По стъпките на нашите прадеди в Света Гора

Наближавайки манастирските сгради, се обръщаме към градчето, което се намира в ниското. Чуват се камбаните, виждат се белите храмове, построени на най-видно място. Насреща, сред малка горичка, се вижда друг белокаменен манастир. Типична за Гърция гледка.

Предната вечер пристигнахме късно от Света Гора. Монахините, които знаеха за нашето идване, бяха приготвили постна вечеря. Усетихме вкуса на храната, приготвяна някога от нашите баби…

Тази сутрин ни поканиха в ослепително чистата манастирска приемна на скромна закуска. От близкия храм се чуваше утренното богослужение, изпълнявано от близо 50 монахини… Любезната игуменка с радостни очи ни показа занятията на сестрите. Някои от тях се занимават с рисуване на малки и големи икони. Други правят восъчни свещи. Трети обучават млади момичета, някои от които са без родители, на ръчни занаяти – плетене, шиене, рисуване, като не на последно място ги запознават с учението на Иисус Христос и основаната от Него Църква. Всичко, което се произвежда, се предлага за продан в един чудесно уреден църковен магазин.

В очите на монахините се чете и любов и работливост и удовлетвореност. Представата ни за монашество се изпълни с истинско съдържание. Усетихме, че то има място и в днешния лековат, забързан и компютърен век. Самите монахини казаха, че има едно топло и непринудено общуване между миряни, духовници и митрополити. Казано на Евангелски език, има общение между Твореца – Бог и творението – човек чрез Христовата „невеста” – Църквата…

…

В средата на м. юни, т. г., един млад и добронамерен свещеник от гр. Казанлък, отец Георги Янчев, предложи на свещениците от града и на няколко миряни – общо 13 човека, да посетим светинята на Православието прочутата Света Гора. Той не само предложи, но и организира цялото безпроблемно пътуване, нощуване и хранене. А за Света Гора се изискват и специални разрешителни визи.

Настанихме се в удобен микробус, чийто шофьор бе с широко сърце – весел и закачлив. Той ни предразполагаше и разнообразяваше пътуването. В понеделник – 02 юли потеглихме за Гърция през Свиленград. Всяко преминаване на граница и отиване в друга страна е вълнуващо. Но сега сме сравнително улеснени.

Всеки неволно започва да сравнява природните красоти с тези на България – земята, населените места… Нивите, намиращи се между ниски баирчета бяха вече пожънати. Отделно от тях се виждаха множество царевични блокове, напоявани с дъждовална техника. Пътуващите шеговито се подпитват дали някой не вижда магаре да оре и изоставена, запустяла земя, или подпалено стърнище? Пълно мълчание, изпълнено с малко тъга и носталгия по българското земеделие.

Селата. Те приличат на българските, с тази разлика, че в тях има поддържана белота. И през няколко къщи вместо магарета – малки тракторчета. А пред къщите – миниатюрни параклисчета. А църквите!? – Те са, за непредубедения пътник, украшението на населеното място, визитната картичка на Православна Гърция. Повечето – нови. Изрядно чисти. И нищо излишно в тях. Просто влизаш в храм… на Бога.

Около обяд вече бяхме в Александрополис, разположен на самия бряг на морето. Гладът отстъпи на голямото изкушение човек да се потопи и поплува в солените и топли води на Бяло море… След това потеглихме за гр. Ксанти – крайната цел на първия ден в съседна Гърция. По път за Ксанти посетихме един нов и много красив манастир, разположен на малко островче, свързано със сушата чрез дълъг дървен мост. Само цветя, само чистота и само църковна музика. Идваха и си отиваха хора. Бяха дошли много семейства за духовна отмора. Едно момиченце се затече и поиска благословение от свещениците…

Вечерта останахме в Ксанти. Над града, на един склон е построена Духовната семинария на областта. Там разбрахме, че децата на нашия ръководител – о. Георги са първите и единствените от България, които учат в тази семинария, издържани от Гръцката православна църква. С радост и не без гордост децата ни разведоха и разказаха за съдържателния ученически живот в Семинарията.

