Великопостният начин на живот и битът



postНие по­се­ща­ва­ме цър­ков­ни­те служби, пос­тим и се мо­лим в оп­ре­де­ле­но време, но то­ва все още не из­чер­п­ва пос­т­ния подвиг. За да мо­же всич­ко то­ва да бъ­де дейс­т­ве­но и пло­дотворно, е не­об­хо­ди­мо то да се под­к­ре­пя от це­лия ни живот. С дру­ги думи, не­об­хо­дим е оп­ре­де­лен на­чин на живот, кой­то да не е про­ти­во­по­ло­жен на поста и да не раз­д­во­ява на­ше­то съществувание.

Преди вре­ме в пра­вос­лав­ни­те стра­ни са­мо­то об­щес­т­во е съз­да­ва­ло, чрез ця­ла­та съв­куп­ност от оби­чаи и на­ви­ци – как­то лични, та­ка и ко­лек­тив­ни, ве­ли­ко­пост­на­та ат­мос­фе­ра на живота, ко­ято по­раж­да това, ко­ето та­ка доб­ре се из­ра­зя­ва с рус­ка­та ду­ма „бит“. По вре­ме на Великия пост ця­ло­то об­щес­т­во се е под­чи­ня­ва­ло на оп­ре­де­лен ри­тъм на жи­во­т и на правила, ко­ито пос­то­ян­но са на­пом­ня­ли на от­дел­ни­те чле­но­ве на об­щес­т­вото за Великия пост. Например в Русия за не­го пос­то­ян­но на­пом­нял осо­бе­ни­ят ве­ли­ко­пос­тен звън на цър­ков­ни­те камбани; те­ат­ри­те се затваряли, а свет­с­ки­те при­еми се преустановявали. Разбира се, те­зи външ­ни пра­ви­ла са­ми по се­бе си не са мог­ли да съ­бу­дят у чо­ве­ка по­ка­яние и да го на­со­чат към по-ак­ти­вен ре­ли­ги­озен живот. Но би­ла съз­да­де­на оп­ре­де­ле­на ве­ли­ко­постна атмосфера, ко­ято об­лек­ча­ва­ла личното, ин­ди­ви­ду­ал­но­то усилие. Ние сме сла­би и са ни не­об­хо­ди­ми външ­ни напом­няния, сим­во­ли и знаци. Разбира се, ви­на­ги има опас­ност са­ми по се­бе си външ­ни­те сим­во­ли да бъ­дат при­ети за съ­вър­ше­но и дос­та­тъч­но спаз­ва­не на поста и вмес­то да на­пом­нят за Великия пост, да прик­ри­ят ис­тин­с­кия му сми­съл и значение. Ве­че спо­ме­нах­ме за та­зи опасност, ка­то казахме, че външ­ни­те оби­чаи и пра­ви­ла мо­гат да под­ме­нят ис­тин­с­кия ли­чен подвиг. Само че при един пра­ви­лен под­ход се вижда, че те­зи оби­чаи са ка­то ед­на „ре­мъч­на предавка“, ко­ято съ­еди­ня­ва ду­хов­ния под­виг с ця­ла­та съв­куп­ност на живота.

Ние не жи­ве­ем в пра­вос­лав­но об­щес­т­во и за­то­ва об­ществе­ни­ят жи­вот в на­ши дни не мо­же да съз­да­де оп­ре­де­ле­на ве­ли­ко­пос­т­на атмосфера. Светът, кой­то ни заобикаля, светът, към кой­то принадлежим, не се про­ме­ня през Великия пост. Затова от нас се изис­к­ва но­во уси­лие и е не­об­хо­ди­мо още вед­нъж да об­мис­лим ре­ли­ги­оз­на­та връз­ка меж­ду външ­ния и вът­реш­ния живот. Духовната тра­ге­дия на се­ку­ла­риз­ма и на ос­ветскос­тя­ва­не­то на на­шата ци­ви­ли­за­ция се из­ра­зя­ва в това, че те пре­диз­вик­ват ис­тин­с­ка ре­ли­ги­оз­на шизофрения: де­ле­не­то на жи­во­та на две час­ти – ре­ли­ги­оз­на и светска, без ни­как­ва връз­ка по­меж­ду им. Затова, за да бъ­дат за­мес­те­ни външ­ни­те сим­во­ли и напомняния, в на­ши дни се изис­к­ва осо­бе­но ду­хов­но усилие. Схематично мо­жем да раз­г­ле­да­ме то­ва усилие – веднъж по от­но­ше­ние на на­шия до­ма­шен жи­вот и вто­ри път – по от­но­ше­ние на жи­во­та ни из­вън дома.

