Евангелието за прегърбеното тяло и прегърбените души

(Лук. 13:10-17)

Господ Иисус Христос е посетил земята в сила и смирение, за да научи хората на боголюбие и човеколюбие.

Сами по себе си хората са безсилни; боголюбието влива сила в тях. Сами по себе си хората са горди; човеколюбието ги изпълва със смирение.

От боголюбието идва и човеколюбието. От чувството за божествената сила идва смирението. Всяко човеколюбие без боголюбие е лъжливо; всяка друга сила, освен божествената, е горда и немощна.

Но човекът избрал нещо трето, което не е нито боголюбие, нито човеколюбие; избрал самолюбието – стена, която го отделя от Бога и от хората, и напълно го усамотява.

Обичайки единствено себе си, човек не обича нито Бога, нито човека. Той дори не обича човека в самия себе си; обича само своето мнение за себе си, своята самоизмама. Ако обичаше човека в себе си, той би обичал и Божия образ в себе си, и скоро би станал боголюбив и човеколюбив. Защото и у другите хора би търсил човека и Бога – предметите на своята любов.

Но самолюбието не е никаква любов, а отричане на Бога и презрение към хората, явно или прикрито.

Самолюбието не е любов, а болест, и то тежка болест, която неизбежно води и до други болести. Както шарката предизвиква силен огън в цялото тяло, така и самолюбието разпалва огъня на завистта и гнева в цялата душа. Самолюбивият човек е изпълнен със завист към онези, които са по-добри или по-богати, или по-учени от него, или по-почитани от него. А със завистта върви и гневът, както пламъкът с огъня; скритият гняв, когато избухне, разкрива цялата грозота на болното човешко сърце, отровено с отровата на самолюбието. Днешното Евангелие ясно ни разкрива, от една страна, картината на предивното Христово човеколюбие, и от друга, на грозното фарисейско самолюбие, съчетано с гняв и завист.

В една от синагогите Той поучаваше в събота; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи. За евреите съботният ден е бил ден за обща молитва, както за нас, християните, е неделният ден. И Господ Иисус, макар и често да се уединявал в пустинята, прекарвайки цяла нощ в молитва, не избягвал и общата молитва заедно с народа в синагогата. И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата (Лук. 4:16). Следователно, Той също имал обичай да ходи в дома за молитва и не избягвал общата молитва с народа. Макар и да нямал нужда от това, Той го правел от смирение и за поука на нас. Днес пак ще чуете мнозина да говорят надменно: аз се моля вкъщи, за какво ми е да ходя в църквата за молитва?! Така говорят неразумието и гордостта. А примерът на Христос ясно ни показва, че трябва да правим и едното, и другото: да се молим и тайно, насаме, и явно, в църквата, заедно с останалите братя.

Но Господ Иисус ходел в храма не само за да се моли, но и да учи хората. Колко пъти Той тълкувал Свещеното Писание в синагогата, колко предивни поучения отправял към хората, колко сладки думи изговарял, които не са записани в Евангелието! И всички се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му (Лук. 4:22). Много, премного от тези животворни, благодатни думи не са достигнали до нас, но все пак до нас са достигнали толкова, колкото е необходимо за нашето умъдряване и спасяване.

Но Господ Иисус ходел в храма и за да помогне на хората с чудеса, и така да засвидетелства Своето божество и Своето спасителство. Такова чудо Той извършил и в случая, разказан в днешното Евангелие. В синагогата била дошла и една прегърбена жена, сгърчена от зъл дух, и то не за седмица, не за месец или година, а за цели осемнадесет години. И не можеше никак да се изправи. С наведена до коленете глава, тази клетница не можела да вижда нито звездното небе над себе си, нито човешко лице около себе си. Така злият дух се бил постарал да осакати потомците на Адам и Ева, прелъстявайки ги с лъжливото обещание, че ще бъдат като богове, стига само да го послушат! Но вместо да станат богове, нашите праотци неочаквано се оказали облечени в животински кожи и в прах, а тази тяхна потомка била така уродливо прегърбена, че предизвиквала ужас у хората и страх у животните. Такава е божествената чест, която дяволът е обещал на хората! И не можеше да се изправи. Осемнадесет години не можела да се изправи, а се влачела по земята, извита като тетива от главата до коленете. Живот ли е това? Не, не е живот, а присъда. Недъгът на тази жена бил толкова страшен и продължителен, че онези, които я виждали за пръв път, се отвръщали от нея, а онези, които дълго я гледали, вече не я възприемали като човешко същество, а като някакво сухо, криво дърво, негодно за нищо друго, освен да се отсече и хвърли в огъня. Наистина, коравосърдечието на хората към недъгавите е не по-малко уродливо от самия телесен недъг.