Недалеч от нея, също над града, се намира и Девически манастир, където ни чакаха за нощуване. Оказа се, че и свещеникът и децата му са много близки с манастирската управа. Даже децата, освен че бяха основни преводачи, там се чувстваха почти като домакини. Понеже на другия ден трябваше да ставаме много рано, още същата вечер игуменката, сестра Сергия, ни показа храма и работилничката в която монахините ръчно изработват свещенически одежди. Преди да си легнем, от балкона на гостните стаи понаблюдавахме града, облян в бледо-жълти светлини.

Вторник, 03 юли. Предстоеше да се изпълни крайната цел на нашето поклонническо пътуване – Света Гора. Микробусът следваше пътя, криволичещ покрай Бяло море. Каменистите склонове на малките планини бяха лишени от вековни гори, каквито сме свикнали да виждаме в Българско, но пък от двете страни на шосетата ни „ръкомахаха” пъстрите цветове на китните олиандри.

В 9.30 ч. бяхме вече на пристанището Уранополис, където специално корабче всеки ден откарва поклонниците на Света Гора. След задължителните формалности по проверка на документите, бяхме вече на корабчето. Само мъже. И повечето монаси от манастирите на Света Гора. Чува се само гръцка реч. Човек иска за малкото предоставено време всичко да чуе и всичко да види, всичко да усети. Гледам лицата на мъжете – на млади и на по-стари. Спокойствие, веселост и почти детско безгрижие… Приказваха, смееха се. Други даваха на децата си лакомства, които ги хвърляха нагоре и наблюдаваха как кръжащите около корабчето облачно-бели гларуси се спускат и грабват трофея.

По-други и по-различни бяха лицата на множеството млади и по-възрастни монаси. В тях се четеше и сериозност и загриженост. Монасите – духовници, бидейки ученици Христови, знаят, че те трябва да са „светлина на света и сол на земята” (Мат. 5:13-14). Чувстват, че те също носят отговорност за съдбата на света, за спасението на човека от греха, от лъжливите и измамни нашепвания на Сатаната (Виж Иоан 8:44). Те най-добре знаят, че само с Христос, чрез Христос и Неговата Църква, човекът ще върви по правилния и спасителен път към живот – живот изпълнен с любов и лишен от егоизъм, завист, болести и войни… „Без Мене, казва Христос, не можете да правите нищо.” (Виж Иоан 15:1-8) „Където са двама или трима, събрани в Моето име, там съм и Аз посред тях.” (Мат. 18:20) „…всичко каквото бихте поискали в молитва… ще ви бъде дадено” (Марк 11:24). Затова монасите пребъдват непрестанно в молитва към Бога за мир в света, за плодородие, за здраве и любов в семействата, за децата… А обикновеният светски човек само е чувал че в Атонските манастири се водят дълги служби. (Ах, колко досадно-дълги служби!) Вероятно мислите на монасите са придружени с някаква тъга за това, че не те са се отдалечили от светските наслади толкова суетни и временни, а че светът се е отдалечил от своя Създател и Спасител – Иисус Христос и Неговата света Църква. Защото само Бог – извор на живота, на всички блага и любовта, може да изпълни вечният копнеж на човека за непреходно блаженство и щастие.

Относно живота, монасите – молитвеници, отдавна са усетили истината, че тук сме временно, че всички ние и чрез семейството, и чрез реализация на талантите (Вж. Мат. 25 гл.), и чрез опознаване и съучастие в Божието домостроителство (природата), само се подготвяме за истинския, за вечния живот.

С такива мисли в главата, неусетно, след близо час пътуване, вече бяхме на пристанището на Зографския манастир, а малкото корабче продължи пътя си към другите манастирски пристанища. Личи си, че някога на пристанището е кипял живот, а сега – остаряли и порутени здания. Чакаха ни двама монаси с микробус. Последното превозно средство на манастира – магарето, починало преди две години. Докато пътуваме по тесния горски път към Зографския манастир, в мислите ни изплува историята на Света Гора:

Възкресеният от Иисус Христос Лазар, който вече бил епископ на остров Кипър, изпратил кораб, с който Божията Майка да дойде при него. Но по път силният вятър откарал кораба на Атон.