В пра­вос­лав­ния све­тог­лед до­маш­ни­ят жи­вот и се­мейс­тво­то пред­с­тав­ля­ват ос­но­ва­та на хрис­ти­ян­с­кия жи­вот и при­ла­га­не­то на хрис­ти­ян­с­ки­те прин­ци­пи във все­кид­нев­ния живот. Основите на хрис­ти­ян­с­кия све­тог­лед се пос­та­вят имен­но у дома, в би­та и ду­ха на семейството. Светогледът не се изгражда в училището, до­ри не и в църквата, а вът­ре в се­мейс­т­во­то. Той от­на­ча­ло мо­же да бъ­де до­ри безсъзнателен, но в края на кра­ища­та ста­ва ре­ша­ващ фак­тор за це­лия ни живот. Старецът Зосима в „Братя Карамазови“ на Достоев­ски казва, че „чо­век ня­ма по-скъ­пи спо­ме­ни от те­зи на ран­но­то си детс­т­во“. Тези спо­ме­ни спа­ся­ват чо­ве­ка през це­лия му живот. Много е важно, че той каз­ва това, когато си спом­ня как май­ка му го е во­ди­ла на Литургията на преждеосве­тените дарове, при­пом­ня си кра­со­та­та на та­зи служ­ба и непод­ра­жа­ема­та кра­со­та на ве­ли­ко­пос­т­ния на­пев „Да въз­ле­зе мо­лит­ва­та ми ка­то та­мян пред Твоето лице…“. В на­ши­те цър­ков­ни учи­ли­ща се­га се про­веж­да за­бе­ле­жи­тел­на ра­бо­та по ре­ли­ги­оз­но­то об­ра­зо­ва­ние на децата. Но тя мо­же да пос­тиг­не мно­го мал­ко без до­маш­на­та и се­мей­на ос­но­ва на то­ва обра-зование. Какво тряб­ва и мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но през Великия пост в до­маш­ния и се­ме­ен живот? Тъй ка­то не е въз­мож­но да ка­жа вед­на­га всичко, ко­ето се случ­ва в семейството, ще се спра на една от особеностите.