Но ето, иде Човеколюбецът, Който с внимание и съчувствие поглежда към това бедно човешко създание, и Който не вижда в него сухо и криво дърво, а Авраамова дъщеря, душа, сътворена от Бога и достойна за Божията милост.

Като я видя Иисус, повика я и рече и: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога. Господ извършил това дивно чудо не по вярата на тази жена, а по собствената Си воля и сила. Това не е ли ясен отговор на всички, които със злорадство биха искали да омаловажат божественото величие на Христовите чудеса, говорейки, че тези чудеса уж са били възможни единствено поради самовнушението на онези, над които са се извършили? Има ли и следа от някакво самовнушение у тази прегърбена жена? Бидейки прегърбена, тя не е можела и да види Христовото лице. Нито помолила Христос за милост, нито с някакъв знак изразила своята вяра в Него. И още, тази жена нито била близо до Христос, нито дошла първа при Него, а Той я повикал. Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство. След това я изцелява от болестта и възлага пречистите Си ръце върху нея. Толкова съвършен е небесният дар на небесния Дарител, че Той го дарява на земнородните! Първо – състрадателен поглед, второ – силна дума, трето – милваща ръка. Той й дава всичко онова, от което е била лишена цели осемнадесет години! Защото, макар и някой да й е състрадавал, това състрадание не е било чисто, а примесено със страх за себе си и гордост със себе си; макар и някой да я е викал, викал я е по необходимост и бягал от нея, и ако някой пак по необходимост е трябвало да се докосне до нея, докосвал се е с върха на пръстите си, бързайки да се умие. А Господ съзнателно я повикал при Себе Си, казал й лековити думи и възложил върху нея двете Си лековити ръце. Той се отнесъл към тази непозната жена както баща към своята дъщеря. Ако толкова милост беше отправена към черната земя или яркото слънце, земята би се разтърсила и слънцето би заплакало. Но тази милост била отправена към прегърбената жена, и тя веднага се изправила. Как се изправил кривият гръбнак и не се счупил? Как се раздвижила неподвижната шия и това не предизвикало болка? Трябвало да минат милиони години, твърдят безсловесните умове в наше време, за да се изправи гръбначният стълб на маймуната и тя да стане човек! Говорят така, защото не познават силата и могъществото на Живия Бог. Ето, била е необходима само една секунда, и от една дума на Господ Иисус се изправил гръбнакът на жената, който бил много по-крив от този на маймуната! Но как се изправил гръбнакът? Как се раздвижила шията? Как недъгавият станал здрав човек? Как била развързана завързаната овца? Как безгласната мумия отново се съживила и се решила да проговори? Не питай за всичко това, а отиди и хвали Бога, както Го хвалела и тази жена.

И тя веднага се изправи и славеше Бога. Виждате ли как при тази жена с оздравяването на тялото оздравяла и душата! Защото само здравата душа може да хвали Бога за всяко добро, независимо откъде и от кого е дошло, а нездравата душа, забравяйки Бога като Дарител, хвали и слави смъртните ръце, чрез които Бог често дава Своите дарове на хората. И Господ Иисус искал именно да научи хората винаги да хвалят и славят Бога. Така Той заповядал на изцеления гадарински бесноват: върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог (Лук. 8:39)! И на всички места, където Господ правел дивни чудеса, хората се удивлявали и хвалели Бога. Затова Христос можел и при раздялата с този живот да каже: Аз Те прославих на земята (Йоан. 17:4)! Не служи ли всичко това за укор на нас, които, като направим някакво добро за хората, искаме те да хвалят нас, вместо Бога? Всяко добро, което получаваме от хората, го получаваме не от хората, а чрез тях. Така Отец изпраща дарове на Своите чеда чрез Своите чеда. Защото за Него е радост и благоволение да прави това. На Него принадлежи цялата слава и хвала през всички векове и цялата вечност.

