Научихме ли си за утре?

Тази пролет отидох в едно от „добрите” софийски начални училища, за да проверя как стои въпросът с приема на първокласници. Исках да запиша дъщеря си. Не бях влизала в училищна сграда от петнадесет години (като изключим едни избори за столичен кмет, когато гласувах за Янчулев; както се вижда – отдавна е било…) Та малко се вълнувах дори.

От първия път не попаднах на директора – охраната не знаеше къде е. Не попаднах и от втория, а на третия – когато ми казаха, че е отишъл в стола „преди половин час” – седнах при охраната да го чакам.

Течеше учебен процес. Седяхме с дъщеря ми (тя пък съвсем за първи път влизаше в училище) на един парапет и „попивахме” впечатления. Всяка със своите си въпроси и страхове. След истерично-застрашителни десет минути на крясъци, бой, тичащи разсъблечени и изпотени деца (от и за час по физическо възпитание), купуване на вафли и десертчета за закуска от уличната лавка на самата улица пред училището (разположена до голям булевард!), след плач за загубени мобифони и скъсани дрехи, първолаците и второлаците се поразпределиха по класните стаи. Незнайно откъде се появиха учители, авторитетно пристъпиха праговете на две-трите стаи и часът започна.

През цялото време „охраната” не мръдна от един стол в средата на коридора, откъдето виждаше горе-долу – нас. И доста скучно щеше да си прекара и този час, ако не се появи учителката по физическо. Висока жена на средна възраст с поддържана яркочервена коса и отегчена физиономия. Тя се изпружи на олющения стол до охраната и в следващите двайсетина минути повтаряше горе-долу едно нещо: „Не моа ги трая. Сега е вторият час; до довечера ще ми гръмне главата. Не, не моа ги трая.” През това време децата, които имаха час по физическо, нещо пищяха и тичаха по двора; може и да играеха формално някаква игра, но оттам, където бяхме с учителката, не се виждаше ясно. Така и не дочаках директора. Така и не записах детето си в това училище.

Опитах после да си спомня моя първи клас. Две неща изплуваха най-ясно. Едното е срамът от учителката: когато през лятото дойдоха с възпитателката вкъщи, да ме запишат за първи клас и да видят къде живея, ме завариха да играя на мускетари, увита в една покривка. Мислех, че много съм се изложила. Другото е усещането, че в училище всички знаят всичко за теб и се грижат за всичко. И учителката, и възпитателката, и директорът Георгиев (още помня името му и особения начин, по който произнасяше думата „хартия”), и леличките (които срещаш да мият тихите чисти коридори по време на час, когато си помолил „другарката” да отидеш до тоалетна, и които те знаят по име).

И най-важното: твърдото ми детско убеждение, че всички тези хора – и учителите, и директорът, и леличките – са там заради нас! Не заради нещата, които карат днешните учители да стачкуват и да тиражират чрез всички медии чувството си за неудовлетвореност от житейския жребий.

Много неща се промениха в държавата и обществото ни. И за добро, и за лошо. Но положението на учителите нито някога е било особено добре обезпечено чисто материално, нито е зависело пряко от тези промени. Напротив, по скоро учителите би трябвало да се осъзнават като хора, които в някакъв опосредстван смисъл са модератори на процесите (промените), които се случиха последните години. Защо? – ясно е. Преди да е фигура, човекът е личност; преди да започне да излъчва идеи, думи, действия, той години наред попива такива. Само че това съзнание учителите нямат; това благотворно въздействие на училището не се случва. Случва се един от типичните процеси на не-поемане на отговорност – на първо място за себе си, на не-вземане на нещата в свои ръце и не-правене на живота такъв, какъвто бихме искали да е… Може би стачката изглежда на някои като „правене” на живота и „вземане на нещата в ръце”. Но на мен не ми изглежда така. Унизително ми изглежда и обидно.

Днес учителите като общност са обидени за това, че не ги уважават, че не получават повече пари и че образованието не е сред националните приоритети.