Без как­во­то и да е съмнение всич­ки ще се съгласят, че се­мейни­ят на­чин на жи­вот ра­ди­кал­но се е про­ме­нил под вли­яни­ето на ра­ди­ото и телевизията. Нашият жи­вот е пре­пъл­нен от ин­фор­ма­ция за съ­би­ти­ята в света. Не е нуж­но ни­къ­де да из­ли­заш или да пътуваш, за да зна­еш как­во ста­ва по света. Целият свят пос­то­ян­но е в пре­де­ли­те на на­шия обхват. И мал­ко по мал­ко еле­мен­тар­ни­ят опит на вът­реш­ния жи­вот и кра­со­та­та на то­зи свят прос­то из­чез­ват от съв­ре­мен­на­та култура. А ако не е телевизията, то е музиката: му­зи­ка­та е прес­та­на­ла да бъ­де това, ко­ето слушаш; тя се е пре­вър­на­ла в ня­ка­къв му­зи­ка­лен фон на разговорите, четенето, за­ни­ма­ни­ята и т.н. Тази пос­то­ян­на не­об­хо­ди­мост от му­зи­ка изоб­ли­ча­ва нес­по­соб­нос­т­та на съв­ре­мен­ния чо­век да се нас­лаж­да­ва на ти­ши­на­та и да я въз­п­ри­ема не ка­то не­що отри­цателно, не ка­то от­със­т­вие на нещо, а тък­мо ка­то ус­ло­вие за вся­ко ис­тин­с­ко присъствие. Ако хрис­ти­яни­те от по-пре­диш­ни­те епо­хи са жи­ве­ели пре­дим­но в све­та на ти­ши­на­та и мълчанието, ко­ито са им да­ва­ли въз­мож­ност на­пъл­но да се с­ре­до­то­чат вър­ху вът­реш­ния живот, то съв­ре­мен­ни­те хрис­ти­яни тряб­ва да по­ла­гат го­ле­ми усилия, за да по­лу­чат по­не същ­нос­т­но не­об­хо­ди­мо­то им мъл­ча­ние и тишина, нуж­ни за съп­ри­кос­но­ве­ние с вис­ша­та реалност. По то­зи на­чин проб­ле­мът за ра­ди­ото и те­ле­ви­зи­ята по вре­ме на Великия пост не е стра­ни­чен въпрос, а в ня­ка­къв сми­съл е въп­рос на ду­хо­вен жи­вот или смърт. Трябва да разберем, че не е въз­мож­но да раз­де­ля­ме на­шия жи­вот меж­ду ве­ли­ко­пос­т­на­та свет­ла пе­чал и пре­жи­вя­ва­не­то на ня­ка­къв съв­ре­ме­нен филм или спектакъл. Тези две пре­жи­вя­ва­ния са не­съв­мес­ти­ми и ед­но­то от тях окон­ча­тел­но уни­що­жа­ва другото. Само че е мно­го ве­ро­ят­но по-ско­ро пос­лед­ни­ят съв­ре­ме­нен филм да по­бе­ди свет­ла­та печал; об­рат­но­то мо­же да се слу­чи са­мо ако по­ло­жим ог­ром­ни усилия. Затова пър­ви­ят ве­ли­ко­пос­тен обичай, кой­то мо­жем да предложим, е ре­ши­тел­но­то прек­ра­тя­ва­не на слу­ша­не­то на ра­дио и на те­ле­ви­зи­я през Великия пост. В да­де­ния слу­чай не сме­ем да пред­ло­жим строг пост, но пред­ла­га­ме по­не аскетичен, който, как­то казахме, оз­на­ча­ва пре­ди всич­ко про­мя­на на „ди­ета­та“ и въздържане. Например ня­ма ни­що ло­шо в то­ва да про­дъл­жа­ва­ме да сле­дим пре­да­ва­не­то на ин­фор­ма­ция или ня­коя се­ри­оз­на програма, ко­ято обо­га­тя­ва ду­хов­но и интелектуално. Това, ко­ето тряб­ва да бъ­де пре­къс­на­то през поста, е при­ко­ва­нос­т­та към телевизора, вегетиране на човека, кой­то сякаш е хипно­тизиран от ек­ра­на и па­сив­но пог­лъ­ща всичко, ко­ето му показват. Когато бях де­те (то­ва бе­ше пре­ди по­ява­та на телевизията), май­ка ми обик­но­ве­но зат­ва­ря­ше ро­яла през първата, чет­вър­та­та и сед­ма­та сед­ми­ца от Великия пост. Това се е за­па­зи­ло в мо­ята па­мет по-ярко, от­кол­ко­то дъл­ги­те ве­ли­ко­пос­т­ни богослужения, и до­ри сега, ако чуя музика, ко­ято се пре­да­ва по ра­ди­ото през поста, то­ва ме ос­кър­бя­ва поч­ти ка­то кощунство. Този ли­чен спо­мен слу­жи са­мо ка­то илюс­т­ра­ция на впе­чат­ле­нието, което ос­та­вя в дет­с­ка­та ду­ша ед­но външ­но решение, съз­на­тел­но взе­то от възрастните. Става ду­ма не прос­то за от­де­лен оби­чай или правило, а за жив опит, кой­то пред­паз­ва вре­ме­то от Великия пост, и кой­то тряб­ва през ця­ло­то вре­ме да помним, за да не го загубим, да не го из­к­ри­вим или нарушим. Но и тук, как­то при упот­ре­ба­та на пос­т­на храна, са­мо въз­дър­жа­ни­ето не е достатъчно: то тряб­ва да има свой по­ло­жи­те­лен противовес.

