Подкуп или дарение?

Един от посетителите на Православие България се обърна към екипа ни с въпрос: какъв грях е даването и вземането на подкуп. Човекът е поискал богословски издържан отговор, какъвто аз без съмнение не мога да дам. Но се почувствах провокирана да обърна въпроса към себе си – защото нерядко се налага да отговаряме от себе си в мига, в който трябва да решим как да постъпим. И макар за повечето хора това да не е богословски мотивирано решение, не виждам причина да не поговорим за него свободно.

Разсъждавайки върху въпроса, що за грях е даването и вземането на подкуп, установявам, че така поставен, той предполага сякаш класифициране, съотнасяне с някакъв предварително известен краен брой видове грехове. Но с такъв „единен класификатор” на греховете Църквата комай не разполага. Затова ми се струва по-удачно да се запитаме: грях ли е това действие и ако да – защо е грях?

Даването и вземането на подкуп е лошо нещо. Изглежда няма съмнение в това, защото явлението е инкриминирано, тоест това е престъпление по Наказателния закон на Републиката. Така да е; но не мисля, че критериите за добро и зло в християнския избор се основават на Наказателния закон. Затова е и наложително да се направи едно движение, което „реципира” обществения закон в собствената ни система от ценности и търси подходящото място на всяка норма. Нека помислим: какво означава, че подкупът е престъпление? И какво казва подобен факт сам по себе си на човека, който иска да върви по пътя на „различаването”?

Да тръгнем от определението на престъплението. Престъплението е такова общественоопасно деяние (действие или бездействие) извършено виновно и обявено от закона за наказуемо. Кога законът обявява едни неща за наказуеми – тоест за престъпления? Ами когато подлагат на риск или увреждат обществените отношения, казват теоретиците. Затова са и общественоопасни.

А как разбираме дали наистина ги увреждат или не ги увреждат – понякога е въпрос на гледна точка?! Ето тук е вечният спор, в който не винаги се ражда истината. Защото не винаги онова, което законът, тоест господстващите класи, интереси или просто недоразумения определят за лошо и недопустимо, е такова само по себе си. Точно на християните това най-малко трябва да се доказва.

Защо в нашия случай законът е обявил подкупа за лошо нещо? Предполагам, защото пречи на нормалното функциониране на отношенията в едно общество; защото злепоставя едни хора за сметка на други; защото деформира действителността – предизвиква действия, решения, водени от мотив за собствено облагодетелстване, а не от чисто желание за постигане на доброто и благото.

Но нека видим как се осъществява подкупът по нашия закон. Основният състав е: Длъжностно лице, което поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не извърши действие по служба или загдето е извършило или не е извършило такова действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева.

Подкупът с други думи е неследваща се имуществена облага, получена от длъжностно лице по повод изпълнение на служебните му задължения. „Неследваща се” означава такава, която не произтича от договорни или законови разпоредби. Тоест, винаги когато подарим цветя или бонбони на учителката на детето си за рождения й ден, или когато дадем бутилка вино на лекаря, на който сме благодарни по някаква причина, ние „консумираме състава” на подкупа и влизаме в полето на престъпното поведение. Остава да видим, дали сме направили това виновно: тоест дали сме предвиждали и искали общественоопасните последици, които ще настъпят, за да си станем напълно годни за осъждане. Е – тук всеки да отговаря за себе си. И ако сме съзнавали какво правим, независимо дали ще бъдем осъдени за това или не, със самото извършване на тези действия ние формално сме консумирали наказателния състав.

Точно тази формална юридическа логика според мен не бива по никакъв начин да пренасяме в духовната сфера; да я правим инструмент на християнското благочестие. Между греха и истината избираме въоръжени с любов, а не с кодекси.

Спомням си, как в четвърти клас решихме да направим на класната подарък за осми март. Беше по времето на развитото социалистическо общество. Нямаше кой знае какъв избор. Много се постарахме – бащата на една от съученичките ни работеше в стъкларски завод и направи специална ваза от зелено стъкло с нестандартна форма (присвояване; злоупотреба със служебно положение по Наказателния закон?!); в захарния завод в града пък работеха поляци и аз помолих съседката ни, която познаваше някаква полякиня, да купи от нея парфюмче „Бич може” – бяха много популярни по онова време (спекула по Наказателния закон?!); накупихме бонбони, някакви сладкиши и направихме много голям пакет. Искахме да изненадаме всички, дори родителите си. И бяхме страшно горди, целият клас, защото смятахме, че направо ще я изумим с невероятните си находки… На празника поднесохме подаръка на жената. Тя пребледня, извини се и помоли да го оставим в хранилището на кабинета, защото нямала право да го вземе. Стана много конфузно. После тя се разплака. Оказа се, че такива случки не минавали безнаказано за някои от по- „корумпираните” учители. Доста по-късно, като станахме по-големи, разбрахме за какво става дума. Тогава просто се обидихме.

Ще кажете, че примерът е неудачен, защото става дума за деца с чисти души? Е, защо да не допуснем и у възрастните подобна чистота? Поне у някои от тях… Това даже ни е заповядано; и съвсем не само във връзка с корупцията.

Лично за мен отправната точка към отговора на въпроса, защо даването и получаването на „неследваща се имуществена облага” е грях, е разбирането за това – какво е грях изобщо. А струва ми се, най-дълбокото определение за греха е, че той е престъпление срещу Божията любов. Тоест, грехът е всичко, което ни отделя от Бога, затваря ни в нашата само-надеяност само-достатъчност, само-увереност, само-любие и много други само-сти; той е всичко, което правим без любов и за което ни е неудобно да разкажем на детето си…

Всички тези малки или големи „отдалечавания” се проявяват в конкретни действия, които в Църквата на някакво ниво съществуват като престъпване на правила, норми, което пък тя нарича грях и призовава да се откажем от него по време на изповед. Ако изследваме достатъчно дълбоко, на дъното на всяко такова „престъпление” ще намерим себе си „в цялата си прелест” – така, както на дъното на всеки истински християнски избор трябва да намерим Христос. Именно затова, на едно друго ниво в Църквата, действието на греха в нас съществува като историята на една връзка, в която сме много повече любими, отколкото любящи; в която отблъскваме, търсим облаги или просто нехаем за пътя, по който Бог се опитва да ни води с любов. И от любов.

Така си мисля и си казвам, че корупцията като явление на икономическия и политически живот може и да е грях. Но като решение да приложиш собствен критерий за поведение в един определен, преценен контекст,  даването или получаването на "неследваща се" имуществена облага може и да не бъде грях.