По това време полуостровът бил изпълнен с идолски капища, а жителите му били идолопоклонници. Когато Св. Богородица стъпила на брега, идолите започнали да стенат и предричат, че Майката на великия Бог Иисус е дошла. Божията сила карала демоните, които живеели в каменните статуи да кажат истината. Слисаните жители, виждайки необикновеното чудо, отишли на брега и я посрещнали почтително. Чрез нея те повярвали в спасителната мисия на нейния Син, Който бил Разпнат на Кръст заради човешките грехове, но и Възкръснал! Повярвали, че Той е жив и пребивава на Небето, но и винаги е между хората, събрани в Негово име. Св. Богородица благословила това място като нейна вечна градина.

Вече сме минали под каменните стени на манастира и сме пред голямата манастирска порта.

Казват, че за да се опознае един човек, трябва доста сол да изядеш с него. А какво можем да опознаем за едно денонощие? Представите ни от прочетеното са объркани. Едно е да прочетеш, друго е да видиш. Човек неволно прави сравнение с Рилския манастир. По обем на строителство Зографския манастир е поне два пъти по-голям от Рилския. В двора му има няколко храма, както и няколко параклиса, вградени в самите манастирски постройки.

Игуменът, Архимандрит Амвросий, благ по природа и добър по християнски човек, ни посрещна като свои братя в Христа.

Веднага ни настаниха в прилични стаи, след което ни предложиха манастирски обяд. След молитвата и благославянето на храната, седнахме на дългите дървени маси от кипарисово дърво. Между другото монасите се хранят по един път на ден и по два пъти – в празнични дни. Всичко е постно. И необикновено вкусно. Тази храна няма нищо общо със скъпите блюда от реномираните и много рекламирани ресторанти. Защото явно тук хората не живеят за да ядат и пият, защото „…не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” (Мат. 4:4)

След като обядвахме и отпочинахме, един монах с много топлота ни разказа за историята на манастира и неговото значение за България през вековете, та до ден днешен.

През 919 г. от Рождество Христово, по време на царуването на Византийския император Лъв Мъдри и Българския цар Симеон Велики, трима братя от Охрид – Моисей, Аарон и Иоан, решили да напуснат света и неговата суета и да се отдадат на монашески живот. Дали пред Бога обет и се заселили в Западната част на Атонския полуостров. По Божи промисъл открили всред горските дебри място с необикновено благоухание. Там останали и построили храм. Не знаели как да го нарекат и решили за това да се молят на Бога…

И ето, през нощта, в часа на пламенната им молба, необикновена светлина се разляла от новопостроения храм, а на утрото те видяли нещо чудно. Върху положената на св. престол дъска имало самоизписан образ на св. великомъченик Георги.

Така възникнал манастирът „Зограф”, т. е. „живописец”, с дадено от Бога име и засвидетелствано от Него велико чудо. И оттогава започнали да идват стотици и стотици вярващи българи, които с готовност напускали света и приемали монашество не само за свое лично спасение, но и за полза на Църквата и Отечеството ни.

Иисус Христос е казал: „Няма никой, който да е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Мене и Евангелието и да не е получил сега, в това време, среди гоненията, стократно повече от къщи, и братя и сестри, и бащи, и майки, и деца, и нивя, а в идещия век – живот вечен.” (Марк 10:29-30)

Монахът сподели, че едва през последните 3-4 години българското правителство започнало чрез съответни фирми и благотворителни организации да реставрира някои изгорели и запустели сгради на манастира. Сега вече в Зограф има около 20 души – монаси, послушници и работници. Те молят св. Богородица и св. Георги – да отидат там и други, готови за подвиг.

Участвахме във вечерното богослужение. След това вечеряхме заедно с монасите. И пак храната беше постна и необикновено вкусна. След вечерята отново се разходихме в манастира и около него. Не беше запланувано, а и нямахме време да посетим други манастири, където, казват, живеят много повече монаси от другите православни страни.