Тишината, съз­да­де­на от от­със­т­ви­ето на свет­с­ки шум, на­ру­ша­ва­на са­мо от до­пус­ка­но­то пре­да­ва­не на новини, тряб­ва да бъ­де за­пъл­не­на с по­ло­жи­тел­но съдържание. Душата ни се хра­ни от молитвата, но ра­зу­мът съ­що се нуж­дае от храна; имен­но ра­зу­мът на съв­ре­мен­ния чо­век е под­ло­жен на неп­рес­тан­на ата­ка от стра­на на телевизора, радиото, вестниците, спи­са­ни­ята и т.н. Ние пред­ла­га­ме към чис­то ду­хов­но­то уси­лие да до­ба­вим и уси­ли­ето на ума. Пренебрегваме тол­ко­ва шедьоври, тол­ко­ва за­бе­ле­жи­тел­ни пло­до­ве на чо­веш­ка­та мисъл, въ­об­ра­же­ние и твор­чес­т­во, са­мо за­що­то е мно­го по-лес­но и по-просто, ка­то се вър­нем от ра­бо­та у до­ма си, умо­ре­ни фи­зи­чес­ки и умствено, да вклю­чим те­ле­ви­зо­ра или да по­тъ­нем в съ­вър­ше­на­та пус­то­та на списанието. Би би­ло доб­ре по-от­ра­но да си на­бе­ле­жим прог­ра­ма за Великия пост. Да си със­та­вим отпре­ди то­ва спи­сък на по­лез­ни­те книги, ко­ито би тряб­ва­ло да прочетем. Няма нуж­да всич­ки те­зи кни­ги да са с ре­ли­ги­оз­но съдържание. Не всич­ки хо­ра са приз­ва­ни да бъ­дат богослови. В най-доб­ри­те про­из­ве­де­ния на ли­те­ра­ту­ра­та са за­ло­же­ни тол­ко­ва мно­го бо­гос­лов­с­ки мисли, а всичко, ко­ето обо­га­тя­ва ра­зу­ма ни, все­ки плод на ис­тин­с­ко­то твор­чес­т­во се бла­гос­ла­вя от Църквата и ако е пра­вил­но възприето, при­до­би­ва ду­хов­на ценност.

В пре­диш­на­та гла­ва го­во­рих за това, че чет­вър­та­та и пе­та­та не­де­ля от поста са пос­ве­те­ни на па­мет­та на два­ма­та ве­ли­ки учи­те­ли на хрис­ти­ян­с­кия ду­хо­вен живот: све­ти Иоан Лествичник и пре­по­доб­на­та Мария Египетска. Трябва да разберем как чрез об­ра­зи­те на те­зи два­ма све­тии Църквата яс­но ни казва, че през поста тя очак­ва от нас да обо­га­тим ду­хо­вния си и ум­с­т­вен вът­ре­шен свят. Четенето и ду­хов­но­то раз­миш­ле­ние мо­гат да ни по­мог­нат да от­к­ри­ем то­зи вът­ре­шен свят и не­го­ва­та радост. Съвременният се­ку­ла­ри­зи­ран свят не ни да­ва да вку­сим от та­зи радост, от ис­тин­с­ко­то приз­ва­ние на човека, ко­ето се про­явя­ва във вътрешния, а не във външ­ния свят. Без нея, без раз­би­ра­не­то на Великия пост ка­то път към дъл­би­на­та на на­ше­то чо­веш­ко същество постът гу­би сво­ето значение.

