю­бов­та е она­зи тайн­с­т­ве­на сила, ко­ято през всич­ко външ­но и слу­чай­но в дру­гия чо­век – вън­шен вид, со­ци­ал­но положение, ет­ни­чес­ки произход, ин­те­лек­ту­ал­ни спо­соб­нос­ти – дос­ти­га ду­ша­та – един­с­т­ве­ния лич­нос­тен ко­рен на чо­веш­ко­то същество, час­ти­ца­та от Бога в него. Бог оби­ча все­ки човек, за­що­то Той Един поз­на­ва без­цен­но­то и аб­со­лют­но сък­ро­ви­ще – душата, чо­веш­ка­та лич­ност, ко­ято Той е да­рил на все­ки човек. По та­къв на­чин хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов ста­ва учас­тие в бо­жес­т­ве­ното зна­ние и дар на бо­жес­т­ве­на­та любов. Любовта не мо­же да бъ­де безлична, за­що­то тък­мо тя е чуд­но­то от­к­ро­ве­ние на лич­нос­т­та в един чо­век – лич­нос­тен и един­с­т­вен пос­ред об­що­то и обикновеното. Тук се откроява дос­тойно­то за лю­бов в чо­ве­ка – онова, ко­ето му е да­ре­но от Бога.

В това от­но­ше­ние хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов е про­ти­во­по­лож­на на со­ци­ал­на­та дейност, с ко­ято в днеш­но вре­ме са­ми­те хрис­ти­яни я отъждествяват. За со­ци­ал­ния де­ец пред­ме­тът на лю­бов­та е не личността, а чо­ве­кът – аб­с­т­рак­т­на еди­ни­ца от не по-мал­ко аб­с­т­рак­т­но­то човечество. Докато хрис­ти­яни­нът оби­ча човека, за­що­то той е личност. В пър­вия слу­чай лич­нос­т­та се при­ема прос­то ка­то човек, във вто­рия слу­чай се раз­г­леж­да са­мо ка­то личност. За со­ци­ал­ния де­ец лич­нос­т­та не пред­с­тав­ля­ва ни­ка­къв интерес, той до­ри чес­то я при­на­ся в жер­т­ва на „об­щия ин­те­рес“. Може да ни се стори, и не без основание, че хрис­ти­ян­с­т­во­то твър­де скеп­тич­но се от­на­ся към аб­с­т­рак­т­но­то „чо­ве­чес­т­во“; но хрис­ти­ян­с­т­во­то из­ме­ня на се­бе си и из­вър­ш­ва смър­тен грях все­ки път, ко­га­то пре­неб­рег­не гри­жа­та за от­дел­на­та лич­ност и лю­бов­та към нея. Подходът на со­ци­ал­ния ак­ти­вист е ви­на­ги футуристичен; той дейс­т­ва ви­на­ги в име­то на справедливостта, реда, пос­ти­га­не­то на бъ­де­що­то щастие. Християнството твър­де мал­ко се гри­жи за ня­как­во за­га­дъч­но бъдеще, ала на­соч­ва ця­ла­та си си­ла към сегашния, ре­ша­ва­щия момент, ко­га­то тряб­ва да се про­яви любов. Тези два под­хо­да не се из­к­люч­ват вза­им­но, но не тряб­ва и да се смесват. Без съм­не­ние хрис­ти­яни­те но­сят от­го­вор­ност по от­но­ше­ние на зем­ния жи­вот и тряб­ва да по­емат и из­пъл­нят та­зи отговорност. Дейността на со­ци­ал­ния ак­ти­вист при­над­ле­жи из­ця­ло на зем­ния живот. Но цел­та на хрис­ти­ян­с­ка­та лю­бов оти­ва от­въд не­го­ви­те предели. Сама по се­бе си тя е лъч, кой­то из­хож­да от царството Божие; тя ми­на­ва и пре­ми­на­ва през всич­ки ог­ра­ни­че­ния и ус­лов­нос­ти на зем­ния свят, за­що­то нейна­та дви­же­ща сила, цел и за­вър­шек е Бог. И ние знаем, че един­с­т­ве­на­та пос­то­ян­на и пре­об­ра­зя­ва­ща по­бе­да в то­зи свят, кой­то „ле­жи в зло“, е по­бе­да­та на любовта. Истинската ми­сия на Църквата е да на­пом­ня на чо­ве­ка за та­зи лич­на лю­бов и за не­го­во­то приз­ва­ние да из­пъл­ни греш­ния свят с любов.

Притчата за страшния съд го­во­ри за хрис­ти­ян­с­ка­та любов. Не все­ки от нас е приз­ван да ра­бо­ти за човечеството, но все­ки е по­лу­чил да­ра и бла­го­дат­та на Христовата любов. Ние знаем, че всич­ки хо­ра се нуж­да­ят от та­зи лич­на любов, от приз­на­ва­не­то на тях­на­та лична, уникална душа, в ко­ято ця­ло­то тво­ре­ние Божие се от­ра­зя­ва по не­пов­то­рим начин. Знаем също, че в све­та има бол­ни и глад­ни хо­ра и те са такива, за­що­то им е би­ла от­ка­за­на тази лич­на любов. И в края на кра­ища­та знаем, че кол­ко­то тяс­но и ог­ра­ни­че­но да е по сво­ите въз­мож­нос­ти на­ше­то соб­с­т­ве­но съществуване, то все­ки от нас но­си отговорност­та за ня­как­ва мъ­нич­ка час­ти­ца от царството небесно, и то бла­го­да­ре­ние на това, че при­те­жа­ва­ме да­ра на Христовата лю­бов. Следователно ние ще бъ­дем съ­де­ни за то­ва, да­ли сме по­ели та­зи отговорност, да­ли сме про­яви­ли та­ка­ва любов, или сме от­ка­за­ли да го нап­ра­вим. Защото, „до­кол­ко­то сте сто­ри­ли то­ва на ед­но­го от тия Мои най-мал­ки братя, Ме­не сте го сто­ри­ли“… (Мат. 25:40).

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“, 2006    

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...