На другия ден – сряда, станахме в 04 ч. за да вземем и ние участие в богослужението… Цели четири часа – до 08 ч. Неусетно човек се потопява в мира на Бога, в друг свят… в свят на особена и непозната за светския човек благодат. И тук на християнина му звучат думите на св. ап. Петър: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот.” (Иоан 6:68) или Христовото обещание: „Дето са двама или трима събрани в Моето име, там съм и Аз посред тях.” (Мат. 18:20).

След богослужението ни очакваше друго вълнение – манастирската библиотека. Най-старият монах, о. Пахомий, развълнуван ни отвори масивната дървена врата и с благоговеен трепет хвана една много стара книга. Той ни запита дали знаем какво държи в ръцете си и веднага сам отговори – цялата история на България. История, написана от ръката на един монах – Паисий…

Като на филмова лента пред очите ни се появиха монасите-таксидиоти, които разнасяли из Българско духовна просвета. А на връщане донасяли помощи за манастира.

Някога св. Евтимий ни беше оставил на Св. Троица. Тя, чрез „История славяноболгарская” (1762 г.) ни запази като народ и вяра. Усетихме, че тук е туптяло духовното сърце на България и преди, и след поробването ни от чуждоверци та до днес. Това духовно сърце, чрез духовните артерии – големите и малки манастири, построени на българска земя е давало и упование на дедите ни през трудните времена…

Сега си спомняме знаменателните думи на един българин, макар и комунист, Г. Димитров: „Ако не бяха българските манастири и техните църковно служители, в онова черно робство, днес нямаше да имаме нова България.” (Г. Димитров, из речта му по случай 1000 г. от смъртта на св. Иоан Рилски – 946 – 1946 г.)

На излизане от Библиотеката се поразходихме из празните манастирски килии – полуразрушени с изоставени старинни легла и сандъци… Човек си спомня, че нищо не е донесъл на този свят и нищо не може да изнесе. (1 Тим. 6:7)

Посетихме и гробищната църква с костницата. Над вратата стоеше надпис от Новия завет: „ТУК НЯМАМЕ ПОСТОЯНЕН ГРАД, НО БЪДЕЩИЯ ТЪРСИМ.” (Евр. 13:14)

Малко преди обяд се сбогувахме с братството. Благодарихме за гостоприемството. В разменените последни думи те ни помолиха да разкажем на християните в България за видяното. През това време край нас минаха забързани работници, които малко по малко реставрират манастирските крила – някои порутени от времето, други изгорели от пожар. Пожелахме им Бог да благослови отдадения на Църквата труд.

Отново се качихме на микробусчето. За последно помахахме на монасите… Микробусът ни се отдалечаваше от манастира, огряван от юлското слънце, но мислите ни оставаха все там при сегашните и при предишните носители на Христовата светлина и истина.

Отново сме на манастирското кейче. В далечината плуват малки и големи корабчета на които ясно се виждат туристи, любуващи се на премъдрото Божие творение – морето, планините…

Дойде и нашето корабче, обикалящо целия полуостров, посетило десетки манастирски пристанища. То пак е пълно – и с туристи, и с монаси. След час сме на главното пристанище – Уранополис – небесен град. Отново се качваме на микробуса и потегляме по пътя покрай който са насадени с километри олеандри, образуващи гирлянди от цветове и аромат. След като преминаваме няколко селища, пристигаме в Солун – градът на св. великомъченик ДИМИТРИЙ…

Поради късния час, след кратка разходка из центъра, продължихме за СИДЕРО-КАСТРО, за манастира „Св. Кирик и Юлита” където ни очакваха за вечеря и нощуване. Монахините ни посрещнаха радушно. Там на дело усетихме думите от Евангелието: „Гладен бях и Ми дадохте да ям, … странник бях, и Ме прибрахте.” (Мат. 25:35)

На другия ден, след закуска, поблагодарихме, сбогувахме се и… отново на път – за България. Наближихме границата. Нашият ръководител ни показа един голям магазин, собственост на Янис от България. Пред магазина е построен малък параклис. Вътре горят кандилца, има свещи… Влизаме в магазина. Гледаме до входа стая, в която също горят кандила, чува се църковна музика, мирише на тамян. Янис разбра, че сме учудени и ни каза: „Не се чудете, аз съм малко вярващ човек… За това, което виждате ми е помогнал Бог. И не мога да не Му благодаря…”