Освен то­ва как­во зна­че­ние би мо­гъл да има Великият пост през дъл­ги­те часове, ко­ито пре­кар­ва­ме из­вън до­ма по вре­ме на на­ши­те пътувания, ко­га­то сме на ра­бо­та, из­пълня­ва­ме про­фе­си­онал­ни­те си за­дъл­же­ния или се сре­ща­ме с ко­ле­ги или приятели? Тук не мо­же да се да­де ни­как­ва оп­ре­де­ле­на рецепта, но би­ха мог­ли да се при­ве­дат ня­кои об­щи съ­об­ра­же­ния и разсъждения. Първо, Великият пост е най-доб­ро­то време да раз­г­ле­да­ме и да пре­тег­лим не­ве­ро­ят­но по­върхностния ха­рак­тер на от­но­ше­ни­ето ни към хората, към не­ща­та и към ра­бо­та­та ни. „Да се от­на­ся­ме към всич­ко с ус­мив­ка“, „да не при­ема­ме пре­ка­ле­но при­сър­це“ – ето ня­кои съвети, ко­ито са ста­на­ли всъщ­ност за­по­ве­ди и на ко­ито ние ра­дос­т­но се подчиняваме. А всъщ­ност те означават: не се обвързвайте, не разпитвайте, не за­дъл­бо­ча­вай­те от­но­ше­ни­ята си с дру­ги­те хора; спаз­вай­те пра­ви­ла­та на играта, ко­ито се със­то­ят в съ­еди­ня­ва­не­то на при­ятел­с­ки­те от­но­ше­ния с хо­ра­та и на пъл­но­то рав­но­ду­шие към тях; мис­ле­те за всич­ко от глед­на точ­ка на ма­те­ри­ал­на­та изгода, пе­чал­ба и повишение; с дру­ги ду­ми, бъ­де­те част от то­зи свят, кой­то пос­то­ян­но упот­ре­бя­ва го­ле­ми­те ду­ми „мир“, „от­го­вор­ност“, „пред­паз­ли­вост“ и т.н., а всъщ­ност след­ва един­с­т­ве­но ма­те­ри­алис­тич­ния принцип, спо­ред кой­то чо­ве­кът се оце­ня­ва по заплатата, ко­ято получава. Великият пост е вре­ме за тър­се­не на смисъл: сми­съ­ла на моя про­фе­си­она­лен жи­вот от глед­на точ­ка на призванието; сми­съ­ла на мо­ите от­но­ше­ния с дру­ги­те хора; сми­съ­ла на дружбата; сми­съ­ла на мо­ята от­го­вор­ност в живота. Няма ни­то работа, ни­то призвание, ко­ито да не мо­гат по­не мал­ко да бъ­дат преобразени, не от глед­на точ­ка на по-го­ля­ма­та про­из­во­ди­тел­ност или по-доб­ра организация, а от глед­на точ­ка на цен­нос­т­та на човека. Необходимо е да се пос­та­ра­ем да за­дъл­бо­чим всич­ки на­ши чо­веш­ки отношения, за­що­то сме сво­бод­ни хора, ко­ито са се пре­вър­на­ли (чес­то без са­ми да съз­на­ва­т това) в ро­би на системите, уни­що­жа­ва­щи всич­ко чо­веш­ко в света. И ако на­ша­та вя­ра има ня­как­во значение, тя тряб­ва да бъ­де съ­от­не­се­на с жи­во­та в ця­ла­та му сложност. Мнозина мислят, че не­об­хо­ди­ми­те про­ме­ни ста­ват в за­ви­си­мост от ре­во­лю­ци­ите и от външ­ни­те про­ме­ни в ус­ло­ви­ята на живот. Но ние, християните, тряб­ва да докажем, че всъщ­ност всич­ко про­из­ти­ча от­вът­ре – от вя­ра­та и от жи­во­та спо­ред та­зи вяра. Когато Църквата е нав­ляз­ла в гръ­ко-рим­с­кия свят, тя не е при­зо­ва­ва­ла за революция, по­соч­вай­ки робството. Но роб­с­т­во­то е ста­на­ло не­въз­мож­но под вли­яни­ето на вя­ра­та и на но­ва­та оцен­ка за чо­ве­ка и за це­лия живот. Един свет чо­век – а днес свет чо­век оз­на­ча­ва прос­то човек, кой­то се от­на­ся се­ри­оз­но към сво­ята вя­ра – мо­же да нап­ра­ви повече, за да про­ме­ни све­та към по-добро, от­кол­ко­то хи­ля­ди на­пе­ча­та­ни програми. Светият чо­век е един­с­т­ве­ни­ят ис­тин­с­ки ре­во­лю­ци­онер в то­зи свят.