„Ще отидем сега в клас, казват те, където ще ни замерят с топчета хартия, ще ни обиждат, ще ни заплашват, ще ни се присмиват, че сме бедни. И ще вземем твърде малко пари за това.”

Опитах се добросъвестно да проследя как се възприема стачката на учителите: в медии, във форуми, в лични впечатления. Тъжен или не – фактът е, че преобладава негативната реакция.

„Ще отидете, казват хората, да сърбате това, което сте надробили – да гледате как не сте образовали и възпитали децата, защото нямате качества за това, да работите два пъти по-малко от нас, които също сме държавни служители и вземаме дори по-малки заплати, и да получавате пари за частни уроци, без да ги отчитате и да плащате данъци за тях. А ние ще трябва да ги намерим тези пари, след като сме си платили данъците, и да ви ги дадем на всяка цена, защото иначе това, което сте научили децата в училище за нищо не им стига, защото в повечето случаи работите некомпетентно.”

Учителската стачка и цялата реторика около нея, лицата, които олицетворяват образа на съвременния учител и посланията, които излъчват тези лица, ме карат да се чувствам неловко. Не знам какво е правилното поведение в случая. Ясно е, че истината „има много лица”. Но едно е сигурно – децата виждат това, което им е най-близко. И запомнят.

Какво виждат децата през последните дни: гневни учители, които гладуват, заплашват да спрат движението на автобуси и отказват да „работят” (разбирай с насмешка, ако си дете – да преподават „безценното знание”), докато не им вдигнат заплатите с двайсет-трийсет лева… Виждат как другите се отнасят към учителите, слушат основателни или не, но във всички случаи пиперливи и обидни критики към тях.

Дали децата мислят как е най-добре да „приоритизира” правителството, какъв е социалният статус на преподавателите и колко справедливо/несправедливо е това, отнесено към останалите социални групи? Дали достойнството да си някой, който държи ключа към истините на света в очите на трийсетина дечица и отпечатва образа си върху тях, струва дори четиридесет лева… Дали тези левове плащат цената на това, изведнъж децата да видят учителите си като озлобени, хленчещи същества, които „крънкат” държавата за пари на техен гръб и от сутрин до вечер обясняват как учителската професия не струва пет пари днес и как са най-комплексираната прослойка на обществото.

Ако и да може да се спори около политическия и граждански облик на госпожа лидерката на учителите, Такева, около исканията на учителите, около съвременния образ на учителската професия, едно нещо е безспорно: за да научи децата на нещо, което си заслужава да се знае, учителят трябва да спечели най-малкото уважението им. А за да свърши наистина работата си, освен уважение, той трябва да получи доверие и любов.

Иска ми се да споделя едно малко наивно, малко ретро, даже почти възрожденско разбиране по въпроса: в учителската професия достойнството на специалиста е първо достойнство на човека. И то е едно от най-важните професионални качества. Със сигурност има професии, където нравствените качества на личността нямат решаващо значение за успеха в работата. Тук не е така. А достойнството нито се остойностява в пари, нито оскъдява с инфлацията, нито има някаква връзка изобщо с месечното възнаграждение по трудовия договор.

За да поиска детето „да вземе” от другия човек – било знание, било опит, било пример – то трябва първо да хареса този човек, да отвори сърцето си за него. А за какви хора отваряме сърцата си – за тези, които ни приемат заради нас самите, които са искрени, които гледат на нас като на личности, ценни сами по себе си. Обратно, подозрителни и затворени сме за хора, чиито мотиви са неясни, които търсят в общуването си с нас някакъв страничен резултат, преследват някаква друга, своя си цел. Ако за „многопластовия” зрял човек един „категорически императив” звучи добре, но малко отвлечено, за несложната детска душа, той наистина звучи категорично. Няма да получиш доверието на детето, ако не го накараш да повярва, че единствената ти цел е то, а не фиша за заплата или възможността да се занимаваш с нещо по-малко неприятно, отколкото друго нещо, например.

А не можеш да го накараш да повярва, ако това не е истина.