Отново преминаваме границата и вече сме в България. Облекчено въздишаме – като след изпит…

По време на пътуването, човек, събрал толкова очаквани и неочаквани впечатления, прави анализ, задава си въпроси… Като например, с какво съседите са по-добри от нас, защо при тях има спокойствие и сигурност, защо не видяхме изоставена земя, макар географски ние да сме по-облагодетелствани от Бога? Защо има толкова много новопостроени църкви и манастири, в които кипи живот? За кражби от храмове и дума не може да става… Къде да търсим отговор на толкова много и болезнени въпроси? Унесени в такива мисли, пред очите ни сякаш отново се появи маслинената горичка до манастира, където всяко дърво получаваше вода, без която – няма живот!…

Иисус Христос нарича Своето Учение „ново вино”, което се нуждае от „нови мехове” (Мат. 9:17). Св. цар Давид пише, че който размишлява за Божия закон: „… прилича на дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време, и чийто лист не вехне и всичко що върши ще успее.” (Пс. 1:3)

Някога Иисус Христос даде на една Самарянка – живата вода, като й каза: „А водата, която Аз ще му дам ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.” (Иоан 4:9-24)

Когато видяхме как родители водят децата си на църква, като видяхме каква прекрасна християнска литература се създава за тях, усетихме как „живата вода” на Евангелието напоява душите на децата, за които Христос е казал „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е Царството Божие.” (Марк. 10:14)

На фона на всичко това всеки българин може да си отговори на въпроса: защо нашият ден е несигурен, залутан, гладен и измамен?

Не само преди 50 години, но и преди 100 години и Методий Кусев – пръв Старозагорски митрополит, и Митрополит Климент Търновски, и десетки като тях родолюбиви българи са казвали: „ИМА ПРАВОСЛАВИЕ – ИМА И БЪЛГАРИЯ… НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ – НЯМА БЪЛГАРИЯ!”

Някои искаха да ги опровергаят, но не успяха…

Когато микробусът ни минаваше покрай Сандански, Кресна и други български селища, виждахме, че и в Българско тук-таме никнат като кокичета нови храмове… Когато минавахме през Самоков и Боровец, където ни облъхваше свежият планински въздух, идващ от Рила, когато минавахме през Пазарджишкото и Пловдивско поле, когато пътувахме през Розовата долина, тогава разбрахме, че наистина Бог, когато е търсил земя за българите ни е дарил най-хубавата.

Бог е любов (1 Иоан. 4:8). И Той наистина ни обича. И ние Го обичаме. Особено децата… Това чувстваме не само като виждаме, че и в България родителите все повече водят децата си в храма, но и по отношението на децата към църквата. Пример за това бяха и синовете на свещеника, които ни придружаваха, превеждаха на много непознатия за нас гръцки език и с християнска любов и мъдрост се отнасяха към нас и околните. Бог да ги благослови!

И ние – преди всичко духовниците, но и просветените християни, учители и др. имаме дълг към народа. Той трябва да бъде просвещаван и полека-лека религиозното суеверие да бъде заменено с Христовото учение („Ново вино – в нови мехове”).

В Гърция, както и в православна Румъния, свещите отдавна не са на първо място в християнския бит на хората. Те се палят отвън в специална ниша, а храмът е само място за молитва. Отдавна, в тези, а и в други европейски страни, некролозите отсъстват от стени, стълбове, дървета… една доста неестетична гледка. При нас некролозите се фетишизират и са обект по-скоро на търговия. Истинската почит към човека е не толкова след неговата смърт, а приживе. Нека тогава го обичаме, уважаваме и му носим цветя.

Имаме дълг към християни и нехристияни, защото Христос ни е дал една Заповед: „Обичайте ближния като себе си…” и една Задача: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички човеци” (Мат. 28:28). Св. апостол Павел поръчва на свещениците: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи да пасете Църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв.” (Деян. 20:28)

Завърнахме се в гр. Казанлък с благодарност към Бога и Божията Майка – св. Богородица с надеждата, че и други като нас ще посетят Света Гора – духовния светилник на България.

© Омофор
Публикувано от: Албена Копринарова