Ще до­ба­вим още ед­на пос­лед­на бележка: Великият пост е време, ко­га­то тряб­ва осо­бе­но да вни­ма­ва­ме за нещата, ко­ито казваме. Нашият свят е не­имо­вер­но многословен, ние пос­то­ян­но за­тъ­ва­ме в думи, ко­ито са за­гу­би­ли сво­ето значение, а сле­до­ва­тел­но и сво­ята сила. Християнството ни по­каз­ва све­ще­но­то зна­че­ние на сло­во­то – то­зи на­ис­ти­на бо­жес­т­вен дар. Нашето сло­во при­те­жа­ва ог­ром­на си­ла – или положителна, или отрицателна. Затова и ще бъ­дем съ­де­ни за на­ши­те слова: „И каз­вам ви, че за вся­ка праз­на дума, ко­ято ка­жат човеците, ще от­го­ва­рят в съд­ния ден; за­що­то по ду­ми­те си ще бъ­деш оправдан, и по ду­ми­те си ще бъ­деш осъ­ден“ (Мат. 12:36-37). Ако об­мис­ля­ме и пре­тег­ля­ме ду­ми­те си, от­но­во ще осъз­на­ем тех­ния дъл­бок и све­щен сми­съл и ще разберем, че по­ня­ко­га ед­на не­вин­на шега, ка­за­на необмислено, мо­же да до­ве­де до най-бед­с­т­ве­ни ре­зул­та­ти и мо­же да ста­не пос­лед­на­та капка, пре­ля­ла ча­ша­та на от­ча­яни­ето на чо­ве­ка и тлас­на­ла го към най-лошото. Сло­во­то мо­же да бъ­де и свидетелство. Случаен раз­го­вор през бю­ро­то с наш ко­ле­га мо­же по­ня­ко­га по-добре да му пре­да­де вер­ния въз­г­лед за живота, за дру­ги­те хо­ра и за работата, от­кол­ко­то фор­мал­на­та проповед. Словото мо­же да съ­бу­ди в ду­ша­та въз­мож­нос­т­та за друг под­ход към жи­во­та и же­ла­ни­ето за познание. Ние на­ис­ти­на не си пред­с­та­вя­ме как пос­то­ян­но си вли­я­ем един на друг чрез думите, чрез ця­ла­та струк­ту­ра на собс­т­ве­на­та ни личност. В края на кра­ища­та хо­ра­та се об­ръ­щат към Бога не за­що­то ня­кой е ус­пял да им да­де блес­тя­щи обяснения, а за­що­то са ви­де­ли в Него нес­рав­ни­ма с ни­що светлина, она­зи ра­дост и дълбина, се­ри­оз­ност и любов, ко­ито раз­к­ри­ват при­със­т­ви­ето и Божията си­ла в света.

Великият пост, как­то ка­зах­ме в началото, е време, ко­га­то чо­век ся­каш от­но­во от­к­ри­ва вярата, но съ­що и жи­во­та в не­го­во­то бо­жес­т­ве­но значение, в не­го­ва­та све­ще­на дълбина. Въздържайки се от храната, ние от­но­во поз­на­ва­ме нейния вкус и се на­уча­ва­ме да я по­лу­ча­ва­ме от Бога с ра­дост и благодарност. Прекратявайки развлеченията, слу­ша­не­то на музика, не­нуж­ни­те раз­го­во­ри и по­вър­х­нос­т­ни­те разсъждения, ние от­но­во раз­би­ра­ме най-ве­ли­ка­та цен­ност на от­но­ше­ни­ята с човека, с чо­веш­ка­та дейност и с изкуството. И раз­би­ра­ме това са­мо за­що­то от­но­во сме раз­б­ра­ли Самия Бог, за­що­то сме се вър­на­ли към Него. И в Него – към всичко, ко­ето ни е дал по Своята без­к­рай­на лю­бов и милосърдие. Затова и пе­ем пасхалната:

Ныне вся ис­пол­ни­ша­ся света,
Небо же и зем­ля и преисподняя;
Да праз­д­ну­ет убо вся тварь вос­ста­ние Христово,
В нем же утверждается…

Сега всич­ко се из­пъл­ни със светлина,
и небето, и земята, и преизподнята;
да праз­ну­ва вся­ка твар въз­к­ре­се­ни­ето Христово,
в Него да се утвърждава…
Не ни ли­ша­вай от та­зи надежда, Човеколюбче!

Превод: Анета Иванова, Мила Игнатова

 

Из книгата на прот. Александър Шмеман „Великият пост“, ИК „Омофор“, 2006

 

 

 

 

 

 

 

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...