Но евангелската притча не свършва дотук. Досега чухме само за чудото на светлината, а сега, ето, ще чуем и за чудото на тъмнината.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден. Така говори озлобеният син на тъмнината. Като че Сатаната, излязъл от прегърбената жена, е влязъл в него! Така говори самолюбието, съпътствано от своите неразделни другари: завистта и гнева. Христос лекува, а той гадае. Христос развързва от сатанинските вериги един човешки живот, а той гадае според дните! Христос изгонва злия дух от болната, а той се гневи, че го е прогонил от тази врата, а не от онази! Христос отваря небето за хората и показва Живия Бог, а той се сърди, че Бог отваря небето сутрин, а не вечер! Христос влиза със свещ в тъмницата при осъдените, а той Го укорява, че не е отложил това за друг ден! Наистина, този началник е чудотворец посвоему! Чудесата, които бил замислил в сърцето си в този момент, били ужасяващи, само дето не му достигала сила, за да ги осъществи. Ако можеше, в този момент той би превърнал в прах и дим и Христос, и изцелената жена, и всички присъстващи, които се удивлявали на Христос. И ако можеше, би устроил всичко така, че половината град да потъне под земята, само за да не се случи онова, което се случило в неговото немощно и злобно присъствие. Но всички тези черни, дяволски чудеса лежали безсилни в неговото сърце, и едва можели да стигнат от сърцето до езика и да изкажат своето име. Защото тяхното име било Сатана, а презимето – ад. Виждате ли колко страхливо и подло е нараненото самолюбие! Този самолюбив началник не се решава да укори Христос, а укорява народа. Всъщност той укорява в сърцето си само Христос, а не народа, но с езика си говори друго. Защото с какво му е виновен народът? Ако още някой е виновен за това добро дело, виновна е тази изцелена жена. Но с какво е виновна и тази клета жена? Тя не е тичала след Христос и не Го е молила да я изцели. Напротив, Христос я е повикал и изцелил независимо от нейната надежда и от очакванията на всички в синагогата. Тоест, става ясно, че ако има виновен за всичко това, то това е Христос. И въпреки това началникът на синагогата не смее да погледне в очите на Христос и да каже: Ти си виновен! – а насочва своето жило към целия народ и го укорява. Има ли по-очевидно и подло лицемерие? Затова и Господ го нарича лицемер:

А Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден? Господ познава човешките сърца и знае, че началникът на синагогата в сърцето си отправя укор към Него, въпреки че с езика си го отправя към народа. Знаейки това, Господ не може да позволи народът да търпи укор за онова, за което е отговорен само Той. По-светъл от слънцето и по-чист от кристал, Господ не може да лицемери, тоест: да се преструва на незнаещ и да мълчи, когато някой друг бива укоряван заради Него. И затова, докато безсилният народ мълчи и търпи несправедлив укор от страна на своя началник, Господ отваря уста и отговаря. Лицемерецо! – обръща се Той към началника, защото чете онова, което е в сърцето му. Нима, ако в събота дръзваме да помагаме на добитъка, няма да дръзнем да помогнем и на хората? Волът и магарето не остават нито ден неотвързани от яслите и неизведени от тъмно на светло и на въздух, а тази жена осемнадесет години стои неотвързана от сатанинското проклятие, а ти още се гневиш, задето й е дадена свобода? Наистина, и теб Сатаната е вързал не по-малко, отколкото нея. На нея е вързал главата за коленете, а на теб е вързал душата за съботата. Ето, тя беше отвързана, а ти остана вързан. Защо и ти не се развържеш? Съботата е дадена на хората, за да им напомни за Бога повече, отколкото другите дни. Това дело на изцелението на жената не ти ли напомня за Бога повече и от днешната събота, и от всички съботи от Моисей до ден-днешен? Следователно, това дело не е ли по-голямо от съботата? И нима не виждаш, че тук е Този, който е по-голям от съботата? И не само от съботата, но и от храма (Мат. 12:6)? Не чувстваш ли, малък началнико на синагогата, че пред теб стои Началникът на човешките души? О, ако знаеше, че всички дни и нощи пред Неговия поглед бързо се застигат на едно и също устие в реката на вечността!

