Медийният образ на духовника

Ние, съвременните християни, живеем в интересно време, за което нашите предци не са и сънували. В епохата на информационните технологии нашият свят като че ли е излязъл от страниците на фантастичен роман на писател-утопист. В режим реално време сме вързани в мрежата чрез нашите допълнителни "органи" – смартфони, таблети и прочие джаджи. Всеки от нас ежедневно поглъща огромно количество информация до пълна цироза на съзнанието и тази информация в голяма степен формира нашите мисли и чувства.

Информационните мутанти

"Духовната" храна на днешния човек са рафинираните статуси и "остроумните" коментари. Заради това сурогатно хранене с чужди информационни потоци много от нас са изложени на мутация. А някои даже се досетиха, че посредством медиите, социалните мрежи и други подобни може да се управлява този процес. От отделните частички на всеки пъзел може да се сглоби по поръчка каквато си искаме картина на окръжаващата действителност.

Освен това, въоръжени с браузърни пипала, ние получихме бонус във вид на пълномощно да влизаме с взлом във виртуалните домове на своите събратя. Благодарение на това съвременниците на цифровизирания век живеят в стъклен аквариум, в който е невъзможно да се скриеш и от добри, и от лоши очи. Но най-интересното е, че никой не се и старае да се крие. Много от нас канят виртуални гости в кухните си и даже в спалните си, анализирайки нови готварски рецепти и нови взаимоотношения с близките си. Без да искаме, това стана неотменима част от новия свят, в който живеем.

В тази нова реалност днес се развива и Църквата, основана от Христос преди две хиляди години. Но още през първите векове на християнството светът се е опитвал да натрапи на църковния организъм своите правила на играта. Щом не искате да се кланяте на нашите богове, ние ще пуснем слуха, че християните тровят кладенците и пият кръвта на кърмачетата. И такива слухове са били пускани и то достатъчно често.

От фейка до реалността

Днес клюките наричаме с термина "фейк". И няма никакво значение, че някой впоследствие ще разобличи фалшификата, мръсната работа по създаването на нужния медиен образ вече е свършена. Даже си е в реда на нещата, защото отговорността в мрежата е практически нулева.

Но не става въпрос само за фалшификати. Понякога самите ние, духовниците, даваме поводи на тези, които търсят сензацията там, където я няма. Защото златните уста на св. Йоан ни предупреждават, че по всеки от нас съдят за Църквата като цяло. И ако миряните все още могат да наметнат камуфлажната риза на средностатистическия гражданин, то свещениците се виждат отдалеч… Към духовенството са отправени погледите на всички.

Това се случва в условия, когато почти всеки от нас има телефон с видеокамера и почти всеки има регистрация в социалните мрежи. Ако на хоризонта се появи човек с брада и расо, то камерите вече са в бойна готовност. И не дай Бог този човек да не върви по права линия и да повишава глас. Веднага в мрежите започват да летят снимки и клипове, показващи „пияните и нагли попове".

Веднъж в моята "Нива" се вряза кола западен модел. Беше ранно утро, аз нямах никаква вина. Реших да си направя експеримент. Свалих от видеокамерата в колата нужния ми файл и го качих в Ютюб със заглавие "Амурски* свещеник попада в ПТП". Бях удивен – филмчето събра повече от 1000 гледания. Това може само да ни докаже, че търсенето на подобен род информация в мрежата е достатъчно високо.

Друг пример. Познат свещеник трябвало да кръсти дете след рождения си ден. Роднините на детето усетили алкохолна миризма. Буквално на следващия ден в един от блоговете се появи пост за това как "пиян поп кръщава детенце". И на всички е ясно, че този мой познат не може да има никакво оправдание, защото за това семейство и за читателите на този блог образът на православния свещеник е помръкнал завинаги.

За съжаление, не всички свещенослужители разбират това. И още повече, длъжността предстоятел, тоест човек, стоящ начело, началник – задължава. Случвало ми се е да се срещам със свещеници, които разговарят отвисоко с миряните в духа на: „Какво си се разсополивил?!". И за много хора подобно поведение на духовник е истински шок, защото навън в света и без това дефицитът на вежливост и добро отношение е достатъчно явен.

Няколко думи за "кастовата неприкосновеност"

Друг духовник навсякъде се хвали със своите връзки в различни органи на властта. Може и да не ви се вярва, но бях свидетел на случай, когато пътен полицай спря автомобил на свещеник, а той само отвори леко прозореца и просъска: „Ти какво, полудял ли си?!". А след това се чудим за разминаването на стереотипите, от типа срастване на Църква и държава. И няма нищо удивително, щом някои свещеници се държат като чиновници, прикриващи се зад кастова неприкосновеност! Разбира се, това са крайности. Но проблемът е в това, че за православното духовенство като цяло съдят по същите тези крайности, а не по делата на хилядите достойни пастири и църковни служители. Репортерите, блогърите са привлечени именно от скандалните случаи, защото интригата и скандалът продават.

Тези дни отговарям на заявка за извършване на църковна треба. Звъня, представям се, а от другата страна възкликват: „А, аз ви познавам, Вие в Църквата завеждате пиара и рекламата!". Засмях се и започнах да обяснявам, че на Църквата не й е нужна реклама, а аз просто помагам на журналистите да получат вярна информация. Интересното в случая е, че всичко е много искрено и без капчица ирония. Съвременните хора се опитват да си обяснят църковните реалии с понятни за тях категории.

Свещеникът и медиите

Според мен нашата задача е да направим образа на свещеника достъпен за понятийния апарат на нашите съвременници. Неслучайно нашият Спасител е разговарял с народа чрез притчи, обяснявайки сложните моменти с истории от ежедневието на епохата, в която е живял. От това образът на Царството Божие е станал по-жив и достъпен.

За да престанат съвременниците ни да възприемат свещениците като нафталинени персонажи от старинни книги или недостижими небесни жители, ние трябва да акцентираме върху следното: нужно е да спрем да се стесняваме да говорим за хобитата си, увлеченията си, малките си слабости, своята социална работа, което ще напълни обезкървения образ на съвременния свещеник с диханието на живота.

Изводът от всичко, казано дотук, е достатъчно прост и ясен. На първо място, ние, свещениците, сериозно трябва да започнем да се стремим към онзи висок идеал, към който сме призвани. Защото, честно казано, всеки от нас носи отговорност и за „поповете с мерцедесите". А на второ, нужно е от време на време да си вземаме почивка от строителството на храмове, висенето пред високите държавни порти и да се спускаме от олимпийските амвони, за да общуваме с хората очи в очи. Тогава и те сами ще започнат да идват при нас… от медиите, от блоговете, от социалните мрежи. I www.pravmir.ru.

* Амурска област – една от областите на Русия.

Превод: презвитера Жанета Дановска