Но ето как Господ оказва още една чест на тази страдаща жена: Той я нарича Авраамова дъщеря! С това иска не само да подчертае предимството на живата човешка душа пред безсловесните творения, каквито са волът и магарето, но и превъзходството на тази прегърбена и свързана от Сатаната жена над този лицемерен началник на синагогата. Че тази жена е била благочестива и богобоязлива, се вижда първо от това, че тя въпреки своя страшен недъг, се трудела да идва в синагогата, да слуша Божието слово и да се моли на Бога; и второ, от това, че още щом оздравяла и се изправила, веднага започнала да слави Бога. Така и праотецът Авраам бил благодарен на Бога за всяко добро и търпелив в страданията, и то без никакво отпадане във вярата в Бога. Ето защо тя е истинска Авраамова дъщеря, и то не само по кръв, но и по търпение и благочестие; и то по-вярна дъщеря от този началник, който, както и всички еврейски началници, се гордеел със своя произход от Авраам. Всъщност той е предател на Авраам, а тази жена е истинска дъщеря на Авраам. Следователно, как да не й се помогне? Какво пречи съботата в случая? Съботата е била определена за почивка на човека. И Господ благослови съботния ден и го освети (Изх. 20:11).

Но не трябва ли да си почине и душата, а не само тялото? А душата не си почива с бездействие и лежане, както тялото, а с добри дела, с дела на милосърдие, с богоугодни дела. Това дава почивка на душата, защото укрепява нейното здраве и увеличава силата и радостта й. Няма съмнение, че в празничния ден трябва да правим добро и на добитъка, но преди това трябва да правим добро на хората. Господ не забранява в празничния ден да се грижим за вола и магарето, да ги развързваме и водим на водопой, но нарежда преди това да правим добри дела на хората. Такъв бил смисълът на празнуването на седмия ден, такъв бил духът на Божия закон. Но в своята духовна помраченост и нравствено падение еврейските началници можели да виждат само буквата на закона и да я боготворят. И така законът, вместо да бъде водач по пътя на този живот, се бил превърнал в труп, който те влачели след себе си. Вместо да им бъде свещ, горяща в мрака, той станал угасена пепел в златен съд, на който те се кланяли така, както някога техните предци се кланяли на златния телец. Но в този случай не толкова ревността за закона разгневила началника на синагогата против Христос, колкото неговото болезнено самолюбие. Как така някой може да бъде по-силен, по-мъдър, по-милостив в синагогата от него? Той уж ревнува за Божия закон, а в същото време процежда с език гнойта от своето покрито с рани сърце! Това е още една причина, поради която Христос го нарича лицемер.

Със своя отговор, остър като меч и блестящ като слънце, Господ накарал да замълчат и посрамил не само началника, но и всички Свои противници.

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него. Колко лесно е да бъде защитено човеколюбивото дело! Бог стои зад такова дело като свидетел и щит, и доброто дело дава непобедимо красноречие на езика. Знаейки всички тайни на небето и земята, Господ Иисус знаел и тази тайна, в която се съмняват маловерните, търсещи адвокати и за доброто, и за лошото нещо. Затова и Господ съветва Своите ученици, когато ги изведат от синагогата, на съдилища и пред управници, да не се грижат как и какво ще отговарят, защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Лук. 12:11-12; Мат. 10:10, 19-20)! Погледнете как отговаря архидякон Стефан пред своите мъчители! Как отговарят някогашните рибари Петър и Йоан! И апостол Павел! Не така отговарят хората, които се учат от книгите, а само онези, които учи Божият Дух. Не така говорят адвокатите, нито смъртните хора изобщо – така говори само Бог. Още премъдрият цар в старо време пророчески е изказал една евангелска истина, казвайки: кроежите на сърцето принадлежат човеку, но отговорът на езика е от Господа (Притч. 16:1). Христовият отговор към началника на синагогата бил такъв, че предизвикал срам у противниците и радост у целия народ. Народът се радва, защото вижда в Неговите думи блясъка на победата на доброто над злото, както преди това го виждат в Неговото чудо над прегърбената жена, както и в много други славни Негови дела. Радваше се за всички Негови славни дела. Веднага щом едно славно дело било извършено и разгласено, следвало друго, и трето, и всички останали под ред. И едно чудо потвърждавало друго; всяко следващо свидетелствало за истинността на предходното; а всички заедно предизвиквали радост у безрадостните и надежда у обезнадеждените, утвърждавали вярата сред маловерните, укрепявали добрите по пътя на доброто и отвръщали заблудените от пътя на заблудата, разпространявайки навсякъде разговорите между хората, че Бог е посетил Своя народ и че царството Божие е близо.

Днешното Евангелие е достатъчно поучително и когато се чете буквално; но то има и един скрит, вътрешен смисъл, необикновено поучителен за нашия духовен живот. Прегърбената жена означава прегърбеният ум на всеки, който не стои близо до Христос. Имайки прегърбен ум, човек не може сам, със свои сили, да се изправи към Бога и небето, а винаги пълзи по земята, хранейки се със земя, учейки се от земята, тъжно веселейки се със земното. Същевременно прегърбеният ум е и стеснен, ограничен ум, защото той прави себе си зависим от чувствата; вярва само на чувствата; търси своя произход от животните; търси своето удоволствие в яденето и пиенето. Той не познава Бога, нито духовния свят, нито безсмъртния живот; затова не знае и за нашата небесна радост, безутешен е, страхлив е, изпълнен е с мъка, тъга и злоба. Господ Иисус призовава към Себе Си такъв ум, за да го изправи, просвети и зарадва. Ако той бързо дойде при Него, както онази прегърбена жена, тогава наистина ще бъде изправен, просветен и зарадван, и с цялата си сила ще хвали и прославя Бога. Ако ли пък не дойде при Него, той ще помръкне и докрай ще умре в своя грях, както и Господ е казал на невярващите евреи: в греха си ще умрете (Йоан. 8:21). Така става с чувствения, земен ум, прегърбен до земята и пълзящ по земята. Не по-добре е със слабия и разслабен от греха ум, който не вярва, че е истина и това, към което се придържа като към истина, а няма сила да отхвърли неистината и да пристъпи към Истината. И когато чуе призива на Истината, той веднага намира оправдание, казвайки: днес е събота, не мога – ти не си ме повикала в удобен ден! Или: твоят призив е крайно строг, не мога да дойда – трябваше да ме повикаш с други думи! Или: аз съм млад и буен, не мога – трябваше да почакаш с Твоя призив, докато още малко се позанимавам с лъжа! Или: аз имам жена и деца, не мога – трябваше първо да се погрижиш за тях, и едва след това да ме повикаш! Или нещо друго, и десето, и стотно! Разслабеният ум винаги ще намери някаква смешна причина, за да не последва Истината. А Истината вика веднъж, два, три пъти и си отива, а разслабеният ум остава, пълзейки в праха и умирайки в греха. А който в този живот отхвърля призива на Истината, за него смъртта ще дойде внезапно, ще го грабне и ще затвори зад него вратите на земния живот. И тогава той нито ще може да дочака връщането си в този живот, нито покаянието в онзи, нито милост на Божия Съд.

А смъртта е близо, и Божият съд е близо – тези две страшни неща ни напомнят, че и нашето покаяние трябва да бъде близо. Ако нашето покаяние не е по-близо и по-бързо от смъртта и Божия съд, тогава то завинаги ще бъде далеч от нас. Сега то е в нашите ръце и ние можем да се ползваме от него още известно, кратко време. Ето защо да побързаме да се възползваме от покаянието, защото това е първото и най-необходимо лекарство за човешката душа. Само да се покаем – и тогава веднага ще ни се отворят следващите врати и ще ни се каже какво трябва да направим по-нататък.

Докато човек е в това смъртно тяло, неговият дух винаги ще бъде прегърбен, по-малко или повече. Но Христос призовава всички прегърбени по дух, по душа и ум. Той единствен може да изправи онова, което този свят и силите на ада са изкривили. Човече! Жено! Дете! – призовава ни Той, като с тези имена иска да издигне нашето достойнство и да покрие нашите истински имена на срама и греха: слепци! сакати! прокажени! просяци! Иска замлъкналите и пълни с тиня тръби на духа да изправи, да очисти и направи гласовити тръби за слава Божия. Та, разгласявайки Божията слава, и ние да се прославим в царството на светлите ангели и прославените светии на небето, в царството на Христос, нашия Бог. На Него да бъде слава и хвала с Отца и Светия Дух – на единосъщната и неразделна Троица, сега и винаги, и във всички векове. Амин. www.svetosavlje.org.

Превод: Татяна Филева